КОРАБЪТ НА ЛУДИТЕ - ЩАБС-КАПИТАН КОПЕЙКИН, В. СЛОВО, 1931 г.

КОРАБЪТ на лудите

И насън и наяве, достатъчно е да затвориш очите си, за да изпъкне пред съ­знанието ти образа на полудялото земно кълбо, тази стара родина на човешката цивилизация. Безкрайна броеница от векове изтече докато откъснатата от слънцето огнена маса се втвърди и изстине; стотици векове бяха необходими за Твореца, докато горещата още планета образува своята ко­ра, та върху нея да се породи живота на микроорганизмите, — свещеният зародиш на всички живи същества, с които Бог насели благословената от него не­бесна топка, — тласната с могъща сила в едно безспирно и безсмислено движение из всемира. В един щастлив ден, най-ве­ликият в историята на земята, появи се човешкия род по нейната кора и тези ми­лиони, умни и трудолюбиви животинки, венецът на великото Божие творение, в продължение на стотици векове създадоха впоследствие човешката цивилизация.

Ето я, прочее, такава, каквато я вижда­ме днес, в края на 1931-та година след раждането на Богочовека Исуса.

Гледайте я, любувайте ù се и чистосър­дечно кажете:

— Не са ли полудели пасажерите на земното кълбо?

Миналата година слабите нерви на някои чувствителни госпожици не можеха да понасят в Народния театър, когато на сце­ната се представяше „Корабът на мъртви­те“. Аз пък, граждани, не мога да понасям вече идиотското въртение на земното кълбо, което се върти като смахнато из небесните пространства, носейки на борда си полуделия човешки род. Къде в неизвестността пътува този зловещ, гигант­ски кораб на лудите?

Обиколете го надлъж и нашир с аероплан и тръпки на ужас ще заиграят по тялото ви! Да почнем от изток, от Китай. Няколко милиона китайци търпят нечувано бедствие след голямото наводне­ние. Обвити в дрипи, жалки човешки същества се хранят с дървени кори и тру­повете на удавени мишки. Малки дечица, изсушени като скелети, умират в ръцете на майките си и над това море от мизе­рия се носи аероплана на великия Линдберг, за да разнася няколко чувала браш­но из потопените селища. Пό на север топовете на Микадо унищожават хиляди китайци из полетата на Манджурия. Ужас и смърт витаят над обширната империя на Богдихана и човек с мъка понася това страшно зрелище.

Да литнем от тук с угнетена душа и да се понесем над цъфтяща Европа, де­то още блестят фаровете на една загасваща вече цивилизация. Двадесет милиона без­работни се движат из асфалтираните улици на европейските градове, край раз­кошните витрини на големи, претрупани със стока магазини, носейки бунт и злоба в душата си. В хиляди кабарета и дансинги се чуват истеричните крясъци на джаз-банда, котешкото мяукане на саксофоните и под звуците на тази безумна, изродена музика танцуват като луди хиляди човеш­ки същества с дивата страст на негрите, в очакване на нещо страшно и свърхестествено, което неминуемо трябва да стане. Върху готическите кули на Миланското домо летят като черни мухи страшните машини на Итало Балбо, четиристотин аероплана правят своите маневри из въздуха, готови в няколко минути да унищожат в дим и прах цъфтящия град на Ломбардия и паметниците на една цивили­зация от две хиляди години.

Нека литнем над небостъргачите в Ню Йорк, дето в зимниците на големи­те банки се вижда складираното злато на цял свят и дето, въпреки това, няколко милиона безработни манифестират из улиците на големите американски градове. Да се пренесем сега към вълшебните брегове на Южна Америка, благословената земя, дето хляба расте по дърветата и дето Бог с щедра ръка е разсипал своята благодат. Из равнините на Бразилия и Аржентина горят цели плантации от захарна тръстика, унищожава се труда на ми­лиони човешки същества по заповед на американските захарни тръстове, — унищо­жава се излишното производство, разкошният дар на Боговете, за да се запази от спадане цената на захарта. Около край­брежията се потопяват в морето огром­ни запаси от кафе, картофи, жито и ръж, хиляди и милиони тонове запаси, с които биха могли да се изхранят за една годи­на гладните в Китай и всички безработни в Европа.

Човешката лудост унищожава дарове­те на Бога с нечувана дързост, а такава дързост не може да остане без възмездие.

А какво правят в този момент сил­ните мира сего, тия, които уреждат човешките съдбини, които управляват дър­жавите, капитаните на лудия кораб?

В Женева безплодни заседания и дъл­ги речи, в парламентите крясък и лу­дост, в бюджетите дефицити, съкращават се субсидиите на безработните, а в същото това време из всички корабостро­ителници и заводи се фабрикуват все по-нови и по-страшни инструменти на унищожението, харчат се планини от злато за нови въоръжения.

И ето тъй, под истеричните звуци на джаз-банда плува из пространството зловещият кораб на лудостта, а нощем, там върху сърпа на луната, се вижда огне­ночервения плащ на Мефистофел, който пее своята страшна серенада. Нима не чу­вате в тишината на нощта зловещите ду­ми, които някога Петйофи изрече като зла прокоба за човешкия род:

И ти, земя, узря, — хай падай, строполи

се!

Не дойде ли пък края на света,

Земята аз ще провъртя, до огнената ù

среда,

Барут ще сипя, ще запаля — и нека

всичко фръкне на възбог!

            Статията е публикувана във в. „Слово“, от 10.10.1931 г., в рубриката „Нашият дневник“