ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН РЕАКЦИОНЕР - ЩАБС-КАПИТАН КОПЕЙКИН

НАШИЯТЪ ДНЕВНИКЪ

СЪДБА...

Кой ли смъртен е доволен от съдбата си? . . . И аз, граждани, имам много основания да бъда недоволен от моята. Позволете ми да ви се пооплача:

Недоволен съм преди всичко от цвета на кожата си. Кой ще отрече преимуще­ството на бялата кожа — даже в народни­те песни тя е на почит, а хубавиците на всички народи от бялата раса употребяват пудра и белило, за да изглеждат още по-бели. Вярно е, че понякога казват: „шоколадът е черен, ама е сладък!" Казват, ей тъй, за утешение на черните, но никой не желае да бъде черен като шоко­лада. Между хората от бялата раса 10 про­цента имат нещастието, като мене, да бъдат с цвета на Жозефина Бекер. Тази черна хубавица, с която ние, чернокожите, се гордеем, още не е изгубила своята популярност в Париж. Нейната слава, все пак, се обяснява не с цвета на кожата й:

— Чисто и просто на нейния окичен с банани задник!

Тя, обаче, е жена и успява да затрогне публиката с истеричния си негърски танец, при който може да прояви пластичната гъвкавост на ханшовете си:

— Женска стока!

Но, кажете за Бога, кого можем да трогнем ние, черните мъже, с трепета на нашите ханшове — решително никого! И за това сме принудени цял живот да се за­доволяваме с вегетарианското утешение, че шоколадът бил черен, ама сладък.

Недоволен съм, освен това, от здра­вето си. Кой ще отрече, че стомахът е най-важният орган в тялото ни, 6лагодарение на който човек може да опознае и вку­си всички житейски сладости: свински пражолки, копривщенски луканки, горно-оряховска пастърма, печени прасенца, тлъсти новозагорски фитове и карамусалско винце.

Вижте, граждани, с колко радости Все­вишният е украсил житейския път на хо­рата, които не страдат от язви в стома­ха. Но има, да речем, 10 процента между хората с язви в стомаха, които са лише­ни от тия житейски сладости и които до гроб са осъдени на млечен и тревопасен режим. Моята съдба пак благоволи да ме постави между тия 10 процента с йе­зуитското утешение:

— Язвата е лоша, но ракът е още по-лош!

Най-много съм недоволен, граждани, от моята, тъй да се каже, политическа структура. Да се обясним. Кой ще отрече, че е много по-красиво и много по-модерно да бъдеш демократичен, напредничав човек, да вървиш с духа на времето и с настроенията на широките народни ма­си. Ето на, напоследък даже в печата се създадоха специални термини:

Народни и „противонародни“ правител­ства!

Народна и противонародна интелигенция!

Народно и противонародно студентство!

И, разбира се, всички се стремят да бъдат „народни“, демократични, напреднича­ви. Познавам политически хора у нас, ко­ито по-лесно биха се съгласили да тръгнат голи по улиците, отколкото да бъдат от­речени като демократични и напредничави мъже. В Парламента всички се боричкат кой да седне по-наляво, за да не бъдат таксувани като реакционери. Парламентар­ната история познава само един политиче­ски човек, който не се е срамувал да бъде десничар — това е руският депутат в Думата Попруженко. Доблестният този реакционер с гордост заявяваше:

— В дясно от мене — стена!

Както виждате, все пак намират се 10 процента между смъртните, които не се срамуват от реакционерството. Моята съдба благоволи да ме постави в числото на тия 10 процента и ето ме сега такъв, какъвто ме знаете:

— С черна реакционна душа!

И не само, че не обичам „напредничави­те хора“, но даже се гнуся от тяхното ли­цемерие. Те, например, вечно плачат за „широките народни маси“, а пък аз про­сто не мога да понасям тази вулгарна ду­ма — ако някой се опита да се обърне към мен с думите: „хей, слушай ти там, широка народна масо, вярвайте Бога, зъби­те му ще изкъртя. Обичам, граждани, пре­кланям се пред човешката личност, от най-надарената до най-скромната, защото във всяка човешка душа блещукат искри Бо­жии. Към колективната, масова душа на тълпите, аз не мога да чувствувам никак­во уважение, та ако ще нека Богинята на демокрацията да ме обеси надолу с глава­та. Колективното проявление на хиляди Гетевци се твърде малко различава от про­явлението на всяка санкюлотска тълпа - тълпата от гении е даже по-отвратителна, защото Гетевци, Шилеровци и Бетховеновци по-мъчно понасят глада и лишенията. В духовно отношение един деморализиран полк от Наполеоновци представлява мно­го по-малка ценност от личността на един доблестен сержант.

Ето, тъй мисли, в това време моята чер­на, реакционна душа! Аз, например, не мога да понасям думата революция — за мене всички революции са най-глупавото и безсмислено проявление на човешкия океан — знае ли океанът защо се вълнува.

Но по вълните на този човешки океан честолюбците най-лесно се докопват до властта и в това почти механическо проявление на човешките „широки народни маси“ се крие единствения смисъл на всички ре­волюционни вълнения. Вчера Алкала Замора се настани в един флигел от дворците на Алфонса XIII и с това се приключи една страница от историята на Испания. Но за мен е вън от всяко съмнение, че след тая промяна, на испанския селянин и работник, на испанския народ с една дума, няма да стане нито по-топло, нито по-сту­дено.

Добре си живееха и братушките в Русия преди революцията. Ядяха и пиеха в едно разточително изобилие, тъй както ни­кой народ в света не е ял и пил: с чайовете му, с хайверите му, с прасен­цата и колбасите, с блиновете и пирогите.

Ядяха, преяждаха, разпасваха коланите и въздишаха:

— Ах, как скучно, ах, как грустно!

Спомнете си, че почти всички руски пие­си изпречваха пред очите ни на сцената богато наредена трапеза със самовар - върху базата на тежкото пищеварение след ситите руски обяди е изградена мрачната ипохондрия на Чеховите герои:

— Наяли се до пръсване и въздишат от скука!

Тъй живееха помещици, купци, мужици и работници — със закуски, водки и чайове.

Но развълнува се човешкият океан в необятната страна и настана „освободител­ното“ революционно движение. Освободиха се братушките от царизма, от чайовете, от икрата, от блините, от пирогите, и днес десетки милиона емигранти, между които и много чеховски ипохондрици, умират от носталгия за руската масленица, за руската тройка, за руския самовар, за обилните руски обеди, за руската зима и... руската нагайка. В „Последнiя новости“ всеки ден чета обявление:

„Който иска да изпрати в Русия на ближните си колет за празниците, да се обърне към фирмата X. У. 3. Всеки ко­лет ще съдържа: кило кафе, кило масло, фунт какао, фунт чай, кило захар, кило колбаси и пр.“

Също както през войната изпращахме на войниците колети на фронта. И това 15 години след възтържествуването на рево­люцията в Русия . . . Разбирате ли сега, граждани, защо съм толкова непоправим реакционер и защо е толкова голямо от­вращението ми към всички революции?

И оформих се аз като реакционер в едно време, когато цял свят просто от кожата си излиза, за да изглежда по-демократичен и народнически: когато Ганди, за да бъде по-напредничав, ходи без га­щи през декемврий, когато милионери и фабриканти заблаговременно стават кому­нисти, когато Бернард Шоу и Леди Астор станаха агенти на Сталина, когато аристо­крати и царе кокетират със своя демократизъм, като пехотинци с шпори . . .

Каква съдба, граждани!

С черно лице, с язва в стомаха, с черен кръст на гърдите, с алебард и меч в ръцете, с ръждясал шлем на главата, същински Дон Кихот, застанал печално на стража пред един храм, чии­то Богове са слезли от пиедесталите си, за да изглеждат по-демократични...

Щабс-капитан Копейкин

            Статията е публикувана във в. „Слово“, бр. 2849, от 15.12.1931 г.

*  *  *

Бонус статия J

ВЪЛЧИ ПAСПОРТ

Някога в царска Русия тъй наричаха този позорен документ, който се издава­ше на престъпниците и с него те вървяха в живота с букаи на краката, жигосани с този страшен печат на челото, кой­то ги отличаваше от другите хора и ка­раше всички да бягат от тях. Човекът с вълчи паспорт беше вън от общежи­тието, отречен от всички, неспособен нийде да си намери прехрана, защото е изгубил доверието на живите.

И този жив труп върви самотен като през пустиня, очаквайки с нетърпение деня, когато мъртвите ще го приберат в средата си. Човешкото въображение не би могло да измисли нещо по-жестоко от то­зи чудовищен документ, който унищожа­ва духовно личността, оставяйки я след това да влачи своето жалко съществувание в света. Това жестоко наказание, не ще и дума, се е налагало на непоправимите рецидивисти и все пак е предизвиквало отвра­щение поради своята строгост.

Но ето че българската партизанщина иска да надмине по строгост правосъдието на царска Русия в своето озлобление против политическите противници.

В китното поле на Пирдоп, под жи­вописните склонове на Стара-планина се гу­ши с. Челопеч, дето щастливо кметува бай Коста Чернев, по народност българин, по вероизповедание ист.-православен и по партия — земледелец. И вижте сега какво измислил този православен българин. Отива при него жителят на село Челопеч, Лукан Тодоров Дончев, също така източно-православен българин, но по пар­тия сговорист, и се примолва:

— Бай Чернев, издай ми, моля ти се, удостоверение за честност.

Лукан Тодоров е млад човек, бивш горски стражар при управлението на Сго­вора.

Кметът го изглежда сърдито, сучи мустак и пита:

— Защо ти е?

— Ще ида в София, да си търся рабо­та, нали ме уволнихте, а пък гладен не се ходи.

Зловеща мисъл се промъква в мозъка на селския политикан и той решава да му издаде един вълчи паспорт:

— Добре, момче, ела утре, да си получиш удостоверението.

На другия ден Лукан отива в общи­ната и получава удостоверението. Чете момъкът и не вярва на очите си — възможна ли е такава дива, партизанска настървеност!

Челопешко

Селско общ. управление

№ 1237        УДОСТОВЕРЕНИЕ

19. VIII . 1931 г.

С. Челопеч.

Челопешкото общинско управление удостовeрява, че Лукан Тодоров Дончев, от с. Челопеч е честен и благонадежден и има право да постъпва на служба където намери, той е уволнен на 9.IV. т. г. с протоколно решение на Общинския съвет от 8 с. м. под № 5 от 1931 г. за немарливото му държане към неговата служба и за непримерно държане към своите селяни като общински поляк.

Настоящето му се дава, за да му послу­жи гдето трябва.

Кмет: К. Чернев

Секр.-бирник: Д. Богданов

 Виждате ли, драги читатели, какво нещо може да измисли с една изтънчена перфидност главата на един селски партизанин и съдете сами, колко далеч сме отишли в нашата политическа поквара.

Нещастният Лукан Дончев, с вълчия паспорт, обикаля София за служба и, разбира се, намира затворени врати. Най-сетне дойде при мене и остави в ръцете ми този нещастен документ, който дрънчи на кра­ка му като железните вериги на затворник. Аз пък, от своя страна, го препечатвам за сведение на православния българ­ски народ и отправям към Бога следна­та гореща молитва:

Всемогъщи Боже,

Ти виждаш, колко далече сме отишли в своето озлобление като партизани. Ти знаеш, че българският партизанин е често егоист, завистлив, алчен и жесток. Избави грешната му душа поне от порока на подлостта!

Подготви: КРИСТИАН КОВАЧЕВ