Иван Вазов - Сборник от спомени, материали и документи - Вълва Вазова - Фетфаджиева

 СПОМЕНИ

от Въла Вазова - Фетфаджиева

Нашата добра сестра Въла, която живя при народния поет от 1918 година до кончината му, е написала своите спомени след смъртта на брата ни. Събка Фетваджиева-Грънчарова, дъщеря на сестра ни, беше тъй любезна да предаде спомените на майка си, за да ги из­ползувам. Намерих за най-добре да ги предам буквално, след като премахнах повторенията и ги малко систематизирах. Спомените са от последните години на брата ни, през които сестра ни е била най-близка негова сътрудница.

Б. В а з о в 

ДО ЕЛИСЕЙНА

Беше решено да се прави на бачо петдесетгодишен юбилей. С това той изгуби и спокойствието си.

След като прие депутацията, начело с министъра на просветата и дарението на правителството от 100,000 лева, бачо бързаше да излезе от София. Захвана и да го наболява гърлото.

В Елисейна ни дадоха от фабриката много хубава къща да живеем, обаче гърлото вече силно болеше бачо, и той нямаше ни­какво спокойствие. Всичкото време упрекваше господин Иван Шишманов, че той бил най-голямата причина да му се прави този юбилей. „Ох, колко си бях спокоен, преди да се започне този юбилей“ — ми казваше почти всеки ден бачо. — „Сега ще трябва да се срещам по принуждение с разни хора, да говоря. Защо ми е нужен мене юбилей, аз не търся слава, аз съм скромен човек. Ах, този Шишманов, направи ми най-голямото зло!“ Утешавах го, както можех, като му казвах, че той е човек, който не принад­лежи на себе си, а на народа, на славата си. Казваше ми: — „Лесно е да го казваш. И аз съм човек, и аз искам спокойствие, мене всичко ме вълнува“.

Отиваше до София, връщаше се, но все по-неспокоен и по-измъчен. Тъй се почна юбилеят и приготвянето на юбилея. Лятото прекарахме много мъчно, и аз сама се излъгах, като мислех, че миналото лято, както бачо беше весел, просто — хвъркат, така и това лято ще бъде. Не съобразих, че миналото лято той беше свободен и не го измъч­ваше мисълта за юбилей.

Когато по-първата година бях отишла сама в Елисейна, след някое време дойде и бачо да поживее там. Пак инженер Спасов, който беше много добър и внимателен към бачо, па и към мене, му даде стая в самата фабрика и прислуга.

Аз живеех на високия баир у Каменови, дето се и хранехме. Бачо постоянно беше горе. И на обед и вечер винаги дохождаше там да се храни. Беше здрав, бодър и много весел, пееше понякога, закачаше се с Ганча, ученик от I клас, който казваше, че е комунист.

Вечер дохождаше при гарата, дето се събираха гостите, дошли да прекарат лятото там. Песните на момите и момците бяха, почти всички, любовни и глупави. Пошепваше ми бачо: „Колко са без вкус тези млади хора и как нищо хубаво не знаят!“

Настроението му беше чудесно, па бодър и здрав се чувству­ваше. Четири пъти се изкачваше по баира до Каменови и пак се не уморяваше. На вечерята непременно имаше таратор с краставици и чеснов лук, който той ядеше при всяко ядене.

Колко добре беше бачо една година преди юбилея и как ху­баво си поживя в Елисейна! И на другата година, преди да отидем, като се чудехме де ще е по-добре за бачо да прекара лятото, а най-главно, като го беше заболяло и гърлото, аз, като знаех колко добре се чувствуваше миналата година, настоях да идем пак в Елисейна. И макар че не живеехме вече на баира, и къщата ни да беше много удобна, пак нямаше бачо ни радост, ни спокойствие. Гърлото все болеше и болеше. Не можеше нищо да го успокой. Намираше, че къщата е гореща, водата не му се харесваше и никаква разходка не можеше вече да го задоволи. Често го придружавах в разход­ките му, и додето го видех, че е добре, пак захващаше да пипа гърлото си.

И така, лятото прекарахме много мъчно. И аз нищо не намерих от ланшната Елисейна. След като се вече прибра бачо, аз исках още да остана. Но той, писмо след писмо, ме викаше да се върна. Чудех се, как бачо може да дочака юбилея с тези приготовления, с тази тревога, която чувствуваше, която му причиняваше и болката на гърлото. Защото болестта на гърлото му беше нервна болест, и при всяко неспокойствие почваше да го боли гърлото. Но, слава богу, че през единия месец, който предшествуваше юбилея му, той се стегна и забрави себе си, па и гърлото.

ЮБИЛЕЙНИ ДНИ

Бачо приемаше постоянно хора, а най-вече художници : едни го рисуваха, други скулптираха, и всичко това той търпеше. Беше се подчинил на съдбата си, не роптаеше, не се уморяваше, поне не се оплакваше от умора. Много ме учудваше всичко това, тъй като го познавах много добре и знаех, доколко той може да понася такива принуждения. Много пъти, като ми кажеше, че пак някой художник иска да го рисува, ще рече да дохожда у дома да го гледа, — раздумвах го, казвах му: „Стига са те измъчвали!“ Чак то­гава той ми казваше: „Уморих се вече, не ми се ще!“ Аз знаех, че това, което става с него, това пресилване, ще му се отрази много и ще му струва здравето — което и стана.

Преди юбилейните дни беше много разстроен, пишеше речта си — пишеше я и все не я харесваше. Чувствувах, как го беше обхва­нало неспокойствие.

През нощта срещу юбилея цяла нощ го слушах да ходи из кабинета си. Сутринта скочих, отидох рано при него, заварих го облечен с новите дрехи. Занесох му чай. Чая си изпи, но нищо не хапна от това, което му бях занесла да закуси.

Засвири музика пред къщата, която се изпълни с нашите ро­днини, братя и сестри — заедно щяхме да отидем на тържеството в Народния театър.

РАЗХОДКА ДО РИБАРИЦА

След дълго колебание де да прекараме лятото, най-после решихме да идем в Рибарица, дето и настоятелно ни канеше снаха ни Мара.

Бачо много се колебаеше, казваше, че го е страх от разбой­ници, а най-важното — което се чувствуваше и виждаше — беше, че дългото пътуване му причиняваше нерешителността. Зная, че едвам в петък вечер, след много дълги колебания и двоумения, се реши да тръгнем сутринта в събота.

На гарата, когато да вземам билети, той пътуваше със свобо­ден билет в I класа, обаче, ми каза: — „Остави аз да ви взема за I класа билети, а ти предай багажа!“ Казах му да ни вземе билети за II класа и ще вземем купетата, които са едно до друго, I и II класа. Така и направих. Из пътя в железницата беше добре раз­положен, но като че имаше някаква умора в него. Когато стигнахме на Червен бряг, като слязохме от трена, отбихме се в хотела да обядваме и да си пазарим файтон, за да тръгнем веднага и да про­дължим пътуването си до Тетевен.

Бачо ми се видя уморен и отпаднал. Помолих го да не тръг­ваме веднага, защото може да е много уморително това пътуване за него, а да преспим тука, за да може да си почине, и да тръгнем сутринта. Той се съгласи, като ми каза, че съм много умна жена — комплимент, който много често ми правеше, когато искаше да ми се присмее за нещо.

След обед, като си почина малко, излязохме да се разходим край брега на Искъра. Тука реката се разлива широко, и бреговете са обрасли с дървета и ливадаци. Седнахме до брега с бачо и не можахме да се насладим на хубостите. Бачо ми каза: „Добре, че останахме, за да можем да се порадваме на тези хубави места“.

Купувахме краставички от близките бостани, той си поиска и малко ракия, която носехме. До вечерта прекарахме прекрасно времето. След вечерята стояхме малко. На сутринта, когато сля­зох на двора, бачо беше вече облечен и готов за пътуване. Видя ми се малко неспокоен. Като го попитах, какво му е, каза, че е спал много мъчно през нощта и че много го е задушавало.

Сутринта беше много хубава. Настроението на бачо се въз­върна, и той беше много весел.

Когато пътувахме, радваше се на всеки рът, на всяка рекичка. Но когато наближавахме Тетевен, дето местността става особено ху­бава, той ми каза: „Всички ме съветват да ида в странство. Аз няма да ида да харча българската пара в странство. Какво, България е по-хубава от всяка Швейцария и всяка Италия“. Особено когато наближихме височините, които се падат от дясната страна на пътя, обрасли с гори, постоянно ми викаше: „Гледай бе, сестро!“ И когато погледнех на друга страна, той ми казваше: „Ама ти не гледаш, гледай там, гледай тези прелести!“

Стигнахме до Тетевен към 4—5 часа. Хората отишли повечето на разходка. Беше света неделя този ден. След малко лутане де да се установим, гражданите узнаха за неговото пристигане и се заразтропаха, как да му направят по-голяма почит. Те казваха, че са се надявали да дойде в понеделник, на другия ден, за когато се приготвяли да му направят подобаващо посрещане. Настаниха го в къщата на г. директора. Хазяите бяха много мили. Приготвиха и една много хубава вечеря. Но бачо ми се видя много, много уморен и съсипан от пътя. Искаше ми се, просто да можеше да не виждам у него тази отпадналост!

На трапезата един от братята Койчови му каза: „Дядо Вазов!“ Той му отвърна, че това „дядо“ му е много неприятно и го помоли да не му казва така. Той беше голям естет и не обичаше тези наши изражения, които, впрочем, са и доста груби.

На сутринта, когато отидох при него, той беше вече станал и ми се видя доста бодър. Каза ми, че си е починал добре през нощта. Стаята му беше пълна с посетители от града, между които имаше няколко свещеника. След закуската, къде 9 часа, тръгнахме за село Рибарица, дето щяхме да прекараме лятото.

Там постоя само десетина деня. Дъждовете постоянно валяха, и той се притесни. Не искаше да остане за по-дълго време.

Изобщо, у бачо се чувстваше нещо като неспокойство, невеселост. Дали от тази физическа отпадналост или на душата му беше нещо тежко — не зная. При всички грижи, които полагаха хазяите, на които гостувахме — цялото им внимание беше обърнато само към него, те се стараеха по всеки начин да го ограждат със спокойствие — чувствуваше се, че у него има нещо тягостно, което впрочем и той надали усещаше, но аз чувствувах много добре това негово състояние. Затова и много ми беше мъчно, като се върна тъй бързо след пътуването ни до Рибарица. За мене беше голяма изненада, как така бачо се почувствува отруден, па и изгледът му беше много уморен. Чак сега се сещам, че ако смъртта дойде моментално наглед, тя го дебнеше много по-отрано, че няколко месеца го е дебнела и е търсела момента, когато да го отнесе, гледала е да не го измъчва и го е галила, но нейната тежест той е чувствувал, без да се сети, че тъкмо тя го дебне.

Наскоро, като се прибра в София, писа ми, че му е мъчно да седи сам и че пак иска да дойде там. Писах му, дали няма да е уморително за него още едно такова пътуване — и ако иска, за по-голямо удобство, да му пратя прислужницата ни, която беше останала при мене. Отговори ми: „Прати я и с нея ще имам по-голямо спокойствие, а ти остани там още малко!“ Бях му писала, че много ми се харесва Рибарица и ми се иска да поседя още.

Но въпреки че бачо ми писа да остана още там, и аз бях изгубила своето спокойствие да мога да остана. Като го гледах, как се уморяваше, как му беше нещо тежко, аз прибързах да се върна. В Тетевен ми дадоха няколко писма от него. В едно от тях той пише: „Не пращай Василка, а тебе пак призовавам да си дойдеш“.

Когато дойдох в София, него го нямаше, беше отишъл на Плачковци. Там стоя десетина деня и се завърна.

            На сутринта отидох да го видя, защото вечерта пристигна късно, та не го видях. Каза ми: „Ти си прибързала да си дойдеш, аз знаех, че тъй ще направиш“. Като го попитах, отде знае, че съм се завърнала, той ми каза: „Още снощи, щом влезнах в къщата, усетих, че сте си вече дошли“. И му станало много драго. Ох, как почувствувах тази негова благодарност, макар че не ми я изказа с думи !

ЮБИЛЕЯТ НА ГОСПОЖА КАРИМА

На юбилея на госпожа Карима беше и бачо, седнал на един от първите столове. Бях и аз. И госпожа Е. бе седнала 1—2 реда зад бачовия стол. Както бях седнала малко по-настрана, аз виждах, как го­спожа Е. правеше разни знаци с очи и усмивки на някои господа, които стояха тъкмо зад стола на бачо. Чудех се на изкуството, с което даваше тия знаци. При това и бачо беше там.

Този ден беше неделя. Бачо си дойде за вечеря. Вечеряхме и беше много добре разположен. За вечерята слезе при нас по риза; каза ми, че няма да излиза тази вечер, а ще пише „Престолът“.

След вечерята, като говорехме за разни неща, дойде ред и за юбилея на госпожа Карима.

Между другото, аз му казах, че видях, как госпожа Е. дава знаци на някои господа в театъра. Той се много нервира, стана му много мъчно. Аз не се надявах на това. Все мислех, че бачо гледа през пръсти на постъпките на госпожата. Той ми каза: „Та как може да дава знаци, когато и мъжът ѝ беше до нея, и при това да не е някоя..“ След малко добави: „Ти не познаваш света. Няма съвършени хора. Поне мога да ти кажа, че когато бях министър, какви не предложения и постъпки се правеха от хора, които най-малко можеш да подозреш, че могат да бъдат такива. А защо ми каза, колко бях весел и исках тази вечер да работя, а сега се съв­сем разстроих“. — Стана ми много мъчно, че го оскърбих, защото не се надявах, че толкова я мисли за непорочна. Разплаках се и му казах: „Моля ти се, прости ми за тази мъка, която ти причиних, аз не исках да те оскърбя. Казах ти просто, че правеше това. Може погрешно да съм гледала. Мъчно ми е много, че ти беше тъй весел, и аз те наскърбих. Макар че съвсем не исках това“. „Да“, каза той, „аз зная, че ти не ми го каза, за да ме оскърбиш, но аз изгубих всяко спокойствие и сега не мога да работя“.

Тогава много съжалявах, че изказах работи, които тъй много го измъчиха. Сега съм доволна от тоя случай; защото имаше нещо необяснимо за мене. Като знаех бачо, чудех се, как се обясняваха някои работи с неговия характер. А сега, при тоя случай, аз видях, че той издигаше на един пиедестал от чистота всичко, което имаше около себе си, па макар другите да знаят и най-нечистите работи за това.

РАЗХОДКА ДО БУРГАС

Пролетта на 1921 година настъпи. И започнахме да приказваме, къде да прекараме лятото. Между другото казах на бачо, че това лято ми се иска да отида във Варна и да поживея на море, да видя морето, понеже не съм виждала още море.

Бачо ми каза, че не му се иска да ходи във Варна, а пък и сам да отидеше някъде другаде не му се искаше. Затова ми каза, че ще ме заведе в Бургас, дето и нему се искаше да иде, защото не бил ходил там, а лятото да прекараме в някое близко селце до София. Вечерта се установихме на това решение и на другата сутрин тръгнахме за Бургас.

Много не обичаше отлагането моят брат, когато трябваше да се пътува за някъде. Когато на другата сутрин пристигнахме в гра­да, бачо ми каза: „Аз няма да се обаждам никому, че съм дошъл тука. В хотелската книга се записах Иван Минчев, вестникар. Та и да ме познае някой, като ме види, че съм с дама, няма да дойде при мене. Така че сега съм под твоята закрила“. Ходихме в една сладкарница, пихме кафе, ядохме локум и си купихме да донесем армаган в София.

Към обед се върнахме в хотела. Току що седнахме, и дойде г. Кацаров, адвокат. Поздрави бачо и му целуна ръката. „Аз ви по­знах на улицата“ — каза Кацаров — но пак, за да се уверя, хо­дих във всички хотели да търся де сте записани. Намерих само името Иван Минчев, вестникар. Разбрах, че искате да бъдете инко­гнито в града ни“. След него и други господа надойдоха, и ресторанът се напълни с посетители, които идеха да го поздравят.

Чудно беше, че сутринта не много рано пристигнахме с трена и излязохме из града — нямаше един час време, и целият град се научи за дохождането му.

На обеда бяхме угостени пак в ресторана — от г. Чорбаджиев (Петко Росен).

 След обеда му казаха, че учениците и гражданите искат да го видят и да му направят малка овация.

Бачо ги молеше да не си правят труд. Казваше им, че и други път ще дойде да посети града и тогава ще се види с всички граждани и ученици. Но напразно беше молбата му. Те настояваха на своето. Като се свърши обедът някои от господата, събрани около него, го помолиха да отидем в търговското училище, дето бачо ще можел по-удобно да приеме поздравленията на учениците и на гражданите. Увериха го, че сега е ваканция, и хората не знаят, че е дошъл, та нямало да има много народ и щяло да бъде много скромно всичко.

Бачо и ние всички заедно с него отидохме в търговското учи­лище. Още не бяхме пристигнали, видяхме поток от хора. Начело свиреше музика, приближаваше се към училището.

Площадът пред училището се изпълни. Граждани, гражданки, ученици, офицери и духовенство, всичко беше събрано тука. Без преувеличение може да се каже, че целият град беше дошъл да види и поздрави поета. За да може да приеме и отговори на приветствията, той слезе на по-долните стъпала на стълбата. Държаха се от граждани и учители речи. Деца декламираха, дружества, мъжки и женски, го приветствуваха. След всяка реч, придружена с ура, се хвърляха цветя и се поднасяха букети на бачо. Които стояха до него приемаха букетите от ръцете му, за да може да приема другите, които му се поднасяха. Подножието, дето стоеше той, беше обсипано с цветя. След представленията и речите, решиха да го за­ведат на морския бряг. Изведнаж го грабнаха и понесоха на ръце граждани и ученици.

Бачо, гологлав, с шапка в ръка, стоеше над народа. На мол­бата му, да го оставят да си върви сам, не се отзоваха. И така, по целия път, от училището до морския бряг, го носеха на ръце.

Мъчно ми беше да го гледам без шапка в този голям пек, но нямаше възможност да му помогна. Той често се обръщаше, гледаше назад, нещо търсеше и питаше околните. После ми каза, че мене търсил и питал, да не би да се изгубя всред народа.

Свалиха го на земята до самото море. Учениците и гражданите го поплискаха с морска вода, а морето се пенеше и вълнуваше, сякаш, съзнаваше тържеството на момента, та пращаше вълните си край брега, дето стоеше бачо. В това време аз бях вече до него. По­шепнах му: „И морето се радва и те поздравява“ — „Да“, отговори той шепнешком.

На връщане го носиха пак на ръце до хотела. След малка по­чивка щяхме да направим разходка с малкия и хубав параход „Княз Борис“ из морето. В началото пътуването ни по морето беше тихо и приятно, но колкото се отдалечавахме от брега, то се вълнуваше все повече и повече. Показаха ни отдалече манастира „Света Ана­стасия“.

След разходката по море ние се върнахме в хотела. Там бачо ми каза, че намислил на другата сутрин да тръгнем за София. Имаше много покани и за другия ден, а нему се не щеше вече да се умо­рява, па и на хората да създава толкова труд. Така че, намерението ни да стоим четири-пет деня в Бургас и да направим няколко разходки по море — не можа да се осъществи напълно. Планът ни се осуети.

Вечерта гражданите му дадоха банкет в ресторант „България“. Когато отидохме там, беше препълнено с народ. Дошли бяха да видят поета. След вечерята имаше декламации, песни и други забави.

На сутринта надойдоха пак много изпращачи — госпожи и гос­пода. Пак цветя и пак букети му се поднасяха.

Първокласното купе, в което пътувахме, беше буквално препъл­нено със цветя. Страната, на която стоеше бачо, решетката над гла­вата му, отстрани до прозореца, на масичката пред него, така на­редих, че той беше заобиколен и стоеше в рамка от цветя. Казах му: „Виж, бачо, как си окръжен с цветя и колко си хубав всред тях! Па и аз си вземах някои по-малки букети от твоите. Нали и аз споделях твоята слава?“ —„Да, и ти имаш право на тях“— ми от­говори смеешком — „нали пътувах под твоя закрила?“ Впрочем, тая закрила нищо не му помогна. На айтоската гара ни съобщиха, че гражданите с учителите и учениците са излезли да го посрещнат. Бачо слезе по стълбата на вагона. Пак приветствия, пак цветя и бу­кети, пак декламации и речи. Тези посрещания не бяха само ху­бави и тържествени, те бяха и трогателни. В тях се изливаха — без поръка, без заповед, от само себе си — най-чистите чувства на хо­рата, най-голямата обич и почит, която питаеха към поета. Това показваше величието на тяхното сърце и благородството на тях­ната душа.

Както в Бургас, тъй и тука, като гледах с каква обич и почит е обсипан бачо, не можех да задържам сълзите си — сълзи на ра­дост и възхищение. И не зная защо, като гледах него, заобиколен с ореола на славата, все си мислех за мама.

Най-после тренът, който беше спрял няколко време повече от определеното за спиране на гарата, тръгна, посред многото ура, поздравления и махания с шапки.

Из пътя на смях му казах: „Бачо, ти си имаш свои отговори, определени, и те са : „Господа, много ви благодаря, трогнат съм дъл­боко, не мога да ви изкажа своята благодарност!“ — „Да“ — ми от­говори той — „аз не мога да говоря, па и много се вълнувам.“

И можеше ли той да се не вълнува, можеше ли инак? Тази не­гова отзивчива и нежна душа да се не вълнува от тези излияния на чувства на народна обич и почит към него, които се изказваха по един така сърдечен и непринуден начин.

И така, нашата разходка до Бургас се свърши - с отиване и връщане за два деня.

Разходка пълна със слава, почит и умора.

ИЗ ЖИВОТА МУ

Навици

Бачо имаше навик да си оставя долу при стълбата закачени пардесюто, шапката и бастуна. Аз все бързах да му ги занеса горе, да не би, като се виждат от пътната врата, да влезе някой и да му ги вземе.    

По-после, аз не бързах вече да му изнасям дрехите горе. И ко­гато ги виждах окачени на закачалката, изпитвах голяма наслада. Струваше ми се, че цялата къща е изпълнена с тях.

Това чувство аз изпитвах, но не си давах сметка за него. На­скоро, обаче, се сетих, че дрехите на бачо ми изпълнят къщата. И си каза: чудно нещо, какво впечатление ми правят тези дрехи!

Не се минаха четири-пет деня, откакто съзрях това неволно чувство у себе си, откакто се мъчех да си го обясня. Аз трябваше да отнеса завинаги тия толкова мили за мене дрехи. Сякаш бързах да ги отнеса, да не би някой друг да ме изпревари. Ще помня винаги, каква светиня изнасях по стълбите и оставях в стаята му!

*

Много наскоро, преди смъртта на бачо, говорих на Събка: „Прилежавай да се учиш добре на пиано, че като видя, че успяваш, ще ти купя“. Бачо каза: „Защо ѝ е пиано, то не е нужно. Станало е обичай да има във всяка къща без нужда. Аз във своята къща не ща пиано“. Казах му, че през целия си живот съм съжалявала, че не зная да свиря, че искам поне Събка да се научи. И си помислих, че цял живот съм била, и безволна, и подчинена. Много наскоро той умря.

Когато се даваше в театъра нещо от него, биваше много не­спокоен. Не можеше да допусне и най-малка грешка. Особено се ядосваше, ако от актьорите някой не изговаряше ясно думите.

Често, след представлението на негова пиеса, като се връщахме от театъра, отивахме в кабинета му. Брат ми биваше много възбуден и сякаш имаше нужда да сподели впечатленията си и с друг, та да може да си каже всичко, което му се е харесало и което го вълнува.

*

Вечер, щом влезеше някой при него, винаги запалваше всички лампи, макар да работеше само на лампата, която светеше на ма­сата му.

Станеше ли нужда да отида при него нощем, за да му чета или когато е болен, за да му дам лекарство или за да му превържа раната, той запалваше всички лампи на коридора, в кабинета и спал­нята си. Той беше голям естет и държеше на това — винаги да го виждат на светло.

*

Много съжаляваше, когато допуснеше да се ядосва и да по­виши гласа си за нещо. Казваше: „Чувствувам, че се унижавам пред себе си“. Когато мама издъхна, в момента плака с глас. А после ми казваше: „Много съжалявам, че допуснах тая слабост“. Изобщо, стараеше се да бъде въздържан, макар да чувствуваше всичко много близко до себе си.

*

Ставаше дума, че не бе щастлив в брака си. (Как би бил щаст­лив, ако бракът му беше щастлив!) Като му казах: „Може би провидението тъй е искало — да бъдеш освободен от семейните нужди и грижи, които са всъщност много“, той въздъхна: „И аз съм човек“.

*

 Във всекидневния живот на брата ми всякога е имало ред. Например, навреме да се прибере в къщи, навреме да обядва и ве­черя. Във време на ядене трябваше да е добре облечен. Ядеше по­лека и когато беше много гладен, пак не се забелязваше лакомство в яденето му. На трапезата трябваше да се пази най-голям ред — всичко на място да е сложено, да няма нищо без място. И когато съм гледала тази негова изисканост, представял ми се е Петроний от „Камо грядеши“.

*

Вечер обичаше да си ляга рано, макар да четеше до късно. А към два-три часа след полунощ почти винаги го чувах да отива в кабинета си, за да работи.

Когато биваше студено, през зимните нощи, пак ставаше да работи — от два до пет часа сутринта. Имало е случаи, когато ръцете и краката му са измръзвали от студ и той се е сещал даже, че е изстинал дотолкова, че не може да държи писалката в ръка.

Към пет часа пак лягаше, за да стане към седем, да пие сутринното си кафе и пак да се залови за работа. Вижда се, че не познаваше нито умора, нито леност, когато имаше вдъхновение да твори. Нищо не можеше да го задържи, избягваше всякакви развлечения и срещи.

*

Когато някога го заварях да чете, а имаше машинки на мустаците си, за да се оправят, той слагаше веднага ръка върху тях и така отиваше в спалнята си, за да ги махне. Едва тогава дохождаше, за да говорим за каквото бях отишла при него.

*

Много обичаше да е чисто и наредено около него. Не можеше да търпи никаква безредица около себе си. Щом намереше нещо излишно в стаята си, веднага го пущаше от стълбата надолу.

*

Не можеше да търпи никакви превръзки на болен. И това беше не само за околните му, но и за самия него. Много беше гнуслив.

*

Самотата беше за него много тягостна, макар да не обичаше големите компании и шума.

*

Честно, като го викаха някои на обед, по-чужди, казваше: „Отивам, за да се разсея малко и да прекарам по-леко, без това да ми се ще“.

*

Някога беше много търпелив и лесно понасяше посещения с молби да изпълни някои ходатайства. А понякога кипваше и не можеше нищо да изтърпи.

*

 Биваше ли някак неспокоен, избухваше и се сърдеше за най-дребно нещо. Но веднага се окопитваше и ми казваше, че много му е мъчно, дето не може да сдържа яда си. Казваше, че се чувствува унизен пред себе си, когато се ядосва.

*

Бачо беше много пестелив. Понякога тая спестовност стигаше и до скъпливост. Той казваше: „Аз от млад съм живял в лишения. Когато живеех в Румъния, цели зими спях в стая без огън и със счупени прозорци. Когато пишех, а това беше много често, пишех на коленете си облечен, за да мога да си топля ръцете, които из­общо много скоро изстиваха. Често се хранех само с хляб и бях до­волен, ако го имаше достатъчно. Но благодарение на тая своя пе­стеливост, в живота си аз никому не съм се оплакал и от никого нищо не съм поискал. И сега, когато имам възможност да живея по-охолно, аз пак не мога да се разпусна и да живея по-харчовито.

*

И при яденето брат ми ядеше много малко от гостбата или от сиренето и маслото, ако нямаше гостба. Па и не се лакомеше да яде повече, ако нещо му се харесваше.

*

Когато с някого от близките му се случеше голямо нещастие, бачо казваше: „ Тази грижа все трябва да се изгуби с течение на времето или поне да се намали. Тогава, направѝ още в началото, ко­гато дойде грижата и нещастието, да ги претопиш и да не страдаш много силно. Тъй като грижата все трябва да премине кога да е, тогава нека премине още в началото“.

*

Много обичаше да се шегува, когато яде. Като му се харес­ваше яденето, вдигаше ръце нагоре в знак на благодарност, че се е добре нахранил.

*

Когато ядеше, трябваше ли да прекрати яденето си, а му се още искаше да яде, защото му се харесваше яденето, най-често казваше: „Надо честь знать “.    

*

Често казваше, че обръчът от неговите връстници и другари все повече се стеснява.

*

Изобщо, сутрин ставаше към два часа, за да работи в каби­нета си. Работеше до шест, когато звънеше за кафе. В това време беше забулен от дима на цигарите. Обичаше много да пуши, ко­гато работи. Зимно време му се палеше и печка по това време. Изстиваха силно ръцете и краката му, когато работеше.

Когато се сгореше жар, вадехме огън в мангал и го слагахме близо до масата, дето работеше. Затова му бях оплела дебели пан­тофи, за да му се топлят краката.

В осем часа му се носеше чай с кифла, малко сирене или масло. Като закусеше, сам си изнасяше табличната и я оставяше на етажерката в коридора. Не можеше да търпи никакво безредие в стаята си или нещо излишно. Например яката му да бъде малко тясна или малко оръфана. Ако и вратовръзката му се закопчаваше мъчно, хвърляше я заедно с яката през прозореца в задния двор. И затова, готвачът носеше най-хубави яки и връзки. Когато сутрин не пишеше, а то беше по-нарядко, носехме му кафе и вечерните вестници в леглото. Към шест часа водехме при него Хектора, ку­чето му. Хектор се качваше на покривката му, но брат ми, чуеше ли, че влизам, веднага бутваше кучето долу. Пазеше да не видя, понеже знаеше, че ме беше яд, когато кучето се качваше по покривките му. И пак към осем часа вземаше закуската си.

*

Когато някой влезеше при него ненадейно, веднага си сваляше каскета, ако биваше на главата му, оправяше косите и мустаците си и все ще речеше, ако беше посетен от свои: „Той щял“. Тия думи, още от дете са му останали в ума. А то значеше, че когато две деца се сбият или скарат, по-слабото ще избяга настрана и ще каже на по-силното: „Той щял, т. е. да ме бие, аз ще кажа на мама“. И много начесто казваше: „Той щял“.

Обичаше и много да се шегува, най-много във време на ядене. Бяхме кръстили любимото му ядене — сърми от дроба на младо агънце — „сърми Вазов“. На сухия фасул, понеже го много оби­чаше, казвахме „празник“. И тъй, ако някой от семейството или бачо Иван попиташе, какво ще ядем днес, казвахме само: „Сърми Вазов“ или — „Днес ще има празник“. Това беше достатъчно, за да се знае какво е приготвено за ядене.

Преди обед вземаше чашка ракия и нещо за закуска, най-вече туршия, както я приготвят по нас, или — рибица, или нещо друго солено.

Здраве

Брат ми се боеше много от болести, а най-вече — от рани и превръзки. Не само че не можеше да гледа другите болни или пре­вързани, ами и себе си не можеше да търпи — все се криеше да го не види някой, когато имаше нещо превързано ръка или крак.

*

Когато беше болен, не обичаше да го посещава никой. Не оби­чаше да го виждат болен и слаб, както и той не обичаше да гледа болни и ненаредени хора.

*

Много пъти го болеше гърло; болеше го и окото. Лекарите не намираха нищо особено, но той все страдаше.

*

По-миналата година бачо боледува много тежко от грип. Той страдаше и от раздразнение на мехура, не можеше да задържа водата.

Наскоро след юбилея бачо често ми се оплакваше, че го за­душава. Докторите все му казваха, че сърцето му е здраво. Както той, така и аз мислехме, че е на нервна почва това задушаване.

Доктор Сарафов го беше молил да ходи всеки месец при него, за да го преглежда. Всякога, когато ми се оплакваше, че го е задушило, а то беше много начесто, а именно когато спеше, казвах му и го молех да иде да се прегледа при лекаря. Но тоя лекарски преглед като че ли го затрудняваше, и той все отлагаше.

Но и когато го преглеждаше доктор, все му обръщаше вни­манието на албумина. За сърцето, напротив, никога не се казваше, че е зле.

Беше му запретено да пие вино и ракия. Най-много му запретяваха да пие ракия. Според мене, доста я пиеше — и най-вече в своята компания, която впрочем го приучи и научи да пие мастика.

Имаше около шест-седем деня преди смъртта му; пак отиде да го прегледа д-р Сарафов.

На връщане ми каза, че докторът намерил албумина намалял. И, като че ли се пазеше да го не чуе някой, той се наведе към мене и тихо ми каза, че докторът намерил сърцето му много добре.

Като го гледах да се задушава, исках сама да попитам лекаря, какво е това задушаване, но все си мислех, ако има нещо опасно, докторът сам ще вземе мерки. Тъй че, за всичко друго помислихме, но никак не помислихме за сърцето и аортата на бачо, които го и отнесоха.

Работа

Бачо най-много и може би най-добре работеше към 2—3 часа през нощта. Често го чувах, как от спалнята си отива в кабинета да работи. Изпитвах много приятно чувство, когато го чуех да става и да отива в кабинета си да пише.

Виждах го мислено наведен над масата, съсредоточен, унесен в съвсем друг мир, да твори това, с което се е събудил през нощта. Когато му кажех през деня: „Бачо, ти пак става да работиш и тая нощ“, отговаряше ми: „Да, и пак те безпокоих, извинявай“. „Напротив“, казвах, „усещам голяма наслада, когато те зная седнал на масата, замислен, обграден от дима на цигарите, прехласнат в своите виде­ния — да твориш. Искам в тоя момент художникът да те нарисува.“ Той се усмихваше и казваше: „Ех, тебе тъй се чини“.

*

Често вечер, като се прибираше горе, казваше: „Не искам да пиша, но като ме хване един бяс, не мога да устоя и ставам по­сред нощи да пиша.“ Това бяха неговите будни нощи. Всякога имаше на нощната си масичка мъничко тефтерче и моливче. Навярно, и преди тези ранни часове той пак е писал, когато музата му го е посещавала.

*

След сутринната си закуска правеше малка разходка; тогава правеше и коректури и се прибираше да работи пак, ако беше захванал нещо през нощта. Когато нямаше какво да работи, дохож­даше си чак за обед. След като си почиваше на канапето около половин час — казваше да го не оставяме да спи повече, защото му ставало лошо, заболявало го глава. Много често го виждах да си мокри челото.

Понякога казваше, че няма вече да пише нощем, но пак го чувах да става и да работи (моята стая беше под неговата).

*

Умора не усещаше никога, когато беше много работил. Напротив, весел и доволен беше от всичко. И когато не работеше — много на­рядко — той четеше, и това беше най-голямата му наслада и раз­влечение.

*

Много пъти, когато пишеше нещо голямо, даваше да го прибера, като казваше: „След два-три месеца пак ще ми го дадеш“. Но не минаваха три-четири деня, той го искаше назад. Правеше бележки и след три-четири деня пак ми го връщаше. Така правеше с драмата „Към пропаст“, а най-вече — с драматa „Борислав“.

Религиозност

Бачо беше религиозен и верующ. Много пъти, когато си дойдех от църква, казвах на Събка: „Занеси тази нафора на вуйча си, кажи му да се омие (понеже биваше още рано сутрин) и прекръсти и да си вземе нафората.“ И той правеше това.

Помня, имаше маслосвет в църквата, донесох и в къщи; на обед му казах, че в църквата е имало маслоосвещение и че съм донесла вкъщи.

„Защо не ме мироса?“ — запита той. — „Защото беше много рано“, му казах аз. После донесох памучето, което беше потопено в маслото, и го миросах. Това беше и последното му миросване.

*

Бачо ми казваше: „Аз трябва да заживея по-духовен живот и да оставя тоя живот, който живея“. Но той не можеше да направи това. Няколко пъти ми казваше: „Когато отиваш на черква, на про­повед у г. Петков, повикай и мене. Искам да го чуя.“

Но когато го повиквах, той отказваше.

Посетители за ходатайства   

Всякога беше така, но най-вече след юбилея — мнозина идеха при него да го молят за стипендии или служби на синовете или дъще­рите си. Толкова много бяха тия просби, че просто му беше невъз­можно да ги изпълни. Имаше и такива случаи: един баща го молил да отиде при министра на просветата и да го помоли да из­прати сина му да се учи по пеене на държавни разноски. Бачо му казал: „Ами ти, защо не идеш сам да му кажеш, като се познаваш тъй добре с него?“, Бащата отговорил: „Аз съм честолюбив и не мога да се моля“. „А мене“, — казваше бачо, —„намират за нечестолюбив и че мога да се моля.“ Друг случай: един учител, брат на някоя учителка, дохожда при бачо и му казва: „Господин Вазов, идете при министра на просветата и му кажете да назначи сестра ми, която уволниха от учителство за непокорство и за незачитане на заповедите на началството“, Бачо му казал: „Ами вие, господине, идете сам и го помолете, защо пращате мене, стар човек, с побелели коси, да ходя да се моля.“ Посетителят му отговорил: „Аз не обичам да се унижавам“.

Младежите и поетът

Когато бачо ходеше из улиците, почти всички деца, ученици, били те от отделенията или от класовете, му сваляха шапка и го поздравяваха с най-голямо почитание. Казвах му: „Това са твоите приятели.“ — „И най-добрите ми“ — отговаряше той.

Когато екскурзианти го срещаха на улицата, всички се спущаха да му целуват ръка и с каква почит те правеха това! И той с най-голяма обич приемаше тези мили поздрави. Усещах, че това бяха най-щастливите минути за брата ми. Много от учениците на тези екскурзии дохождаха у дома да го поздравят и да го видят.

Бачо вярваше, че тези деца, това ново поколение ще израсте, и телом и духом, и ще изведе съдбините на България на добър край.

За неговата личност

Бачо Иван всякога е бил в семейството ни не само по-възра­стен и най-голям, но и обаянието, което е имал всред цялото семей­ство и целия род, далече е надминавало уважението, с което са се ползували някога други първородни синове в семействата. И това почитание не е било в зависимост от неговите литературни трудове, поне така ми се е струвало, още когато съм била по-малка.

В неговия характер и обноски всякога е имало нещо по-изискано, известна строгост, която без да се проявява ясно, се е чув­ствувала доста добре от околните му.

„Видях го!“

По юбилея на поета много майки довеждаха децата си да му поднесат цветя, да му целунат ръка, да го чуят да им поговори. Той винаги ги приемаше — кога в кабинета си, кога в обедната стая, според случая — никога не отказваше на такова едно посещение. Разговаряше с децата, питаше ги в кое отделение или клас са, какво учат и кои стихотворения от неговите знаят. Говореше им така приятелски и мило, че тези разговори с него, вярвам, ще оста­нат в паметта на децата през целия им живот.

 Един ден, през време на обеда, прислужницата каза, че две момичета чакат на пътните врата и молят бачо да ги приеме, защото искали да го видят. Каза да ги доведат в обедната стая. Когато дойдоха, видяхме, че едното момиче, осемнадесет-деветнадесед го­дишно, водеше за ръка другото, съвсем сляпо, на около петнадесет-шестнадесет години.

По-голямата от тях, която беше и доста интелигентна, поиска от бачо извинение, че го безпокои и то във време на обед. После каза: „Не можехме вече да устоим на искането и на настояванията на своята сестра. Тя искаше да я доведем да ви види“. Учудването ни беше голямо, защото бедното дете беше сляпо. Според думите на сестрата, ослепяло още като малко дете. Изучило наизуст много от бачовите стихотворения от сестра си и от приятелките си, още когато били в Македония. От една година били в България; то не оставило на мира своите, искало да го доведат при поета, за да го види. И тъй и инак му говорили, че то не трябва да иска това, и че те се стесняват да го доведат при него, понеже то не може да вижда. Но всичко било напразно. То иска да го види. И така сестра му се при­нуждава да го доведе в къщата на поета, за да може най-после да се успокои, па и сама тя да си почине от неговите искания и настоявания.

Поетът седна до сляпата, взема ѝ двете ръце и като ги дър­жеше в своите попита: „Е, сега видя ли ме?“ — „Да — му каза тя — видях те!“ „Ами такъв ли съм какъвто ме мислеше по-напред, или по-друг ме намираш?“— „Аз те мислех, че си по-стар“ — отговори детето, — „но сега те виждам хубав и много по-млад, отколкото те мислех по-рано.“ „Ами доволна ли си, че ме видя сега?“ Тя сти­скаше ръцете му и като ги целуваше, каза: „Сега съм най-щастли­вата, както никога не съм била, защото видях поета, когото толкова много желаех да видя.“

Помислихме, че трябва да вижда малко. И какво беше нашето учудване, когато ѝ подадох торта да си хапне, и сестра ѝ трябваше да слага вилицата в ръцете ѝ, понеже не можеше да вижда. И все пак, тя го видя и се почувствува много щастлива, че е видяла поета.

Най-чистите сълзи

Катафалката с тялото на поета беше сложена всред черквата. Вървяха жени, деца, мъже, да се поклонят. Всеки искаше да отнесе със себе си последен спомен от своя поет. Майките вдигаха децата си на ръце, за да го видят. Те искаха да вложат в крехките души на своите рожби спомен от този, който писа и пя през целия си живот, за да ги учи, как трябва и те да живеят и носят вярата на доброто и правото в себе си.

Имаше и съвсем мънички дечица, които едва що са по нещо проговорили. Майките им ги стискаха в прегръдките си, показваха им тялото на поета и искаха да втълпят нещо в техните мънички и хубави главички. Те искаха да вложат неизгладим спомен в живота им за народния поет. С тоя спомен те трябваше да растат и крепнат в живота; той щеше да им служи за емблема на чистота, хубост и обич, та на стари години с радост да кажат: „Видяхме го прострян, и той живее в паметта ни.“

Ковчегът постоянно се отрупваше с по-пресни цветя. Всеки искаше да донесе най-хубавото цветенце, което имаше в къщата и в гра­дината си като дар на милия покойник, и с това изказваше по осезателен път своята голяма обич и почит към поета.

В това време, когато черквата се пълнеше с народ, се чу за­таен плач. Зад един от стълповете на храма плачеше едно моми­ченце. То беше обуто с налъми и много бедно облечено. На пита­нето ми, защо плаче, то се разплака с глас и не можа изведнъж да ми проговори. Когато се поуспокои, каза: „Плача за поета, тъй трябва да плача, защото той ни написа много песни и стихотворения.“ Доведох го в къщата на поета. Дадох му от неговите песни и стихотворения, за спомен от любимия поет.

Последните дни от живота на поета

17 септември 1921 година.

Беше събота. Бачо си дойде за обед, придружен от г. Ив. Попов. Седяха на двора на канапето. Във време на разговора аз само гледах бачо и не можах да му се нагледам, тъй беше хубав, лицето му беше бяло и розово и доста пълно. Струваше ми се, че други път не бях видяла тъй свежо лицето му, — без никаква бръчка и при този прекрасен цвят, който имаше. Като си отиде г. Попов, обядвахме, и той си полегна на канапето в обедната стая. Вечерта поиска да идем на някой театър. Понеже беше доста късно, казах му да не ходим далече и ако му се ще, да идем до град­ската градина, което и направихме.         

Тази вечер евреите давали концерт за бедните деца. Казах на бачо, че е по-добре да се върнем със Събка, защото не бяхме обле­чени за концерт, па и билетите ми се видяха доста скъпи. Бачо не даде да се издума, отиде при касата и взе три билета. Като пиехме бира, Събка ми рече да идем у дома да си облечем по-нови дрехи. Бачо каза, че и тъй сме добре. След малко ми каза: „По-добре идете да си облечете по-нови дрехи, за да се не стеснявате“. Като се върнахме пак при него, той каза за Събка: „Кукла, съща кукла! Скоро ще стане момиче да я момеем“. Той ѝ се много смя, защото тя се беше натъкмила с юбилейната рокля, за което я и винаги закачаше.

Гледахме тоалетите на дамите, които пристигаха все голи и по- леко облечени. Бачо харесваше едни, а на други се смееше, защото постоянно ходеха, за да им се види тоалетът. Чакахме доста, докато почне концертната част, а тя не почваше. Бачо се притесни, и ние станахме да си ходим. Но в това време концертът започна, и ние останахме до полунощ. Последният концерт, който слушахме с него!

У дома, на разделяне, той ми каза: „Благодаря ти, Вълче, че ме заведе на концерт“, на което му аз отговорих: „Благодаря ти, бачо, че ме заведе на концерт“. Впрочем, ние винаги се разделяхме с тези думи, когато се връщахме от концерт, театър или друго раз­влечение.       

18, неделя.

Сутринта бачо слезе, и аз мислех, че ще излиза. Той ме повика и отиде на двора. Аз веднага изскокнах на вратата, за да видя, защо ме вика. Той ми каза: „Ти така ли идеш, облечи си хубав сутрешен тоалет и ела“. Казах му, че исках само да му се обадя, че съм тука. Облякох се и седнах при него на канапето. Беше много добре разположен. Пилетата, кучето и котето бяха все при нас. Разговорът беше около хубавото време и животните. Донесох му царевица да храни пилците. Стояхме повече от два часа, на дво­ра си пихме и чая.

Бачо излезе, и аз отидох на черква. На обед си дойде навреме, както винаги, качи се и слезе по риза (от няколко време виждах, че му е все горещо). Носеше и драмата „Престолът“. Каза ми: „След като ядем, ще те накарам да прочетеш последните две действия, в които направих някои изменения. Да видя, дали ще ти се хареса“.

Като ядяхме каза, че много му се харесала супата и добави, че у дома я правим най-добре. Той обичаше много супата, та всеки ден имахме на трапезата.

След като обядвахме, каза ми, че получил писмо от г. Шишманов заедно с драмата, която му беше пратил да прегледа и да си каже мнението. Каза ми, че г. Шишманов не намира в нея нищо хубаво и добро и отказва всякакво достойнство на „Престолът“. „Той ми пише, че имало много шпионски роли и подслушвания в тази драма, но нищо, нищо хубаво не споменува. Впрочем, прави и някои уместни бележки, които ще взема във внимание. Той иска да бъда е д и н Шекспир, аз не съм Шекспир. Аз съм Иван Вазов и пиша за българския народ. А и аз все разбирам нещо, па вложих в него и моя гений“. Той произнесе почти шепнешком последната фраза. Казах му, че може би г. Шишманов е чел пиесата при лошо настроение, на което бачо отговори: „Твърде е възможно да е бил в лошо настроение“. След този раз­говор аз прочетох двете последни действия. Обясняваше ми, че тези подслушвания, за които му пишеше г. Шишманов са уместни и че там се развиват събитията най-силно. Каза, че ще направи и в другите три първи действия поправки, за което говорихме на трапезата, и се качи горе.

Към 4 часа пратих Събка да му занесе сладко и кафе, както винаги след обед, и да му каже, че ще излезем до градината, та да знае, че няма никого вкъщи. Събка се върна и ми каза: „Вуйчо каза да го чакаме, ще дойде с нас“. Като излезнахме, бачо беше без дреха. Из пътя ми се видя хладно, върнах Събка от пътя да донесе на вуйча си пардесюто, да му не стане студено в градината.

Когато излязохме на край улицата, аз се отправих да минем по дъсчения мост. Бачо ми каза: „Не искам оттам да мина, все оттам минавам, когато ходя в градината. Сera искам да минем през главните врата“, което и направихме.

В градината седяхме на няколко скамейки и после ми каза да идем да видим пиедестала на бюста му. „Страх ме е“ — каза — „кого ли ще турят до мене? “ Неусетно му казах, че ще турят Ботев и други забележителни хора. „Да“ — каза той — „но те са вече умрели, а аз съм жив. На живи хора трябва да се турят паметници при мене“

Седнахме на бюфета, пихме по една чаша бира и ядохме печенки. Втората порция печенки не беше добра и му казах да не яде от нея. Той плати и си тръгнахме. На връщане виждах, как му беше приятно, говорихме за премените на дамите и когато му по­казах една рокля, която ми се харесваше, каза ми: „И твоята рокля има тоя цвят и е тъй ушита“.

Като се върнахме, часът беше около 7 ½. Бачо поиска да ядем, че бил гладен. За него бях оставила и едно парче пиле от обеда и имахме чай. Като си изяде пилето и даде част от него на Събка и пи чай, каза ми, че много добре се храним и добре е, че вечер нямаме много ястие, ами си дояждаме с масло, сирене и чай. Във време на вечерята не помня какво говорихме, но зная, че беше много весел и доволен. След вечерята ми каза да отидем на Свободния театър. Казах му: „Снощи беше в градината до полунощ, сега се връщаме от такава дълга разходка и вярвам, че си доста уморен, по-добре е да не излизаме, а да си легнеш по-рано да си починеш“. „Добре, аз нали ти казвам, че си велика жена“, — отвърна той с фразата, с която много често обичаше да ми се присмива. След това му свалих чехлите, и пак говорихме за „Престолът“.

Така прекарахме целия ден заедно — последният празник в неговия живот!         

19, понеделник.

След като му занесохме сутринта кафе и после чай, аз отидох при него, той пак работеше върху „Престолът“. Попита, има ли да му кажа нещо. Казах, че няма нищо, „но дойдох да те видя“. И той продължи да пише, аз почетох вестници и си излезнах. След малко и той излезе.

Беше се вече върнал, и аз се качих да му кажа, че обедът е готов. Слезе да обядваме, попита ме какво ново зная. Казах, че не съм излизала и нищо не зная. За политика почти не приказвахме, както по-рано, — щом седнеше на трапезата, кажеше ми по нещо ново. След обед — пак обичайното сладко и кафе, и бачо си излезе.

Тази вечер той отиде на опера, но си дойде рано. „Нали знаеш, никога не мога да доседя на опера“.

20, вторник.

По всичко се виждаше — по приготовленията, по закуските, които носеше, — че бачо очаква госпожа Е. Тя не дойде. Бачо из­лезе към 11 часа. На обед дойде заедно с Бориса. Забелязах, че малко е нервиран. На трапезата имаше разправия със Събка. Беше ѝ се карал. Аз бях в кухнята. Тя ми каза, като вземаше яденето от ръцете ми и плачеше: „Дай аз да го занеса, защото вуйчо ми се кара, че нищо не работя“. На трапезата бачо много сърдито ми каза: „Да не ти е мъчно, но тя преди тебе сяда на трапезата и нищо не иска да знае“. И на мене домъчня, защото знаех, че ние ще оберем „парсата“ от недохождането на Е. Казах му почти сърдито: „Тя е много лошо дете, непоправима е, трябва да я пребия. Прави каквото искаш с нея, но само на мене не говори и ти се не ядосвай!“

Във време на обеда, след тази разправия, говориха по памет­ника с Бориса. Додето му донесат кафе, той пак заспа. От няколко време заспиваше още на трапезата.

Като си излезе Борис, подпрях бачо с две възглавници на канапето, тъй както беше полулегнал, завих го и му казах, че ще_; го събудя след половин час. Оплакваше ми се, че като спи денем повече и нощем повече го задушава и не може да спи. След поло­вин час отидох да го събудя. Той току що станал. Каза ми: „Щях да се задуша“ — тъй лошо спал!

21, сряда.

Сутринта излезе рано, даже не си пи чая. После е дошла и Е. Не зная кога е дошла, но момичето ми каза, че „господарят“ е взел едното шише ракия, топъл хляб и бил горе „с оная“. Тя не ѝ знаеше името. Бачо излязнал с нея или после — не зная, но се върнал с Бориса за обед.

Правеше ми впечатление, че бачо е нещо невесел, угрижен и отпаднал. След обед взема само сладко — кафе не искаше.

След обед отидох на гости у Мара. Беше Света Богородица (малка), като се върнах, попитах: „Бачо тука ли е?“ Казаха ми, че си дошъл към шест часа и легнал облечен на кревата. Веднага оти­дох при него. Той се беше завил с халата си и спеше. Стори ми се много чудно, пръв път го виждах да лежи на кревата облечен. Извиках му: „Бачо, бачо, защо спиш?“ Попипах челото му, нямаше огън. Милвах му косата и исках да го разсъня. Повиках го да стане. Каза ми: „Много съм уморен, искам да поспя“. Казах му, че ще му донеса да пие чай. Когато се качих пак, за да му кажа, че чаят е готов, сега ще му го донеса, помоли ме да не му давам нищо и да го оставя спокоен да си почине — не бил спал две-три нощи, писал „Престолът“. Каза ми: „Дадох го да се препише и сега ще си почина“.

И Събка беше при мене, качила се бе на кревата и му дър­жеше косата — и тя искаше да го събуди. Аз мислех да остана още при бачо. Тоя сън не ми се харесваше. Събка пратих да иде да си легне. Тя не поиска да слезе без мене да спи. И аз се прину­дих да сляза и да си легна с нея. Завих добре брата си да не из­стине, запалих всички лампи в спалнята, в кабинета, та дано светли­ната го разбуди. Часът беше 11 ½. Оставих вратата на спалнята си отворена да чуя звънеца, ако звъни през нощта, защото момичето ми каза, че няма да става да ме вика през нощта, ако звъни. Не заспах до четири часа. През нощта нищо не се чуваше горе. Заспа­ла съм към пет часа. Около шест часа се събуждам и припкам да питам, дали е звънил бачо. Нямаше момичето, но джезвето и ма­шинката, на която му правехме кафе, беше на масата. Отивам при бачо, той в басмената си роба седи на кревата, и кучето — на по­кривката отгоре. Каза ми, че в 12 часа станал, съблякъл се и си легнал. И после продължи: „Ами ти защо се грижиш толкова за мене? Не грижи се, не грижи се, сестро!“

22 септември, четвъртък.

Казах му, че има и сънна болест, като исках да внуша и нему, че сънят му не е хубав, та да вземе мерки. Тогава той ми посочи пръста си и каза: „Аз не се давам, не се давам!“. После ми поиска французкия вестник. Дадох му „Мир“, който беше при мене. Пак ми поиска „Матен“, и аз му го дадох. Като почна да чете, излязнах си спокойна.

Към 10 часа отидох да го видя и да му кажа, че излизам с момичето на пазар, за да знае, че няма никого вкъщи. По таблата, на която му носехме чая, разбрах, че си е изял маслото и чая, оста­нало беше малко от кифлата. Това ме още повече успокои, като видях, че си е закусил добре.

Към 11 часа момичето се върнало от пазар ; той попитал, тука ли съм и излязнал. Имаше половин час, откак се бях прибрала, ко­гато бачо се върна за обед. Още от вратата ни извика: „Вълке“, и като му се обадих каза: „Гладен съм“. Седнахме да ядем, и той ми каза, че И. е умрял и ме попита, дали не зная от какво е умрял. Сам добави, че пиел много и от това може да е умрял.

Попита после, какво има за ядене; между другото казах, че имаме и зелен фасул, но не от този, който той не обича. „Макар“, отговори той — „аз пак не го обичам“. Казах му, че за пръв път готвя това лято, за разнообразие.

Събка го посрещна весело: „Вуйчо, днес има празник“. „Зеленият фасул не е празник, ами сухият“, отговори той. Сипа си малко. Аз му присипах от соса, и като му сипвах, попитах шеговито: „Бачо, тези пари от американските, които ми даде, за да се обмундировам ли, или за в къщи? 

„Не грижи се, не грижи се, аз още ще ти дам. Само да не плачеш“. Зачуди ме този отговор, защото аз не само че не пла­чех, ами се и смеех. Поиска сода за виното. Събито я донесе отвън и когато слагаше вилицата в устата си, хлъцна глава назад върху стола. Помислих, че се шегува, че му се не харесва яденето. Събка, която седеше насреща му, извика: „Вуйчо, какво направи?“ Той изви очи със студен, премрежен поглед, погледна нея, после мене.

Всичко това стана може би в по-малко време от две-три секунди. Веднага взех главата му в ръцете си. Събка припна за доктор, а момичето носеше вода, с която го поливах и разтривах. Разтривах му вратните жили и го мокрех. Той говореше нещо, но аз не разбирах какво говори. Помъчих се да му разкопчея яката, което стана доста бавно, защото с едната ръка го придържах, а с другата — разкопчавах. Като го разкопчах, разбрах, че той ми каза: „Добре“.

Когато дойде д-р Бочаров, най-малко след ½ час, тъй като Събито бе обикаляло два пъти за доктор в махалата, дето имаше четирима — той ми каза, че трябва да сложим бачо на канапето, защото до това време аз все го придържах у себе си.

След като го сложихме на канапето, докторът каза да му дам старо вино или коняк. Мислех, че няма да ме чуе, и исках сама да разтворя зъбите му, които бяха стиснати, но като видях, че не може, извиках: „Моля ти се, бачо, отвори устата си, за да ти сипя коняк“.

Той разтвори устата си, и аз чух как той глътна коняк през гърлото. Втори път го помолих и пак чух как глътна. Когато да му сипя за трети път, Събка извика: „Мамо, ще задавиш вуйча!“

Прегледа го тогава д-р Бочаров и каза, че сърцето му e много слабо. След десет минути гърдите му се покриха със сини петна.

Така свърши тоя наш многолюбим и почитан брат и поет.

Види се, никой няма право на тоя свят да каже: „Аз искам и аз се надявам“. Дори когато е най-големият поет на България.

1921 година 21 септември, 3 часа сутринта

Предпоследният ден на поета

В този ден започна предсмъртната агония на големия поет и българин. Тая сутрин, преди една година, като гледах брата си от прозореца на улицата пред Юнион клуб, той ми се видя много по-висок и слаб.

Беше настъпило вече у него отслабване и леко изтощаване на силите. Това отслабване той несъзнателно чувствуваше, и затова всякога обръщаше внимание на себе си. Когато сутрин излизаше, все питаше, дали не е студено времето и дали не е влажно, за да си обуе галоши и да си облече по-дебела дреха. И като ме пита­ше, дали да се облече по-топло, все казваше: „Трябва да се пазя, защото на моите години трябва само една простуда и — пневмония“.

А нему се искаше да живее! Той ценеше живота като голям дар, макар много често да се чувствуваше угнетен. И тогава той търсеше успокоение и утеха в природата. В нея намираше това, което нямаше в живота. В нея той търсеше ляк за своите ду­шевни страдания.

Тая сутрин брат ми беше много разстроен. Излиза, влиза в къщи, не закуси както обикновено. Търсеше развлечения, като че искаше да отмахне от себе си някакъв гнет. И понеже не обичаше да се предава на тия чувства, в които впрочем често изпадаше, тър­сеше да се разсее по какъвто и да било начин.

В този ден изглеждаше много уморен. После обед заспа вед­нага, още на трапезата, и после лежа на канапето в обедната стая. Много скоро се събуди и ми каза, че насмалко щял да се задуши в съня си.

Макар от смъртта да се пазеше много да го не измъчва и да се вардеше да не усети нейното дебнене, сега едва усещам, колко тягостен е бил за него нейният лъх. Тягост, която чувствуваше и в същото време не подозираше, че това е тя. Под нейното тяготение той като че бързаше да изкаже всичко, за което друг път не е говорил никога с мене.

Аз също усещах у бачо нещо особено. Неговото тяготение, задушаване, причиняваше и на мене необяснимо, тягостно чувство, — чувство, което души, което души и не може да се разбере.

И в това присъствие на вечната гостенка и на нейното появя­ване около него, бачо бързаше да работи над драмата „Престолът“. И тази нощ, предпоследната на живота му, той писа и работи, като бързаше да допише пиесата. На сутринта, също предпоследната на живота му, рано я занесе да я препишат на пишеща машина, като ми каза: „Сега вече ще си почина“.

С „Престолът“ той завърши своя петдесетгодишен труд. В този ден, в шест часа вечерта, легна на кревата да си почива, чувствуваше се уморен, понеже беше писал две-три нощи „Престолът“.

Почти през целия си живот бачо беше правил това — да пише нощем, но не беше се почувствувал никога уморен. Напротив, тъкмо тогава биваше най-весел и здрав. А сега, като всеки смъртен, и той почувствува тягостните минути на последния час. Макар този последен час да дойде за него с голяма предпазливост.

Пред мене е портретът му. Виждам го пак, като да е жив. Усещам неговия поглед, движения, говор, дори ми се струва, че чувствувам биенето на сърцето му. И сега, след една година, пак в същия час може би, три часа през нощта, когато брат ми е дописвал „Престолът“, последният труд на неговото земно съществуване, аз пиша своите спомени за него и за предпоследния ден от живота му. Усещам, как идат сълзите ми, защото по смъртта на бачо бяха пре­съхнали, и се успокоявам. Едва сега разбирам това, което е казано за тях — Сълзите са най-голямото благо за човека.