ТАЙНАТА НА ЕДНО ОБАЯНИЕ
През 1915 година, току-що завършил гимназия, прочетох първия труд на д-р Асен Златаров - книгата „Очерци по философия на биологията“. Впечатлението ми от съдържанието, а също и от езика и стила беше много силно и обаянието от прочита ме владя дълго време.
Година след края на Първа световна война, вече хасковски жител, знаех вече, че Златаров е хасковец и често прочитах във вестници и списания негови статии, също поемите му в проза и други. Те затвърдиха впечатленията ми за него. По това време 1920-1021 г., читалище „Заря“ се пробуждаше от летаргията през войната и отново „прохождаше“. От края на 1021 г. до 1923 г. бях негов секретар. Развиваше се добра дейност: уреждане на библиотеката, читалня, театър и прочее. Създаде се също и „народен университет“, като се поканваха за лектори изтъкнати люде на културното ни поле. Изредиха се със свои сказки: проф. Кацаров, педагог, д-р Ал. Недялков- социолог, Антон Страшимиров, Гео Милев, д-р Харалампи Нейчев, водач на въздържателите, и други. Сказките се посещаваха добре, вълнуваха гражданството, оставяйки трайни следи в съзнанието му. Най-дълбока обаче бе браздата, оставена от съгражданина ни д-р Асен Златаров (тогава още не бе професор). Поканен бе и той и се отзова да дойде при първа възможност. И ето, една зимна вечер на 1922 г. управата на читалището посрещна скъпия гост, който пристигна от гара Раковски с файтон. Пред нас стоеше възслаб човек, тих, почти свенлив, който бавно говореше, с мек и топъл поглед, а над очите — високо чело и пригладена кестенява коса. Разговорът продължи малко, Златаров бе уморен от пътуването и затова го придружихме до хотела.
Първата сказка бе определена за следния ден вечерта. В салона на читалището всички места бяха заети. Доколкото си спомням, темата беше «Слънцето и животът“. Още със започването й сказчикът прикова вниманието на слушателите и го държа напрегнато до самия край. Моето „разочарование“ се изпари още при първите фрази и на мястото на изчезналия образ застана друг, вече реален, образът на вдъхновения майстор на словото, на възторжения популяризатор на науката, на истината. Последваха още 3 или 4 сказки, като още от втората салонът се претъпкваше отрано до последното местенце, което можеше да се заеме от правостоящи. И всичките сказки се изслушваха, не, поглъщаха се с напрегнато внимание и изпращаха с бурни одобрения. Четири-пет пъти се стича в читалището възпламененото гражданство. Дали говореше за „Измамните блаженства“ или за „Слънцето и животът“, дали за Жорес и Зола, дали за трагедията на Яворов — все едно, Златаров още с първите свои думи пленяваше вниманието и душите на своите слушатели. И всичко бе тъй занимателно, тъй увлекателно, тъй приятно! Искаше ти се да слушаш, да слушаш без прекъсване, без край. А сказките бяха дълги, по час и половина и повече, макар той да говореше бързо и наизуст, прехвърляйки с бегло око листовете си. Погледът му, тоя сякаш проникващ в сърцата на хората поглед, бе устремен непрекъснато към публиката, не изпускаше нито за миг връзката с нея. Хората слушаха, стояха като приковани, унесени, напрегнати. Но големият майстор на словото знаеше, че са нужни почивки, макар и кратки, и той умееше да ги дава: на определени интервали ловко и умело вплиташе в своята реч някой комичен факт, някоя игрива, весела мисъл, която разсмиваше слушателите. След това неусетно пак навлизаше дълбоко в темата си и хванал пак в ръката си отморените вече слушатели, наново ги приковаваше и повеждаше след себе си, след своя разказ.
И друг особено интересен начин за отвличане и отмора прилагаше в беседите си Ас. Златаров. Това бяха неговите „скобки“, както той ги наричаше. От време на време при сказките си той казваше: ще отворя тук една малка скоба... В тия „скобки“ Златаров даваше най-разнообразни данни, които допълваха основната тема и бяха своеобразен отдих за слушателите. Помня много добре една такава негова „скобка“. Говорейки за някакво велико откритие на голям учен и употребените усилия за неговото постигане, Златаров се отклони, за да поясни и запознае слушателите си с делото на изследователи, откриватели, изобретатели. Увлечено, с вълнуващи думи, той обрисува прекрасния, но пълен с труд, лишения, страдания и жертви живот на тия възвишени хора.
Где беше тайната на обаянието на А. Златаров? Защо неговите образи бяха тъй привлекателни, а фактите, събитията, всичко, което той обрисуваше, оживяваше, засядаше дълбоко в душите и извършваше неотразимо въздействие в тях? Тайна нямаше. Пред всичко това беше огромната му ерудиция, неизчерпаемият склад от знания из най-различни области, които той умело използваше. На второ място — любовта му към истината, правдата, свободата, напредъка, които той неотклонно защитаваше, за които воюваше. Любовта му към хората, към народа, неговият ярък хуманизъм беше друг крупен елемент в неговата духовност. Изборът на темите му — всякога близки до живота, до нуждите на широките маси, изборът на великите светли умове на човечеството, борили се за неговото щастие, които той вдъхновено представяше, привличаха и будеха възторг. Една висока нравственост, една бодра вяра в доброто, една нежна, поетическа душа съпътствуваха живота му, делата му, изказванията му. И накрая — това, което собствено трябва да се тури на първо място — неговото магическо слово. Той бе и ще остане може би за дълго време недостигнат майстор на живата реч, на сладката дума. Който бе го слушал веднъж беше готов всякога да го чуе пак. А Златаров говореше само истини, стоеше здраво върху действителността, всякога близко до болките и нуждите на хората, а в същото време водеше душите към върховете на красотата, на подвига, на саможертвата за обществото.
Такъв видях, слушах и завинаги запомних Асен Златаров — бореца, чародееца на словото.
Л. ВЪЛЧАНОВ
Статията е публикувана във в."Хасковска трибуна", бр.20, от 17.II. 1970, 4-5 стр. Публикува се със съкращения.
Няма коментари:
Публикуване на коментар