ВМЕСТО ПРЕДГОВОР - ИЗ КНИГАТА НА ЙОРДАН ЧОЛАКОВ - АСЕН ЗЛАТАРОВ, 1960

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

През пролетта на 1922 г. в един от нашите малки провинциални градове най-напред с афиши, а после и с глашатая се съобщи, че в читалището ще говори д-р Асен Златаров, професор от Софийския университет, върху „Изкуството да се живее“. Някакво странно раздвиж­ване настъпи в града. Ние, ученици от реалката сме обхванати от непонятен трепет. Всеки от нас, който скрито беше чел изцяло или откъси от неговите поеми „Цветя за него“ и „Песен за нея“, който беше се мъчил да проумее истината в „Очерки по философия на биоло­гията“ — единствен екземпляр на читалището, слушаше с младежки унес обясненията на учителите по химия и естествена история за изключителните качества на този рядък гост на нашия град. А те говореха, че широките му познания на учен, неговата богата и образна реч, въл­нуващото му се сърце на поет и общественик са придавали на беседите му голямо очарование.

Развълнувани от обясненията на нашите преподаватели, обхванати от оная естествена любознателност на тогава­шните провинциални деца да видим жив поет и учен, при това професор, бързаме към първите редици в чита­лищния салон. Но за наша изненада малкият салон беше почти пълен. Часове преди сказката любознателни граж­дани и хора с културни интереси от близките села бяха вече заели местата в салона. Ние се промъкваме между групите от страничните редици и чуваме как един от по­сетителите разказва, че пътувал с влака 4 часа до съсед­ния окръжен град, за да се наслади на неповторимата радост от Златаровите беседи.

Настъпи определеният за сказката час. И ето на примитивно декорираната сцена се появи той. Смущаваща тишина. Погледът бързо обхваща едно огромно, вдлъб­нато по средата чело и под него окъпани в мека усмивка очи, от които струи и ум, и сърдечност, и галеща мекота. И бавно над залата се разнася тих, напевен, баритонов глас. Среден на ръст, слабо приведен, с нежно движение на ръцете си, с леко ритмично полюляване на цялото тяло, чудният майстор на словото превърна в миг всички в остър слух.

Има думи, които не се запомват — те са като музика, която прониква в душата ни, държи ни под своята могъ­ща власт, ние чувствуваме дълбоко развълнувани нейната прелест и се оставяме да бъдем носени от приказната й сила. При Златаров изречените думи имаха не само обая­нието на музиката, но и богатството на един интересен опит, дълбоките промишления на общественика и трога­телната загриженост за човека от едно велико сърце.

Може би по-голямата част от слушателите не раз­бра сложните термини на биохимията, физиологичните процеси на храненето и глада. Може би за първи път те чуваха в такава трактовка съчиненията на Байрон, Прюдом и Гьоте. И все пак хората стояха като опиянени от могъщия сноп светлина, която заля душите им. Мисъл след мисъл, новост след новост разкриваха пред погледа постиженията на човешкия дух, които възвишават. Из­тръгнати от света на сивата делничност, слушателите бяха пренесени в един по-възвишен свят на размисъл и вяра в живота. Всекидневните неща намираха ново тъл­кувание, животът придобиваше като че ли някакво ново очарование и етично съдържание. А всичко беше казано с такова изразно съвършенство, с такава естествена и не­принудена модулация на гласа, с такъв изискан жест и подкупваща мисълта и сърцето жизненост, че аудиторията би желала тази беседа да се превърне в непресекващ извор на радост от живота и упование в неговия смисъл и предназначение. Като пролетен вятър бяха неговите думи. Те хвърляха животворни кълнове в душите на хората, действуваха като духовни катализатори за укреп­ване на волята за подвиг и дело, за нравствено възвисяване, за смела и честна борба срещу тъмните сили на деня.

Кой беше всъщност този човек? Някакъв ли све­тъл потомък на нашите възрожденци, превърнал във върховна максима на съществуванието си вярната и честна служба на живота?

Откъде идваше обаянието на тази личност, в чието благородство, пламенност и чистота се съчетаваха спо­койствието на мъдростта с темперамента на трибуна ? Кой беше този удивително изискан естет и гневен изобличител, от чиято реч много гузни съвести бяха улучени и пред чието голямо и разточително сърце народът стоеше опиянен?

            Из книгата на инж. Йордан Чолаков – „АСЕН ЗЛАТАРОВ“, изд. „Народна просвета“, 1960

Подготви: КРИСТИАН КОВАЧЕВ