БЕЛЕЖИТИ БЪЛГАРСКИ ХИМИЦИ - ПРОФ. АСЕН ЗЛАТАРОВ - МИРОСЛАВ ПАРУШЕВ

АСЕН ЗЛАТАРОВ

(1885 - 1936)

В почетната редица не само на най-видните български хи­мици, но и на най-доблестните представители на нашия народ името на Асен Златаров се откроява с особена сила и привле­кателност. Изключително надарена личност с всестранни науч­ни, философ-ски и културни интереси, с високо гражданско съзнание, химик по образование, поет по душа, демократ по рождение, социалист по убеждение, вдъхновен оратор и смел борец за мир и социална правда — Златаров е ярка и не­повторима фигура на нашето време, която ще бъде сочена винаги като увличащ пример за бъдещите поколения.

Иван-Асен Христов Златаров — това е пълното му име — е роден на 4 (16) февруари 1885 г. в Хасково. Израства в се­мейство, където науката и трудът са високо ценени.

Майка му, Теофана Минчева, дъщеря на виден хасковски възрожденец, завършва само килийно училище в родния си град Хасково, но проявява широки литературни интереси и мистични наклонности. Тя учи самостоятелно руски и отчасти полски език и на младини желае да стане монахиня.

Баща му, Христо Златаров, родом от Чирпан, е високообра­зован за времето човек, собственик на аптека в Хасково, а по-късно става административен служител и адвокат в Източна Румелия. За участие в освободителната борба е заточен в Анадола.

„Трудно е да се каже — справедливо отбелязва един от биографите му — какво Златаров е наследил от единия и другия си родител. Би могло да се приеме, че поетичната му съзерцателност, темпераментното му увлечение, стигащо до мистичност и преклонение пред някоя голяма идея или личност, не- достигаемите му качества на оратор и сърдечното му гостоприемство са придобивка от красивата му майка. На баща си мо­же би той дължи увлечението си към природните науки и хи­мията... може би и силната и многостранна памет, будната си обществена съвест, чувството за активно участие в живота и гражданска отговорност“. Сам Златаров казва в едно интер­вю, че любовта си към науката дължи на своя баща, „който е ходил и учил в Италия и още в турско време се върнал в род­ния град (Хасково) с голяма научна библиотека“. (16).

Като завършва през 1903 г. гимназиално образование в Со­фия, където семейството му се премества след смъртта на ба­щата, Асен Златаров пожелава да учи медицина, но близките му, виждайки деликатното му здраве, настояват да следва право, към което обаче той съвсем не чувствува влечение. Тогава може би събудените детски спомени за порцелановите буркани в бащината му аптека и един малък подарък от епруветки и стъкълца за елементарни опити, които е получил като второкласник в Хасково, определят избора му и той запис­ва химия — първо една година във Висшето училище в София (1903—1904), а след това в Женева, Швейцария, и през 1907 г. завършва. Година по-късно става доктор по химия и физика на старинния университет в Гренобъл, Франция.

В Женева младият Златаров пристига надъхан с левичар­ски настроения. Още като студент той е получил няколко рус­ки брошури на Бакунин и Кропоткин от своя роднина Ми­хаил Герджиков (1877—1947), пламенен патриот и революцио­нер, виден деец на Вътрешната македоно-одринска революци­онна организация. В космополитния град Златаров не само следва химия, но слуша и странично лекции по литература, философия, политическа икономия и посещава кръжоците на руските емигранти, където „с ръце, изцапани от химикали, се събират на чай, песни и велеречие“. През последната си сту­дентска година той има щастието да се запознае и да води личен разговор с Жан Жорес, лидер на Френската социа­листическа партия, основател и тогава редактор на вестник „Юманите“. В края на този незабравим разговор Жан Жо­рес казва на младия български социалист, като слага прия­телски ръка на рамото му:        „Вървете в живота, вярвайте в човечеството, работете“. Асен Златаров остава до края на жи­вота си убеден социалист и възторжен поклонник на Жан Жо­рес.

През май 1908 г. младият доктор по химия и физика Асен Златаров се завръща в родината си и става учител по химия в Пловдивската мъжка гимназия (1908—1909). Наред с учебната си работа той взема активно участие в културния и в обществения живот на града.

През учебната 1909—1910 г. Златаров заминава на специализация по хранителна и съдебна медицина в Мюнхен, Герма­ния. По това време у нас се подготвя откриването на Катедра по медицинска химия към физико-математическия факултет и се предвижда създаването на специалност по контрол на хра­нителните продукти и напитки. Пред младия доктор по хи­мия се открива широко поле за научна, хуманна и народополезна дейност.

След специализацията си Златаров е назначен за асис­тент при Катедрата по органична химия в Софийския универ­ситет. Скоро след това той се оженва за Евдокия Атанасова, с която има познанство от детинство и тя става негова ис­тинска другарка и незаменима помощница в живота.

В Балканската война (1912—1913) Златаров участвува ка­то санитарен доброволец, а в Първата световна война (1915— 1918) служи около една година из военните болници, след кое­то е назначен за началник на Индустриалния отдел в тогавашната Дирекция за стопански грижи и обществена предвидли­вост. Войните поставят пред Златаров редица проблеми от ме­дицинско, предпазно, промишлено-химическо и биохимическо естество, дават му възможност да наблюдава и да изучава фалшификацията и развалата на съестните и питейни продук­ти при изхранването на армията, обогатяват опита му по на­уката за храненето и разширяват неговия поглед върху сто­панските и социалните въпроси.

Веднага след приключването на войната Златаров става инициатор на патриотична инициатива да се подпомогне възстановяването на народното стопанство с помощта на хи­мията. Той влиза в ръководството на новооснованото фармацевтическо дружество „Магистериум“, което си поставя за цел „да спомага за развитието на химическата индустрия у нас в областта на приложната химия, както и търговията“. В Мини­стерството на народното просвещение, което управлява уни­верситета, незабавно постъпва сигнал, че асистентът при уни­верситета д-р Асен Златаров се занимава с индустрия и тър­говия, което се смята за несъвместимо с положението му на държавен служител по силата на тогавашния закон за чинов­ниците. Министерството уведомява ректората, а той от своя страна поканва асистента Златаров да подаде оставка от Управителния съвет на дружеството или да напусне универ­ситета. В отговора си до ректора д-р Асен Златаров аргумен­тирано отхвърля предявените му обвинения в чужда на научното му звание търговска дейност и страстно защищава учас­тието си в ръководството на „Магистериум“. Той убедително посочва , че по смисъла на закона търговец е този, който по занаят се занимава с търговски дела (сделки) в свое собствено име. Членовете на управителния съвет обаче не са професионалисти, а изборни лица, които лично не търгуват, а само управляват и предоставят дружеството. Както например един счетоводител, който работи в търговско дружество, не става поради това търговец, така и един асистент по химия не придобива качеството на търговец, щом бъде избран за член на управителния съвет на някое дружество, което произвежда  и търгува с химически произведения.

Като началник на индустриалния отдел в Дирекцията за социални грижи и обществена предвидливост през войната Асен Златаров вижда „големия недъг на индустриална България: липса на научна, здрава ръководна мисъл в нашите ин­дустриални предприятия и недовиждане богатите народни извори за едно модерно индустриализиране на страната“. Наистина в страната съществува университетска катедра по химична технология, основана още при Висшето училище в края на миналия век, но „четирдесет години нашата научна техноложка мисъл е проспала“. Златаров посочва историческия пример на германските „светли имена в химията“ — професорите А. Байер, Ем. Фишер и др., които като членове на управителни тела на големи индустриални дружества са били действени сподвижници на германската индустрия. За стопанския напредък на нашата страна също са необходими учени“. А откъде другаде — запитва Златаров с неотразима логика, — ако не от университета ще бъдат събрани тези хора на науката?“ Тогава университетът е все още единственото учебно заведение за висша наука в страната. И овладян от благородния порив на една голяма, смела патриотична мисъл „да се направи жива науката, за да има обществото полза от нея“, той приема поканата на дружеството и влиза в неговата управа. При условията на частнособственическа България по онова време той няма друг избор, за да осъществи голямата мисъл, която го въодушевява. След 6-месечна ръководна дей­ност в дружеството Златаров е още по-убеден партизанин във вярата за необходимостта от участие на нашите научни сили в активния живот на страната. Сега „без свян“ той може да покаже „всекиму хубавите здрави основи, на които е построе­на първата химическа фабрика у нас: нека идат и я видят в индустриалния квартал на столицата“. Но вместо признание за своя пионерски принос в развитието на производителните сили на отечествената икономика, Златаров получава само огорчения. „Цели 10 години от живота си отдадох на работа в лабораторията и между студентите — пише той до ректора на университета. — Отдадох ги не за жалките 250 или 500 лева месечна заплата, а от любов към науката, от любов да предам знанията, които обладавам, на младите. И когато аз намерих възможност да приложа моите изнамервания в об­ластта на химията, фармацевтиката, храната, от които повече от мен ще спечели и държавата, и обществото, аз виж­дам Министерството на просветата да дава отзвук на едно от най-простите чувства — ниската завист“. А в академичния съ­вет „част от г. г. преподавателите намерили участието ми в „Магистериум“ направо за престъпление и поискали дори мое­то отстранение от университета.“

И министерството, и академичният съвет остават докрай чужди и глухи за полезния и високопатриотичен почин на Зла­таров за внедряване на науката в практиката. Той напуска Управителния съвет на дружеството, дълбоко огорчен от инертността и късогледството на буржоазните държавни ин­ституции, но напълно доволен от постигнатия успех. „Гордея се — заключава той с високо вдигната глава, — че съм един от основателите на химическата индустрия у нас. Корист в то­ва мое участие не ме е мамила“. Той е въодушевяван само от една идея — „безкористна и светла“, за осъществяването на която не престава да работи и вън от дружеството до края на живота си.

През септември 1920 г. д-р Асен Златаров става частен доцент по физиологична химия в Медицинския факултет по предложение на д-р Василий Завьялов, редовен професор по физиология и физиологична химия във факултета. В начало­то на октомври същата година младият доцент д-р Асен Зла­таров държи своята знаменита встъпителна лекция за „Жива­та материя“, останала като ненадминат образец в историята на Софийския университет. Лекциите, които чете като частен доцент в курс по „Химия на храненето“, по-късно издаден в отделна книга под надслов „Основи на науката за храненето“ (1921 г.), той посвещава „на утрешните лекари — проникнати от целите и задачите на научната медицина“.

В края на 1921 г. Златаров става редовен доцент по хи­мия на хранителните продукти към Катедрата по органична химия при Физико-математическия факултет. През учебната 1909—1910 г. той е минал курс по хранителна химия в Мюн­хен и се очертава като най-вещия познавач на българските храни, на техния състав, градивна енергийна стойност, начин на приготовляване, запазване и рационално използуване. В на­чалото на 1924 г. специалността „Химия на хранителните продукти“ се обособява в тъй наречения Втори институт по органична химия и се пренася в сградата на Медицинския факултет. В този институт Златаров става извънреден профе­сор и чете лекции по неорганична и органична химия на сту­дентите, медици, ветеринари, агрономи, лесовъди, естестве­ници и физици.

Медицинският факултет, както и Физико-математическият факултет имат еднаква нужда от биохимичната подготовка на Златаров, но не откриват за него професура по биохимия или физиологична химия. Като учен-демократ той естествено не е желан от управляващата буржоазия, която се въздържа да съдействува за неговото въздигане по стъпалата на академична йерархия. Едва в края на 1935 г. — след четвъртвековна научна и преподавателска дейност, Златаров най-после е утвърден за редовен професор и титуляр на свободната по това време Катедра по органична химия при Физико-математическия факултет. По повод на този знаменит избор, в който ожесточено се борят прогресивните и реакционните сили на тогавашното софийско професорско тяло, Златаров написва изобличителната брошура „По въпроса за титулярството на катед­рата по органична химия“ (София, 1936), с която дава обществен израз на своето огорчение „от замашката на хора скарани с истината и слепи за действителността“.

Като преподавател и лектор Асен Златаров притежава изключителна дарба да увлича слушателите си. Той е художник на словото, роден за аудитория. Ето какво пише за магията на неговата реч Мария Андрейчева, негова студентка и асистентка:

„Голямата медицинска аудитория е препълнена. За да се проникне вътре, трябва да се пробие стена от правостоящи. Мислите, че има сказка на злободневна тема или важно сту­дентско събрание? Съвсем не — една от редовните 5-седмични лекции на професор д-р Асен Златаров. Всяка година но­вите студенти на четири факултета се събират в тази аудито­рия, за да слушат предвидения в програмата курс по химия. Тук те обаче познават и огненото слово на един учен, ясната мисъл на професор, който обича учениците си, нравствената сила на един човек.

За миг шумът стихва. Професорът иде! Стената правосто­ящи се разделя, за да му даде път, и професорът енергично се качва на катедрата. Лек шум за приветствие, роден от сподавеното желание да се посрещне любимият професор с ръкопляскане и после тишина. Ръката на професора държи тебешира, погледът му обгръща аудиторията и в този миг като че ли безброй нишки протичат от очите му, за да го свър­жат с тристата двойки очи, видяли още толкова малко и жаждащи познание. Който е минал през студентската скамейка в аудиторията на професор Златаров, познава моменти, в кои­то му се струва, че професорът говори само нему. Протегна­тата нишка между професор и студент се скъсва само кога­то професорът слезе от катедрата, за да се поднови в следва­щата лекция“ (17).

През учебната 1931—1932 г. Златаров е избран за декан на Физико-математическия факултет.

През 1934 г. той присъствува на Международния конгрес по приложна химия в Мадрид, а на следната 1935 г. взема участие в Международния конгрес по физиология в Ленин­град и Москва, което се оказва от решително значение за по-нататъшното идейно-политическо развитие на Златаров. След завръщането си от Москва той пише смелата и възторжена книга „В страната на Съветите“ (1936), в която разкрива и защищава пред българския народ истината за живота в СССР. Книгата намира най-широк прием сред нашето общество и спечелва много нови приятели на Съветския съюз.

Асен Златаров взема най-дейно участие в създаването и в живота на Съюза на българските химици. Като член и от 1928 г. председател на съюза, като член на редколегията и в продължение на три години главен редактор на съюзното списание „Химия и индустрия“, а също и като председател на съюзните конгреси той работи за организирането на българските химици в защита на техните професионални интереси и за развитието на химията и химичната технология в страната. Златаров е обединителен център на прогресивните сили в съюза и неотстъпно отстоява съществуването, сплотеността и демо­кратичния характер на тази масова организация на химиците. Почти всички придобивки, които Съюзът на българските химици извоюва през първите 10 -12 години от своето съществуване се дължат преди всичко на големите усилия, личните качества, авторитета и общественото влияние на Златаров.

Асен Златаров почива на 22 декември 1936 г. във Виена при операция от рак. Тялото му е пренесено в България със средства, получени от всенародна подписка, и погребано в софийските гробища с голяма тържественост. В студената декемврийска вечер на 27 декември 1936 г. хиляди хора от най-различна възраст и произход протягат мълчаливо ръка на раздяла над пресния гроб, в който спи вечния си сън един от най- достойните синове на нашия народ.

Научното дело на Асен Златаров като химик обхваща около 50 научни публикации на български и на чужди езици из областта на органичната, аналитичната, хранителната и биологичната химия. Най-важен и характерен дял в научното творчество на Златаров имат трудовете му по биохимия , изработени в годините на пълен разцвет на неговите изследо­вателски сили. С тези трудове Златаров поставя началото на биохимията в България. С особен интерес той изучава биохимията на цинка. Натрупването на този метал в раковата тъкан Златаров схваща като защитна реакция на организма срещу злокачествения процес. Изхождайки от тези разбирания, Златаров пристъпва през 1935 г. към цинкова терапия на злокачествени тумори при хора. Опитите му обаче остават недовършени поради ранната му смърт, настъпила именно от рак. По едно трагично съвпадение самият Златаров става жертва на тази страшна болест, от която той искаше да спаси другите. Пионерските трудове на Асен Златаров у нас в областта на  хранителната химия намират противоречива оценка сред учените, част от които имат ограничено виждане върху областта на химията. Това обстоятелство създава на Златаров, особено в началото на неговата научна кариера, големи неприятности и грижи.

През 1916 г. Българската академия на науките обявява конкурс с награда за най-добрите трудове из областта на естествените науки, публикувани от български учени през перио­да 1914 — 1916 г. В този конкурс взема участие и Асен Зла­таров, тогава още млад научен работник, но автор на реди­ца броматологични и биохимични трудове, които са нещо но­во за българската химична наука.

За рецензенти на представените от Златаров трудове са назначени членовете на Академията: д-р Ст. Ватев —лекар, проф. П. Н. Райков — органик-химик и проф. Г. Колушки — химих-технолог.

Като прави обща преценка на броматологичните работи на Златаров, рецензентът д-р Ст. Ватев отбелязва тяхното съществено значение за физиологията и практическата меди­цина, „понеже чрез тях би могъл да се нагласи един точен баланс за едно нормално хранене, както и за нагаждане на пригоден за целта на дадено лекуване хранителен режим“. Намерените от Златаров аналитични данни за специфично българските храни имат според рецензента голямо социално значение като факти, върху които „би могъл да легне закон за контрола на съестните продукти“. Освен това тия проуч­вания на Златаров са публикувани и на чужд език, с което „създават име на нашите народни продукти“ — един факт „от икономически интерес за страната“.

За биохимичните трудове на Златаров рецензентът се из­казва също положително, като отбелязва, че те са строго на­учни, имат практическа значимост и представляват интерес в стопанско, медико-хигиенно отношение, поради което предла­га „да се наградят с единствената и първа награда, с което да се насърчи той, много плодовитият, енергичен и със широк поглед автор, който за тези изследвания е положил толкова голям труд.

Отзивите обаче на останалите двама рецензенти са отрица­телни.

Рецензентът проф. П. Н. Райков не оценява пионерската роля на Златаров в областта на хранителната химия, негово­то участие и заслуги при поставяне на основите на ед­но ново и голямо научно дело в нашата страна.

Последният рецензент проф. Г. Колушки заключава, че нито един от представените трудове на Златаров „не се отличава с та­кова научно значение и с такива достойнства, щото да заслужава да бъде предложен за награждаване“. Към това ограниче­но виждане той добавя и елемент на лично отношение, като заявява направо, че трудовете на Златаров, макар и публи­кувани само с неговото име, не са лично негови, тъй като е използувал труда и резултатите на студентите при обикновените им учебни занимания в университета. На това открито и оскърбително обвинение Златаров отговаря с едно достойно писмо до членовете на Природо-научния отдел на Академията, в което обяснява, че помощта, която е получил от своите студенти, е била само чисто механична работа, която отнема много време, ако човек трябва сам да я върши”. Студентите са помагали при предварителната подготовка на мате­риалите за анализ, но не и в извършването на самите анализи. Младият Златаров, отдаден с цялата си душа на науката, добре знае какво представляват студентските упражне­ния и какво значи истинска научна работа. „Аз не съм любител-дилетант — възразява Златаров в писмото си, — а съм системно и целесъобразно подготвен специалист“, положил много труд, воля и средства за усъвършенствуването си при проф. Т. Паул в Мюнхен, за да овладее химията на храните и храненето — „тази всякога интересуваща ме област на хи­мическите науки”. Златаров получава висока похвала от своя прочут мюнхенски учител и покана да остане при него като асистент. Той обаче отклонява тази покана, като приема по­каната на проф. Райков и остава в България. Но тъкмо в родната страна този млад ентусиазиран и способен учен-химик, създател на нови направления в областта на родната химия, не намира признание и подкрепа. Той е провален на конкурса.

След злополучния конкурс, засегнат дълбоко от некорект­ната постъпка на рецензента проф. Г. Колушки, прямият и безкомпромисен Златаров отвръща на удара с удар. Той пу­бликува в ежедневната преса изобличителна статия, в която показва на обществото, че в тогавашната Академия на нау­ките „има академици, които не са напечатали нищо". Той ги нарича „нулите на Академия (с нула трудове)“ и назовава открито имената им. На първо място между тези „академици без наука“ Златаров поставя името на проф. Г. Колушки, който е професор по химична технология в университета, „назначен за такъв във време оно с министерска заповед”. Той няма нито един труд по химия, а се занимава с превеждане на разкази и е печатал под свое име „чужд труд върху чуждите капитали в България“, „Не отричам — пише Златаров със съкрушителна полемична сила, — че превеждането на раз­кази е почетна работа, но не разбирам защо не се е хабилитира проф. Г. Колушки за професор по литература, а е станал такъв по химия!“

След тази статия Българската академия на науките затваря завинаги вратите си за Асен Златаров.

По-късно, когато всички му изявяват своята почит и приятелски чувства на юбилея по случаи 25-годишната му научна, обществена и културна дейност, единствена Българската академия на науките не го поздравява, демонстрирайки по този начин непромененото си отношение към него.

Статията е препечатана от книгата на Мирослав Парушев: „Бележити български химици“, изд. Народна просвета, 1980 г.