НА 180 ГРАДУСА - ИЛИ КАК ВЕСТНИК "СЛОВО" ОТРАЗИ ПОГРЕБЕНИЕТО НА АСЕН ЗЛАТАРОВ (1936 г.)

На 180 градуса…

вестник "Слово", 1936 г.

В дните, непосредствено след смъртта на Асен Златаров (22.12.1936 г.), реакционният вестник „Слово“, списван от сговориста Тодор Кожухаров, влиза в тона на всенародния траур, и помества статии, които величаят делото на големия българин, общественик и учен.

Старите истории и нападки от едно време изглеждат забравени. Няма ги обидите и откровените лъжи, хвърлени в публичното пространство в края на 1931 г., след честване юбилея на Антон Страшимиров. Никъде не четем за „прословутия пенкилер Златаров“, както го бяха нарекли, никой не словоблудства с познатия израз: „химик в поезията и поет в химията“. Не се четат обвинения, че е използвал пари на Сговора за командировки. Пълен обрат в поведението.

Напротив,  набиват се на очи следните определения: „даровит българин“, „проповедник на човещината“, „прекланяме се благого­вейно“ . Една от статиите завършва така: „Време е, време е да се научим да уважаваме своите хора, защото като ги уважаваме, уважаваме себе си. “

 И действително, време бе да се научат тези хора да уважават себе си, защото тази полемика, която възникна в пресата по онова време, не им правеше чест и сякаш отключи тежкото заболяване на Златаров – рак на стомаха. А Тодор Кожухаров бе един талантлив главен редактор. Увлечен от убежденията си, недомислил изказа си, не проверил фактите, неговите думи не опетниха името на Златаров, но изиграха роля, наред с други фактори, да подкопаят крехкото здраве на учения.

И така, ето какво написа вестник «Слово», в зимните декемврийски дни на 1936 г., около Коледа, в едно студено време, когато хората, вместо да палят свещи от радост, изпратиха своята обществена съвест в последния ù път. Първата статия е озаглавена "Да ценим хората си" ...

                                                                                                                 Кристиан Ковачев

ДА ЦЕНИМ ХОРАТА СИ

Когато човек се намира в чужбина винаги остава възхитен от многобройните паметници, които са издигнати в чест на разни заслужили люде и всички тия паметници със своята съвокупност създават незаличимите исторически стъпки на даден народ. Колкото повече са тия паметници, толкова по-велик е народът. А колкото по-велик е народът, толкова по-богата е историята му. В прочутия Вавел, в Краков, заедно с гробовете на полските крале се виждат гробниците на Пилсудски, Мицкеевич и Словацки.

Искаме да кажем, че и ние трябва да тачим нашите хора, които представляват известна стойност за културата на стра­ната. До скоро никой не знаеше къде е гробът на Алеко Константинов, толкова бе той буренясал и запуснат в софийските гробища. Слава Богу, че напоследък свищовската дружба се грижи за този гроб. А кой знае къде е гробът на Константин Величков, Петко Славейков, на Любен Каравелов, на Раковски?

Къде са гробовете на Васил Левски и Христо Ботев? Нима ние нямаме хора, чиито останки заслужават да почиват в един скромен мавзолей на бъл­гарската духовна култура, тъй както Франция е построила своя величествен Пантеон за безсмъртните си мъже, тъй както Италия пази в църквата „Санта Кроче“ във Флоренция гробовете на Данте, Макиавели, Микел Анжело, Галилей и Росини. Всичко това ни идва на ум като следим големия шум, който се вдига в печата около пренасянето по останките на починалия във Виена професор Златаров. За всички е ясно, че българската култура изгуби един много ценен деятел. Обща е скръбта по него. Вместо да се вдига толкова много шум, по-добре е в съответния бюджет на държавата да има винаги един кре­дит за такива цели, защото държавата е най-много задъл­жена да възпитава народа си и да твори неговата култура. Сла­ва Богу, благодарение жеста на видния търговец г. Асеов целият шум става излишен и костите на даровития българин Асен 3латаров ще почиват в родната му земя.

Време е, време е да се научим да уважаваме своите хора, защото като ги уважаваме, уважаваме себе си. Един народ, в който няма зачитане, където не се признават достойни и не­достойни, където злобата, завистта и интригата разяжда всяка спойка на обществения ни живот, такъв народ не може да има бъдеще.

"Слово"

† АСЕН ЗЛАТАРОВ

Скръбна вест иде от Виена. 

 Починал е нашият бивш съ­трудник професор д-р Асен Златаров, известен учен, писател и общественик. Тази вест ще потопи в скръб нашата интелигенция, която це­неше високо способностите на този даровит човек, който излъчваше топла и привлекател­на сила, за да бъде симпатичен на всички, които го познаваха. Независимо от неговите поли­тически идеи Асен Златаров бе проповедник на човещи­ната в най-благородния смисъл и се увличаше от всички възви­шени прояви на човешкия дух. Тъй се обясняват големите симпатии, с които се ползуваше той сред академическата младеж. Оплаквайки тази теж­ка загуба на културна Бълга­рия, ние се покланяме благого­вейно пред неговата памет и изказваме съболезнованията си на близките му.

"Слово"

*  *  *

Погребението на Ас. Златаров

След обяд се извърши погребението на видния наш професор от Софийския университет Ас. Зла­таров.

Опелото стана в църквата „Св. София“. Присътствуваха грамадно множество граждани. Изказана бе по един много внушителен начин почитта към заслужилия професор. Опелото се извърши от митрополит Стефан. Между официалните лица бяха м-р Николаев, съветникът на двореца г. Груев, мнозина бивши министри, общественици, професори, публицисти, писатели и др.

Положиха се голям брой венци, между които и от Н. В. Царя.

Произнесоха речи митрополит Сте­фан, проф. Райков, Кр. Пастухов, в. Трифонов и С. Янев.

След това образува се импозантно траурно шествие, каквото столи­цата рядко вижда. Повече от десетина хиляди души изпроводиха останките на покойния до вечното му жилище.

Произнесоха речи д-р Драмалиев, Кр. Сивриев, Г. Ангелов, д-р Ефремов, Ив. Пастухов и др.

*  *  *

НАБЛЮДАТЕЛЕН ПОСТ

Хвала му

За покойния проф. д-р Асен Златаров се каза какъв бе като учен, писател, поет и общественик.

Но друго искам да спра вниманието на читателите от тая колона. За благородния и красив жест на г. Жак Асеов, който изпрати автомобила и шофьорите си да донесат останките на големия покойник в родната земя.

Мнозина ще кажат:

— Богат човек е тоя Асеов и не е голяма работа неговият жест:

Наистина, г. Асеов е богат, но ние имаме по-големи богаташи българи, от него. А като че ли змии са се свили в кесиите им, та ги е  страх да бръкнат в тях. А г. Жак Асеов има сърце, което знае да напипва пулса на обществени­те нужди и се явява в подкрепа за реализиране на културни, благоустройствени и други обществени начинания.

Така той, когато се пусна подпис­ката за направата на наблюдателница­та Мусала, даде повече средства, отколкото се събраха от цялата под­писка. Същият допринесе много, за изграждането на величавото здание за театър и читалище в Дупница. Пак същият раздаде десетки хиляди ле­ва за хижи, ловни домове и други об­ществени сгради. Не ги изброявам, защото всички не зная.

Ето и сега пак той се отзова да пренесе останките на големия наш покойник.

А къде е кооперация „Напред"; къде е Съюзът на популярните банки?

Прави се позив да се събират суми от приятелите му за погребе­нието. От такива като мен ли? За­щото и на мене бе приятел и неотдавна му гостувах във вилата му край Орхание.

Покойникът, Бог да го прости и да даде мир на праха му в небес­ните селения. А на г. Жак Асеов дядо Господ да озари неговата мисъл и да укрепи неговото здраве, за да върши още добри дела.

Хвала му.

С. Власаков

________________________________________________________

И без да забравям цялата фактология, помествам едно от язвителните писма на анонимен, в същия този вестник «Слово», от същия главен редактор Т. Кожухаров, 5 години по-рано. 

                                                                                                                          Кр. Ковачев

*  *  *

Читателите до „Слово^“

Един от многото...

Господин редакторе,

Вашата статия, с която бичувате безхаактерността на някои наши интелигенти, които са раболепни към всички властни­ци и които получават облаги от всички правителства, е много основателна и аз с удоволствие я прочетох. Спомням си, че след 9 юний много такива хамелеони се въртят около Министерството на просве­щението и дърпаха субсидии по различни предлози. Подло пълзяха пред краката на силните на деня и цял ден висяха в кан­целариите.

В брой 908 от 19 того на в. „Пладне“ някой си Вичо Иванов е написал свирепа статия против бившия режим и специално против вашия вестник. Авторът се мъчи да защищава проф. Златаров и с най-черни краски рисува режима след 9 юний, а вас специално нарича „физически убиец“. Разбира се, че вие с презрение трябва да се отнесете към това мизерно чове­че — то не заслужава честта да се говори за него. Но такива хора, все пак, трябва да се изобличават, защото е гнусно да се на­блюдава литературното им кълчене и при­способяване към днешните властници. Тук приложен, ви изпращам един списък на разни „писатели, артисти и поети“ (нека ме простят музите от Парнас!) за ваше сведение. В него е отбелязано кой, колко и кога е получил субсидии от Министерството на просвещението през „кър­вавия деветоюнски режим“. Не е отбеля­зано за какво са им дадени тия субсидии, защото и сам Зевс не може да каже как­ви са заслугите на някои от тях.

Едно, обаче, е безспорно — субсидиите са дадени от великодушие, след дълги подмилквания и ходатайства около силните на деня, а в това тия безгръбначни същества са ненадминати виртуози. От списъка се вижда, че същият този Вичо Иванов, автор на циничната статия в „Пладне“ на два пъти е получил парична помощ от г. Цанкова. Със заповед № 2492 от 24. VIII 930 г. е получил 4000 лева и със заповед № 1176 от 3. V. 1931 г. — 3000 лева.

Защо, за какво? — нека „писателят“ Ви­чо Иванов обясни. Едва ли, обаче, някой в България знае за съществуването на такъв - писател. . . Плакало е, молило се мом­чето — дали му! Но не може ли днес да бъде по-скромен?

С почитание:

Н. Н.

Б. Р. Редакцията сърдечно благодари за списъка. Ще го пазим като скъп спомен от бившия режим и неговите почитатели от Парнас. Все ще послужи!

Пояснение: 

Тази «анонимка» е в отговор на статията на Вичо Иванов, във вестник «Пладне», бр.908, 1931 г, озаглавена: «Професор Асен Златаров и палачите», писана в защита на проф. Златаров и като отзвук от пламенната му реч срещу режима на Александър Цанков и Народния сговор.

                                                                  *  *  *

Проф. Ас. Златаров и палачите

Палачите горят в злобата си на изобличени. Да са заангажирали историята, бъдещето с някакво благородно дело, все ще помисли човек: тази тяхна запененост, иде от прекалено чувство на отговорност пред съвест и народ. Би помислил човек, кой знае с ка­ква чиста съвест са те, че готови са да реагират с отвращение дори на слънцето. Но — не! Тук пейзажът е малко по-друг. Помислете само: земята и в земята заровени тридесет хиляди граждани. Това не е малко за палачите, тъй като жертвите им викат с гласа на будната обществена съ­вест и искат възмездие. Да, това са господата, които безчестиха и клаха, не е малко! Плашат се от сянката си. Мислят, че все тях преследват, че всичко ги изобличава. Надават истеричен вик: и това всъщност, е най-искреното им самопризнание пред върховния съд — съвестта.

Лесно обяснимо е, защо вестникът на физическите убийци, „Слово", по повод на юбилея на Антон Страшимиров бие тревога и се нахвърля със свойствената си цинична дързост върху проф. Асен Златаров. Хората, които превър­наха страната в пъкъл, днес се страхуват от себе си, от соб­ственото си злодеяние. Излезте! Излезте, господа, всред народа, на ко­гото вие толкоз много държите, в чието име превърнахте страна­та на скотобойна! Картината от вашите дела още е запазена! Нищо от туй, че ще се спъвате в костите на жертвите си. Какво от то­ва? Нали всичко правихте в името на Родината. Какво най-после и от това, че искахте от тази Родина да направите Родина на зло­деи и гасители на чуждия живот! Нищо, нищо и от това. Прошката, величието на народа, който има ми­сия в света и трябва да върви напред, отнема ви и последната възможност на спокойствието. . .

Хора, които имат призванието на всички подлеци в живота и на без­дарниците в културата, да петнят един капацитет на науката, като проф. Асен Златаров! Да се мъчат да го уязвят, защото е демаскирал мръсотията „на една инте­лигенция, която тепърва може ла бъде най-интересния сюжет на писателя юбиляр”. Това на­истина, може да се случи само в царството на лилипутите.

Вие не пожалихте цял един на­род, та какво значи делото, името на професор Асен Златаров, кой­то като учен и писател винаги е бил на страната на човека, за да го брани от хунското шедствие на подлеците!

Че на юбилея на Антон Страшимиров имà гражданската чест да говори и за „делата“  ви, това дой­де само да потвърди истината, ка­кво той винаги е бил във война с тъмните.

Ако „сериозни добросъвестни граждани“ могат да се считат и хора — убийци, тогаз вестник „Слово“ е сбъркал адреса на честта.

Вичо Иванов