ПУБЛИЦИСТЪТ АСЕН ЗЛАТАРОВ, ДЖЕНЮ ВАСИЛЕВ, 1983

АУРА, ДЖЕНЮ ВАСИЛЕВ, 1983

Големият ръст на Асен Златаров като учен, общест­веник, трибун е оставил в сянка неговата публицисти­ка — една значителна по обем и литературна стойност творческа изява. Наред с активното си участие в общест­вения и културния живот на страната, успоредно с пря­ката си научна и научно-популяризаторска работа и с апостолската си дейност като сказчик и оратор, той публикува в тогавашните вестници и списания стотици кратки и по-обемисти статии, есета, бележки, пътеписи и репортажи, излиза с книги и брошури по актуални научни, обществено-политически и културни въпроси, води темпераментна полемика. Цялата негова емоцио­нална и психическа нагласа, блестящата му ерудиция, активното му участие в обществения живот, предопределят и благоприятствуват развитието на публициста. В едно интервю пред в-к „Кормило“ казва думи, които звучат като изповед и са пълно покритие на делото му: „Какво да сторя, не мога да остана глух на тътнежа на обществения порой, който тласка нашата действител­ност и дето се дочуват неволите и копнежите на тоя на­род, комуто страстно принадлежи сърцето ми и за чия­то доброчестина съм отхранил най-хубавите мигове на своя размисъл и своя почин за дело в живота. Такива са времената, че чувството и дългът на гражданина вземат превес над другите ми интереси: не мога да пея, когато Рим гори.“

Към тази красноречива самохарактеристика трябва да се добавят още и думите на големия наш литерату­рен критик-марксист Георги Бакалов: „Най-ценното у Златаров бе неговата отзивчивост към обществените въ­проси. Той не ограждаше егоистично своето благополучие със затварянето си в химическата лаборатория. Той разбираше отлично, че неговата наука е тясно свързана с обществения строй — както за своето развитие, така и за изпълняваната от нея обществена функция. Той не беше глух за бушуващото извън стените на лаборато­рията му море, нито сляп за обществените борби.“

Публицистичното начало е определящо в цялостната дейност на този голям гражданин, то прониква в ко­рена на всички негови творчески изяви. Стремежът да стои сред бурите на живота, темпераментът на борец го тласкат към действие, а рядката му ерудиция и без­спорен литературен талант оплодяват и придават есте­тическа цена на произведенията. Човек с разностранни интереси и творчески амбиции, той получава — у нас и в чужбина — солидно образование и култура, проник­ва в различни области на знанието, утвърждава се като една от най-цялостните просветени личности на своето време, истински енциклопедист в най-добрия смисъл на това поизгубило от благородното си звучение понятие в нашия сложен век на специализация. Той е доктор по химия и физика, работи задълбочено в областта на био­логията и физиологията, създава школа в броматологията и заедно с това международен авторитет на своето име. Ограничавам се само с онези области, в които на­шият учен показа не само отлични познания, но достиг­на равнището на най-доброто в науката през този пери­од. И наред с безспорните си познания и приноси в об­ластта на природните науки, той се занимава с литера­тура и изкуство, натрупва солидни знания по фило­софия и естетика, познава проблемите на социология­та и психологията. Завършил образованието си па За­пад, Златаров чете в оригинал немски и френски автори, следи развитието на положителните и обществени нау­ки, запознава се с фундаменталните проучвания и прак­тически експерименти в различни сектори на науката. Някои колеги го иронизират с баналния афоризъм — „Най-добрият поет между химиците и най-добрият хи­мик между поетите.“ Но тук тази подигравателна харак­теристика звучи чуждо, при него тя няма никакво пок­ритие. Защото, в която и област на науката и литератур­ното творчество да се изявява, Златаров винаги оставя след себе си дълбока бразда и светла диря. Тъкмо тази универсалност на интересите и богатство на знанията, тъкмо това крепко духовно въоръжение, наред с бла­городния граждански порив правят неговата публици­стика въздействуваща и ярка — не само с честната си гражданска позиция, с висотата на погледа, но и с ерудитската си стойност. И тъкмо с тези свои черти твор­чеството на пламенния публицист диша и въздействува и сега, тъкмо затова той остава в предните редици на майсторите на българското публицистично слово.

Кога започва Златаров да се изявява като публи­цист?

Едно специално библиографско изследване показ­ва, че първите свои публикации той прави още като сту­дент през 1907—1908 г., когато излизат негови статии в социалистическото списание „Ново общество“. Това са на първо място статии из областта на популярната нау­ка и на философията, които разкриват не само ерудиран ум, но и живо перо. Като пръв опит в тази библиогра­фия е посочено заглавието „Към единство в познанието (сп. „Ново общество“, кн. 10, 1907 г.). През следващата година, пак в същото списание, излизат още три статии: „Оптимистическата философия на проф. Мечников“, „Игра и свободно творчество. Биолого-социологически ескиз“, „Емил Зола. По случаи пренасяне тялото му в Пантеона“. През същата година в списание „Турист“ той обнародва есето „Земята“ (бр. 7).

Но това са все още плахи стъпки, едно неуверено на­чало. Липсата на контакт с голямата политика и голя­мата литература, слабите връзки с печата ограничават възможностите за по-дейна и широка изява. Но все пак през 1909 г. той публикува няколко по-изучени и солид­ни статии, посветени на актуални проблеми. В списание „Начало“ (кн. 6—7, 1909 г.) под заглавие „Към мони­зъм“ той прави преглед на теологическия и метафизическия период в историята на мисълта. В социалисти­ческия вестник „Работническа България“ пише статия „Теория и практика“, в която разглежда проблема за необходимостта от неразривна връзка между теорията и практическата дейност на партията (кн. 15, 1909 г.). Пак в същия вестник обнародва статията „Тактиката на социалната демокрация“ (кн. 16, 1909 г.). И като пър­ва заявка за бъдещо участие в развитието на естетичес­ката мисъл в страната печата в списание „Българска сбирка“ (кн. 6, 1909 г.) статията „Блез Паскал за стра­стите на любовта“.

Има един документ, който говори за участието през този период на младия автор и в органа на Демократи­ческата партия. Това са спомените на писателя-народник Т. Г. Влайков, който говори за сътрудничеството на Златаров в списание „Демократически преглед“. Ето не­говите думи: „След завръщането си в България дойде у дома, та ми донесе и втора статия. Тогава и лично се запознах с него. Това беше през 1909 г. Младо момче, нежно, с деликатно телосложение, с ясни очи и дълбок поглед. Възслаб е и гласът му, по говорът му е сърде­чен и топъл. Направи ми силно впечатление.“ („Едини­чен Златаров лист“, 27. XII. 1936 г.)

По това време младият човек е вече завършил нау­ките си на Запад и се е установил, вече двадесет и две годишен, като учител по химия в Пловдивската мъжка гимназия. Именно тук, наред с преподавателската си и извънучилищна лекционна дейност, той започва да сът­рудничи на различни вестници и списания, предимно социалистически и прогресивни:       „Начало“,    „Ново об­щество“, „Работническа България“ и други. В тези ста­тии начеващият публицист, придобил вече значителен научен багаж, разглежда актуални въпроси на съвре­менната наука и заедно с това засяга и някои общест­вени въпроси. И веднага, още при първите си крачки, той показва сигурен усет и вярна ориентация: на стра­ната на народа, на демокрацията, на прогреса. „Наука­та — в служба на човека“, „Изкуството — в служба на живота“ — този девиз Златаров издига още в началото на своето творческо поприще и ще му служи докрай.

Годината 1910 е повече плодоносна за младия пуб­лицист. Сега той е вече асистент в Софийския универ­ситет и неговите възможности за директен досег с пул­са на националната култура и нейните проблеми се раз­ширяват. Започва активно сътрудничество в голям брой излизащи тогава вестници и списания като „Съвремен­на мисъл“, „Демократически преглед“, „Естествознание“, „Природа и наука“, „Съвременна хигиена“ и дру­ги, в които не само популяризира постиженията па съв­ременната наука, но взема отношение и по актуални об­ществено-политически, идеологически и философски проблеми. Показателна за живото обществено чувство на автора е статията „Терорът в Русия“, в която с при­страстието на борец разглежда насилията и вандалщи­ните па руския царизъм след първата руска революция от 1905 г. (сп. „Съвременна мисъл“, кн. 5, 1910 г.). По-късно в книгата си „В страната на Съветите“ той ще включи тази своя статия с умисъл да демонстрира грозното наследство на прогнилия държавен и обществен строй, който завинаги бе ликвидиран от Октомврийска­та революция и който авторът противопоставя на смелия експеримент за създаването на един нов свят.

Оттук нататък пътят за публична изява е широко от­крит. Златаров пише в научни издания на университе­та и академията, участвува с интригуващи материа­ли в научно-популярния печат, в обществено-политичес­ките и културни издания. И се подписва често със соб­ственото си име, с инициали, както и с псевдонимите Аура или Ася. Но често пъти статиите му излизат непод­писани и това затруднява изследователите на неговото творчество. А то е огромно.

Девиза за служба на народа, на човека Златаров осъществява преди всичко и в най-висока степен в сво­ята публицистична дейност. Каквито и несигурни идео­логически опорни точки да е търсил той, най-вече в пър­вите години на творческата си дейност, неговата публицистика от начало до край неизменно остава под знака на демокрацията и прогреса, подчинена е изцяло на ин­тересите на народа. Вярно е, че сътрудничи на известен брой буржоазни, в това число и дясно ориентирани из­дания, вярно е, че споделя през някои периоди опортю­нистичните убеждения на другарите си от Социалдемо­кратическата партия, в която членува от 1906 г. Но вяр­но е също и това, че върви непрекъснато по посока наля­во, към най-прогресивната част на политическите сили в страната, към комунистическата партия. (тълкувание на автора, бел.ред.) Основната част от неговите публицистични творби, най-вече през тридесетте години, звучат в унисон с лозунгите и задачи­те, издигани от българските комунисти. А що се отнася до участието му в буржоазния печат, това участие не носи ни най-малко позорната следа на отстъплението от прогресивните позиции на автора, още по-малко на из­мяната и капитулантството. Публикуваните там интер­вюта, статии и беседи носят научен характер, те осведо­мяват българските читатели за нови моменти и успехи па науката, очертават просторите на научния прогрес. Други пък представляват отзиви за книги и театрални представления, есета на културна тематика. Но и в тях струи ведрият и търсещ дух на автора, верен на своята демократична природа и прогресивни убеждения. Вой­ната не беше непосредствено надвиснала и литератур­ната жандармерия все още държеше ножа в ножница­та. В целия наш печат по това време, включително и в буржоазния, имаше голям брой публикации, дело на изтъкнати прогресивни автори, които в процеса на борба­та успяваха да използуват различни трибуни и да си служат с подходящ език.

В никоя друга област на творческа изява Златаров не е тъй разностранен и колоритен, никъде енциклопе­дичният характер на неговите знания и завидната уни­версалност на неговия дух не са намерили тъй цялостно осъществяване, както в неговата публицистика. През целия период на своето творчество, а това са цели три­десет години — от първото десетилетие на века до 1936 г. — той неизменно и неуморно следи развитието на обществено-политическия, социалния и културния жи­вот в страната, реагира на всички по-значителни явле­ния, бърза да сподели своята радост от всеки успех и да заклейми всяко безчестие. Трудно е да се посочат пред­почитанията на автора, още по-трудно е да се определи къде е той най-силен и убедителен.

Нека оставим настрана началния период на публицистичното творчество, когато идеологическата мисъл и естетически позиции на Златаров все още зреят и перо­то му все още заяква. Да си припомним творчеството му от по-късния период, от средата на двадесетте до среда­та на тридесетте години, до самата му смърт. Какво изобилие от теми, какъв буден интерес към тревогите на деня, какво благородно безпокойство за съдбата на народа! В „Диалектика на природата“ Енгелс с дълбо­ко преклонение пише за великите дейци на европейско­то Възраждане, велики синове на своята епоха: „Но ко­ето е особено характерно за тях, това е, че те почти всич­ки живеят в центъра на интересите на своето време, взе­мат участие в практическата борба, застават на страна­та па една или друга партия и се борят кой със слово и перо, кой с меч, а някои и с едното, и с другото. Оттук оная пълнота и сила на характера, която прави от тях цялостни хора.“

Като спазваме изискванията на пропорцията и съз­наваме относителната стойност на интелектуалните из­мерения, ние бихме могли да кажем и за нашия голям гражданин: наистина той живя в центъра на интересите на своето време; наистина той вземаше участие в прак­тическата борба и остана в съзнанието на поколенията като цялостна личност.

Балканската война - 1912 г., Междусъюзническата от 1913 и особено Първата световна война подлагат на изпитание и проверка идеологическите и политичес­ки възгледи на Златаров. Това е един сложен, мъчите­лен път през огън и кръв, който оставя трайна следа в неговото съзнание, както и в съзнанието на цялата ин­телигенция. В началото се увлича от всенародния пат­риотичен порой, сам понякога изпада в социалшовинистични настроения и таи патриотарски блянове, за да проз­ре твърде скоро, макар и от чието хуманистични пози­ции, ужаса и безсмислието на войната. В писмо от фрон­та пише: „Душата ми се обремени с мъчителни прежи­вявания, в които рядко блясва искрица от възторг. Ще кажа само, че войната, която и аз исках, за която и аз писах, че е необходима и желана, е едно огромно пет­но за това велико име човек, което носим, и че наши­те усилия, всичката наша воля, ум и енергия трябва да бъдат отсега нататък проникнати само от девиза: „Ни­каква нова война повече на Балканите!“

Това е дълбоко изживяна мисъл и тя ще намери ско­ро отражение в статиите и бележките на войнствуващия публицист, писани от фронта, а също така и след свърш­ването на войните. Още през 1913 г. във вестник „Реч“ той публикува редица изобличителни статии срещу авантюризма и националната безотговорност на бур­жоазията. Като припомня героизма и себеотрицанието на българския войник, с чиято кръв и храброст бе из­воювана блестяща победа, Златаров изтъква глупостта и бруталната арогантност на управниците: „Но свръх-човешкото не може да се иска от човека; и фаталната грешка бе, че нашите управници — военни и граждан­ски — не можаха да оценят всичкия напор, всичкия капитал от енергия и воля, вложени, за да се достигне до­там, догдето българският войник за 25 дена с пушка в ръка достигна... Кой каквото ще да казва, но Чаталджа... беше едно безумие и аз смятам, че оттогава се почна нашето падение. И какво падение!“ (в. „Реч“, 7. X. 1913 г.)

Статия с подобно съдържание помества по това вре­ме и във вестник „Камбана“. Като се спира отново на героичния подвиг на българския войник и късогледство­то на неговите върховни началници, виновни за пора­жението, авторът пише: „И всичко това по собствена вина, по собствена глупост. Царска суета ли, генерал­ско недомислие ли, или липса на отговорност и съвест у всички ръководящи, но погромът ни при Чаталджа се предизвика и от него ден ние почнахме да губим... И сега, когато споменът за нашето величие иде още пове­че да усили гнета от мизерното настояще, нашата душа заклокочва и иска възмездие, иска наказание на прови­нилите се. И докато това не стане, неспокойна ще бъде съвестта ни и окървавена, поругана и разорена Бълга­рия ще крее само в своята мъка и чаканото възражда­не и подем не ще дойдат скоро.“ (Статията „15—20 ок­томври“, в. „Камбана“, 20. X. 1913 г.)

Мобилизираният като санитар Златаров води още от самото начало на Първата световна война дневник, в който ден по ден пресъздава мизерията на войната. На­писан интимно, изповедно, този дневник разкрива как­то преживелиците на автора, така и страданията на на­родните синове във войнишки шинели и най-вече пре­стъпната политика и политическия цинизъм на дворе­ца и буржоазното правителство. Страниците на този дневник крият не по-малка сила на протест от неговите статии и бележки, вълнуват с непосредствено изявени­те чувства и с хуманистичния патос на едно голямо чо­вешко сърце.

В навечерието на Първата световна война стотина видни български общественици подписват писмо-предупреждение до цар Фердинанд, в което настояват Бъл­гария да остане вън от Тройния съюз, да не се превръ­ща в маша на германските империалисти. Това писмо подписва и Златаров. Но в тази разнородна група има народняци, демократи, радикали, безпартийни и всеки по своему, по различни съображения подписва преду­преждението. Златаров е представител на онази част от интелигенцията, която настоява България да запази неутралитет в разгорилата се война, да стои изобщо вън от нейните пламъци. Но все още неговите концепции не са напълно изяснени, все още няма класов подход към войната. Неговата критика срещу това чудовищно зло носи абстрактен характер, не може да излезе вън от со­циалдемократическите представи. Примерът на Жорес и тук предопределя отношението на мобилизирания на фронта млад учен. Показателно за това отношение е ед­но негово писмо до семейството, писано от фронтовата болница на VI дивизия: „Мои скъпи, пиша ви, защото е отпочивка за раздрусаната ми душа... Целите тия два дни живеем сред ужаса на ранените. Господи, колко мъ­ка и колко сила и търпение има българският войник!... И при все това нерадостна е картината, която гледаме: за хора, израсли като мен в хуманитарни идеи, всичко, което виждаме, смущава и разстройва. Често се питам: това истинска картина ли е? Сън ли е?... Дотолкова всичко е несъобразено с бляновете на мъдреците, с ко­ито си опойвал душата си. Никога не бих могъл да опи­ша онова, което преживявам. Зная само, че съвсем друг е светът от оня, който познавах. И струва ми се, че всич­ката ми суета се загуби завинаги. Как бързо се старее тука!“ (Фронтова болница, 3. XI. 1915 г.)

Макар и по-късно непредубеденият учен и общест­веник, преминал огъня на три войни, ще дойде до напъл­но правилна позиция (тълкувание на автора, бел.ред.) и ще застане на една линия с най-прогресивните сили в страната срещу войната и нейните истински причинители. Социалпатриотизмът е катастро­фирал, революционните процеси увличат все по-голяма част от народната интелигенция, а борбите на масите я включват все по-активно в революционните битки. „И ко­гато човекът се освободи от тиранията на политическо и икономическо робство — пише по това време Злата­ров, — той ще се огледа и ще види, че цялата земя му е дадена, за да я ползува като градина за своята радост и охолство.“ Тъкмо тук той цитира думите на Маркс: „Както буржоазната победа премахна съсловията, така пролетарската ще премахне класите.“ И продължава: „Няма да има експлоатация от човек на човека и една от основните, съществените причини за война ще изчез­не.“ („Нова ера“, в. „Литературен глас“, 1. XI. 1931 г.)

Това е вече зряла и решителна позиция, тя го въо­ръжава сигурно и прави силен пред изпитанията на съ­временната епоха. Това е онзи Златаров, когото помним и който остана в съзнанието на поколенията като непри­мирим борец срещу войната.

Преживяванията през войните оставят дълбока следа в съзнанието на хуманиста. Опознал жестоката й приро­да и морална мизерия, нейните потресни ужаси и пре­стъпления, той дава пред себе си обет: никога вече вой­на! И на този девиз ще посвети цялата своя енергия и талант, целия си живот. В историята на борбите на прогресивните сили в България в защита на мира през 20-те и 30-те години Златаров заема почетно място, неговото име се намира почти под всички апели и петиции, негови­те изказвания и речи звучат с особено вълнение и убе­дителна сила. Борбата за мир против войната става не­гово основно вдъхновение, в нея той взема участие с ця­лото си същество. И вдъхновението иде не от добродушна хуманистични концепция, а от дълбокия научен раз­бор на причините и същността на това апокалиптично зло, в което общественикът все повече и по-задълбочено вниква.

Отношението на Златаров към войната, участието му в борбата за мир е нагледно отразено в неговата публи­цистика, станала особено активна и бойка през послед­ните години от живота му, когато призракът на нова све­товна война зловещо надвисва над Европа. В една своя статия под заглавие „Призракът на нова война“ той пише:

„Над Европа виене угроза: призракът на една нова все­обща война се очертава и носи за тия, които могат свободно и честно да мислят, гибелта на нашата цивилиза­ция, разорението за всички, смъртта на десятки милиони човеци... Нашето въображение е слабо, за да си представи преизподнята на ужаси, ако народите се оставят да бъдат въвлечени във война, която за някои изглежда неминуемото разрешение на болните въпроси, които днеш­ното човечество живее. За войната работят неправдите на сключените през 1919 в Париж размирни договори, диктувани на половината Европа от озверени военачал­ници, циници, дипломати и алчни банкери. И ето ви Ев­ропа без мир.“ (В. „Литературен глас“, 4. X. 1931 г.)

Подобна статия-предупреждение („На борба за мир“) Златаров пише и в Бюлетина на масовия комитет за борба против войната (Бюлетин, бр. 114, 4. VII. 1932 г.): „Гибел и разорение ще носи една бъдеща война, защото в нейното сатанинско дело ще бъде впрегната не смело­стта на боеца, не неговото решение на саможертва, а рушителната мощ на отровите и заразите. Страшно е да се помисли! Милионно човечество ще загине сред гърченията на задушаването или страшната треска на чу­мата. Но въпреки тая ясна и предстояща картина, не малко сили работят за нейното осъществяване. В дъно­то на тоя пъклен атентат срещу човечеството стои заплашеният, дошъл до своя апогей на развитие капита­лизъм.“

„Химическата война и бъдещето на човечеството“ — това е една от най-популярните брошури на непримири­мия миролюбец, излязла през 1929 г., в която с научна точност и аргументация се рисуват страшните перспек­тиви на една съвременна война.

През 1932 г. в Амстердам се провежда пър­вият конгрес на мира, организиран по почин на левите партии в Европа и преди всичко на комунистите. Сам Георги Димитров под името Валтер е един от преките ръководители на конгре­са. Този голям международен форум дава нови импулси на борците за мир в нашата страна: организират се пуб­лични събрания и митинги, издават се специални листове и позиви. Златаров е вече изцяло на страната на кому­нистите в борбата за защита на мира (твърдение на автора, бел.ред.) , неговите връзки с комунистическата партия, с отделни нейни дейци ста­ват все по-крепки (твърдение на автора, бел.ред.). Мирогледната еволюция, която той преживява, е дала своя плод. Той влиза в Общогражданския комитет за мир, създаден през 1932 г. в София, участвува в органа на комитета в. „Преглед“, дава съгласието си да говори на публичното събрание в театър „Ренесанс“ на 24. VII. 1932 г., което бива разтурено от полицията.

По това време вестник „Преглед“ организира анкета по въпросите на войната и мира. Пръв от анкетираните се изказва проф. Асен Златаров. Ето какво казва той: „Че може да избухне една нова международна империа­листическа война, а особено такава срещу Съветска Ру­сия, е ясно като бял ден: задушаващият се в своята соб­ствена икономическа система капитал, чиито последици са безработицата, кризата и неправдите, които особено ярко подчерта и изнесе последната война и нейните „мир­ни“ договори, търси и най-отчаяните средства, за да про­дължи своето владичество и една нова завоевателна вой­на му се мярка като спасение.“

В поредица статии Златаров се спира на заплаха­та за мира, както и на различните милитаристки и за­воевателски планове и теории с нова и стара дата: от Хайнрих фон Трайчке и генерал фон Бернхарди до Раймер и Шелендорф, които развиха агресивните и брутал­ни концепции на своите предшественици и дойдоха до дълбокомисления извод: „За да запаси величието си, Германия трябва да унищожи другите народи и раси.“ Като цитира авторите на тези зоологически теории, в статията си „Походът на варварите“ („Литературен глас“, 4. VI. 1933 г.) борецът за мир пише: „Днешният поход на управляващите германски слоеве и халюцини­ращите тълпи, които ги следват, са прояви на един ску­доумен и варварски нагон, който напира да даде заден ход на историята и върне времената на едно ново сред­новековие.“

Спирам се тук на статии, изцяло посветени на тема­та на мира, против опасността от нова война. Но тази тема е дълбоко присъща на цялото творчество на Зла­таров, тя е прокарана и в негови научни статии, в интер­вюта с различни вестници и списания и особено с него­вите речи на публични събрания и в беседите му пред по-тесен кръг граждани. И по своя глас, и по своята ли­тературна стойност тези произведения стоят сред най-добрата част от публицистиката на Златаров, те се от­личават с необикновена нравствена сила и завинаги ос­тавиха името на своя автор окръжено с ореола на борец за мир.

Публицистичното творчество на Златаров, насочено против войната, в защита на мира, е органично свърза­но с борбата против фашизма и нацизма, които по това време — трийсетте години на века — бяха не само достатъчно укрепнали, но и представляваха вече непосредствена угроза за Европа и за човечеството. Всички дипломатически ходове и политически игри през този пе­риод бяха свързани с този факт и под знака на опас­ността от фашизма и войната се развиваше животът на европейските народи. Отсам или оттатък, в лагера на фа­шизма или в защита на демокрацията и мира — такава дилема стоеше пред съвременниците. Отсам или отта­тък — пред този Избор беше поставена и България.

За Асен Златаров нямаше колебание. Закърмен още в детство с демократичните традиции на Възраждането, укрепил по-късно, през годините на учение, духа си в те­зи традиции и проникнат от хуманизма на най-големите представители на европейската цивилизация, той отрано заема активна позиция. Неговите статии срещу фашизма се отличават не само с историографска и социологична ерудираност. Написани интелектуално, но без суха теоретизация, наситени емоционално, те звучат като гневни памфлети и бойни призиви. Цялата му човешка и граж­данска природа се бунтува срещу насилията на личност­та и униженията па човека, цялото му същество на учен и общественик се възправя срещу перспективата на ед­на злокобна съдба на европейските народи. С верния си усет още в 1931 г. той предупреждава, че трябва да се върне доверието в закона, в държавния служител и да се възстановят загубените права на човека и граждани­на, които като всяка човешка придобивка са скъпи и цеп­ни. В една своя статия, многозначително озаглавена „Правата на човека и гражданина са потъпкани“, авто­рът припомня историческата Декларация на Великата френска революция, която залегна в основата на изгра­ждането на новото буржоазно общество. Като прави сравнение между великите начала на Декларацията и суровата действителност в царство България, той пише: „И при установяване на тая печална картина не можем да не възроптаем срещу тъмните сили на нашето раз­строено и разложено общество, които разсипаха един придобит вече човешки капитал и възкресиха безправието на отживели епохи. Не е ли позор за времето ни чест­ни граждани, неизвършили никакъв простъпък, да чувствуват хладни тръпки на боязън, когато минават край полицейските участъци?... Не е ли страшно при вида на една камионетка селяни да вдигат ръка за проклятие? Докъде стигнахме, че да не сме обезпечени в собстве­ния си дом, защото насилници могат с благоволението на силните на деня или самата власт да откъртят врата­та и заграбят обитателя на къщата. Вестници се конфис­куват, защото на някой големец нещо писано не се е ха­ресало. Ученици се осъждат и затварят да гният по зат­ворите, защото са уловени трима или петима да тълку­ват учения, обявени извън закона.“ (В. „Червена трибу­на“, кн. 10, 1931 г.)

Да, така именно започна фашизмът — и в Италия, и в Германия. Така започна и в нашата страна: с насилия и терор, с лишаване от граждански права и свободи, с изгаряне на книги, за да продължи своята грозна вакханалия с концлагери, затвори и масови разстрели. Зла­таров не дочака този чудовищен разгул, но с голямото си тревожно сърце го предчувствуваше и навреме изди­гаше своя предупредителен глас.

Този глас звучи и в друга негова статия „Рушители па държавата“. Като се спира на примерите на произвол и насилнически действия на властта, на нейните дейст­вия против „рушителите на държавата“, той развълну­вано издига въпроса: „Кои са рушителите на държава­та?“ И сочи истинските рушители: „Тия, които се кичат с паунови пера на големи родолюбци и изпечени патрио­ти, а разиграват оргията на скудоумие и алчност.“ И за­вършва тази статия с думите:    „Наистина, че е нужен фронт, но фронт на чисти ръце и честна мисъл, на дейна воля и жажда за обществена служба, където дългът вър­ви пред правата и където идеята за жертва не е плаши­ло, а светиня.“ (В. „Литературен глас“, 5. II. 1933 г.)

Настъплението на националсоциализма на идеологи­ческия и политически фронт в национален и междунаро­ден мащаб вървеше успоредно с маниакалната теория на расизма. Тази „теория“ не можа да намери масова социална опора сред нашия народ, закърмен в дух на демократизъм и търпимост, но отделни прослойки, пре­димно фашизирани лумпени и разхайтени младежи, съ­що започнаха да издигат лозунгите за „чистата раса“. Кой друг, ако не Златаров — биологът, социологът, исто­рикът, познавачът на тези „доктрини“, трябваше да даде отпор на проникващите у нас расистки учения? В реди­ца публикации той подложи на унищожителен анализ идеите на разни фалшификатори и дилетанти, които без оглед на истината и фактите създаваха квазинаучни по­строения и ги поднасяха като откровения на полуобразованите и невежи тълпи. Като прави в едно свое интер­вю преглед па различните проповеди на немски, френски п английски апостоли на расизма и подчертава техния антинаучен характер и престъпен замисъл, той идва до извода: „Заключенията са ясни: теорията на расизма е една антипролетарска идеология, продиктувана от ко­ристни интереси и поддържана от пристрастни учени, за които не научната истина е целта, а увардването на се­гашния обществен порядък на угнетение и безправие чрез класовото господство на капитала-господар.“

Това интервю, обнародвано във в. „Пробуда“ (5. XI. 1933 г.), бива многократно цитирано в нашия печат, а по-късно, през 1937 г., издадено в книгата „Българска­та общественост за расизма и антисемитизма. — Сбор­ник интервюта.“

В друга своя статия — „Плодовете на учителите им“, авторът проследява родословието на германския раси­зъм, цитира горчивите думи на Ницше и Бебел за гер­манските филистери и техните водачи и констатира: „Малкото издигнати свободомислещи хора в Германия, които спасяват нейната чест, не можаха да внедрят сво­ята мисъл и накарат да се почувствува тяхното величие от грамадното дресирано множество на филистерите, с които гъмжи Германия. И затова днес сме свидетели на прояви, които ще останат завеки черни страници в ней­ната история.“ (В. „Пробуда“, 28. V. 1933 г.)

Статиите на Асен Златаров против войната и в за­щита на мира, против фашизма и расизма представля­ват една цялостна, органично срасната част от негово­то публицистично творчество; те носят не само общ еди­нен патос, но и обща стилова характеристика. Тези обик­новено къси, стегнати творби са написани бойко и енер­гично, сякаш с един замах на перото, в тях научната ар­гументация и дълбочината на мисълта се сливат с образно-емоционалния строй на речта. Полимизирайки с врага, публицистът непрестанно изостря своето перо, по­вишава аналитичната острота на погледа, разсейва ми­товете на буржоазната пропаганда, като показва дей­ствителността гола, без шарените дрехи на патриотар­ската и шовинистичната пропаганда. Тези статии се от­личават с една по-висока степен на емоционална наситеност, отколкото другите му работи, проникнати са от типична златаровска емоционалност и кондензирана ин­телектуална енергия, която авторът сякаш изстрелва.

Онези, които разчитат повече на страха, който вдъх­ват, отколкото на престижа, който притежават, са били прави да виждат в идейно острата и страстна публицис­тика на Златаров заплаха за себе си и за собственото си господство и насочват оръжията на властта срещу нейния автор: той бива привикван в полицейските участъци, подлаган на разпити, заплашван и предупреждаван. Ста­налият моден обществен цинизъм сред интелектуалните среди постепенно го остракира, осъжда го на изолация, спъва научната му кариера. Но стойността на една морална позиция не се измерва с изгледите й за успех, а по нейната същност. В изпитанията на века, в сложната обстановка на международни и вътрешно-национални противоречия и борби, чужд на философията на пол­зата, непримиримият борец избира единствения път, който личност като него можеше да избере, пътя на най- добрите устреми на човека. Затова именно неговото антивоенно публицистично творчество е живо и днес; про­никнато от дълготрайно обаяние, то излъчва непосред­ственост на внушението и острота на чувствата. И тъкмо затова приемаме и сега Асен Златаров като наш съ­временник, като наш другар и сподвижник в благородната велика борба, която водим — борбата за мир и про­тив войната, за разобличаване опитите за възраждане на фашизма и расизма в най-различни форми.

*

В богатия тематичен спектър на публицистичното творчество на Златаров се включват и значителен брой статии, които излизат вън от кръга на трайните му пред­метни предпочитания. Те са писани по различни акту­ални поводи, искани са от едни или други обществени организации или редакции за определени случаи, попад­нали са под изискванията на „злобата на деня“. Както техният брой, така и гражданската тревога, с която са написани, говорят за отзивчивостта и енергията на авто­ра, за неуморното му изследване на действителността, за стремежа да бъде свидетел и съучастник на полити­ческите движения на епохата. Трезв реалист, чужд на далечни и нереални мечти, и тук публицистът е верен на себе си и на своята стилистика: простота на мисълта и красота па формата, блестяща ерудиция и точна характеристика на явленията, ударен и стегнат език. Така той постига непосредственост на внушението и дълготрайна притегателна сила.

Впрочем някои от тези статии представляват все пак определена тематична група и говорят за по-продължи­телен интерес на автора към известна проблематика.

Такива са например статиите, посветени на въздържателното движение, на борбата срещу алкохола, тютю­нопушенето, наркотизма. „Гибелни блаженства“ — та­ка е озаглавил той една своя брошура, насочена против упойващите средства като хашиш, морфин и др., които създават в човешкия организъм състояние на изкустве­но блаженство. Части от нея под различни заглавия са препечатвани в редица вестници и списания. Тази бро­шура представлява интерес и сега. Не само по яснота на изложението и увлекателен език, но и поради своите предметни качества тя привлича вниманието и на съв­ременния читател. Под подобно заглавие — „Измамното блаженство“ — Златаров пише статия и за вредата от тютюна. Следват още редица подобни статии: „Физиологичното действие на алкохола“, „Научната истина за алкохола“, „За алкохолизма и въздържанието“, „Науч­ните основи на въздържанието“, „Алкохолът и хранене­то“ и др.

Годишнините на велики хора на науката са любим повод на нашия учен да занимае читателя с делото и личността им, да посочи техния принос в световния про­грес. В тази група може да се посочат кратките, но раз­вълнувано написани статии за Карл Маркс, Дарвин, Ма­рия Кюри, проф. Мечников, проф. Николай Державин, Ернст Хекел, И. П. Павлов, Айнщайн, Менделеев и ре­дица други. В статията си за Дарвин авторът е оставил думи, които могат да послужат като една обща вдъх­новена оценка на великото дело на всички тези светли умове: „Ние не можем да не изпитваме тръпката пред подвига на гения, обзрял истината, разкрил я със сме­лост пред мислещите и с това тласнал умовете, сърцата и волите на хората към дейност, която единствена им обезпечава радост на силите на живота и пристан на пълната победа на делото за живот.“

Специално място заемат статиите, писани по пробле­мите и задачите на нашето учебно дело. Непосредствено ангажиран в системата на просвещението и подготовка­та на нови кадри, запознат с началата на педагогиката, Златаров проявява особена чувствителност към неуредиците и самоцелните експерименти в тази област. Тук искам да цитирам пасаж само от една негова статия, коя­то определя цялото му отношение към състоянието на про­светното дело по това време. Цитирам: „Училищното де­ло е било досега най-безконтролното опитно поле, посявка на хрумванията, капризите и новаторствата на звани и незвани шефове на Министерството на народната просвета. Изменения на учебни програми, изменения на образователни системи, изменения на методите на пре­подаването — това, за беда на нашето учебно дело, е дългата болестна история, която разстрои училищата ни, докара апатия у гражданите към работата на училището, подтиска ентусиазма към просвета у българи­на и рискува да обезцени делото на културата.“ („За училището и учителя“, сп. „Нови времена“, км. 2, 1932 г.)

Но когато говори за българския учител, за неговата роля в културния живот на народа, езикът на автора е друг. „Учителят ни след Освобождението на България наследи и продължи примера па своя предшественик от епохата на нашето сепване към народностност и поли­тическа свобода. И ние го виждаме тоя скромен и бези­менен ратник как заброди по калните пътища, ... не са­мо да учи децата, но да учи и възрастните. Знаменити­те па времето си вечерни училища за неграмотни въз­растни, утра, вечеринки и проповеди, устройваните „театри“ — всичко това бе най-чиста проба народничество у нашия учител, негова безкористна служба народу.“ (Вж. „Учителят в нашия обществен живот“, сп. „Нова струя“, бр. 4, 1936 г.).

На разгърнатото по това време — трийсетте години на века — движение за равноправието на жената, за ней­ната еманципация Златаров отдаде сили и внимание, с научна аргументация и решителен глас той поиска в съзнанието на всички жената да добие една преоценка. „Защото тя сега е оскърбена в своята нравствена цена: на нея се гледа като на плячка за завладяване, а не ка­то на личност, която има право на равни и еднакви бла­га с тия на мъжа.“ („Освобождението на жената“, в. „Благоденствие“, 1. V. 1924 г.) В няколко още статии, анкети и интервюта в навечерието на общинските избо­ри през 1931 г. изтъкнатият общественик се застъпва за даване избирателни права на жените, като прави исто­рическа, биологическа и чисто житейска аргументация с примери от българския бит и нрави. Неговите приноси в тази област имат същия темпераментен характер, как­то и защитата му на правото на просвета и образование за българската младеж.

Човек по природа чувствителен и отзивчив, особено към съдбата на бедните слоеве от народа, Златаров съ­едини научните си знания по броматология, медицина и социология с анализа на конкретните факти, спои ги в цялостен синтез и разкри пред всички суровата истина: България гладува! Анкетата, която Свободният общ ра­ботнически синдикален съюз извърши в края на 1931 г. в работническите квартали на София, изнесе данни, кои­то ясно показаха, че столичното работничество не си до­яжда, живее в крайно нехигиенични жилища, изражда се. По този повод на свой ред ученият прави статистика за храненето на основните групи от населението в цяла­та страна. Като се опира на научно установените поло­жения за нуждите на човешкия организъм от енергия и па действителната консумация на храна, той идва до печалния резултат: „България гладува — ето заключе­нието! Цифрите, които ни дава държавната статистика, сочат ясно това и престъпление е да се затварят очите пред тях... Тия, които трябва да мислят, нека се замис­лят над изнесените данни, които са безпристрастни, защо­то са езикът на числата.“ (Статията „Гладуваща Бълга­рия“, в. „Червена трибуна“, кн. 4, 1932 г.) Организира­ната от професионалните съюзи анкета, както и проуч­ванията на професора върху статистическите данни дават повод за сериозни и загрижени дискусии в печата, за истинско брожение в столицата.

На темата за социалното и материално положение на българските работници Златаров се спира многократно в своите статии. В тази област той не променя нито с един градус своята позиция, неговите демократични и прогресивни убеждения не търпят колебание.

Една поредица от статии, посветени на развитието на науката в национален и световен план издава в най-ви­сока степен ерудицията на своя автор, неговата осведо­меност не само по основните положения на отделните науки, но и в областта на най-новите експерименти и проблеми. „Науката и напредъкът“, „Хуманизиране на науката“, „Родна наука“, „Борба за здраве“, „За живота върху Марс“ — това е един примерен списък от заглавия на статии на големия учен, в които той показва майстор­ството си на популяризатор и в които разкри пред очите на българските читатели актуални практически зада­чи, с които се занимава съвременната наука.

В самия си залез вече, измъчван от пристъпите на болестта, Златаров пише своята нашумяла на времето брошура „Диктатура или демокрация“ (1936 г.). Много от постановките в тази брошура са остарели, други са плод на еклектически социални теории, но нейната основна мисъл и нейният висок граждански патос си ос­тават съвременни и днес. При това брошурата разкри нов момент от многостранната научна подготовка на ав­тора — познанията му не само по история, но и по държавно и конституционно право — и по тези въпроси той се изказа не като дилетант, а като сериозен познавач. Интересът, с който се посрещна тази брошура, настър­вението, с което полицията я изземваше, цитирането й не само в печата, но и в събрания и митинги — всичко то­ва показа нейната актуалност и политико-възпитателна стойност. Да кажеш истината в очите на властниците, да хвърлиш предизвикателство срещу протегналия вече ръ­ка за престъпни посегателства фашизъм — за това бяха нужни доблест и твърдост на убеждението. И Златаров ги даде.

*

Неуморим в търсенето на темите, на актуалните проб­леми на съвременността, Асен Златаров прибави към тематичното разнообразие на своето творчество и значи­телна пъстрота в подбора и използуването на публици­стичните жанрове. Редица от неговите работи по жан­рова инерция наричаме статии; в същност това са есета и памфлети, а някои негови къси творби изцяло попадат под характеристиката на литературната импресия. Към това трябва да прибавим, че статиите му, поне значи­телна част от тях, притежават определена художествена стойност.

Особен интерес представляват пътеписите на Злата­ров.

През 1933 г. добилият вече голяма популярност учен бива поканен от Българското добруджанско просветно дружество да посети Южна Добруджа, тогава под ру­мънска власт. Той посещава Добрич, Балчик, тогавашното село Геленджик и изнася сказки пред българското население, което ги посрещна с огромен интерес и въл­нение. След завръщането си в София Златаров предава своите впечатления от това пътуване в един пътепис под заглавие „В Добруджа“. В общи линии тази работа но­си отчетно-репортажен характер, стремежът да осведо­ми по-широко и конкретно читателите за положението в тази древна и тогава все още чужда българска земя го тласка към фактологичност, патриотичният порой на чувствата възпрепятствува стройното изложение на впечатленията и сръчността на писателската ръка. Но в този пътепис има отделни пасажи, които издават тънко чувство на наблюдател и веща ръка на лиричен хро­никьор. Застанал на границата, нашият пътешественик бележи: „Ето   и границата: два бели камъка от всяка страна определят неутралната област, а зад тях почва „другата“ държава. При тия граници човек всякога се чувствува като подсъдим: почват да ти бъркат в куфа­рите, чужденец ти взема паспорта и ти се чувствуваш като изоставен и без закрила.“ Вече в Добрич, гостът забелязва афишите за неговата сказка „Изкуството да се живее“, но написани на чужд език. И това му дава повод да възкликне: „Благословен езикът, на който го­ворят бащите ни, защото само в него думите имат душа и казват нещо, което не само се разбира, но и се живее. А колко е хубав българският език! Звучен, силен, богат език!“

Ето и какви точни и незабравими думи са казани за Балчик: „Видях Балчик за малко. Но ми остана изживелица за приказка. Чуден град! Град на художници: сребърните му склонове, живописният бряг, странната архитектоника на улици и квартали — ето сюжети за живопис...“

Сравнително по-беден на впечатления и отчетно-документален по решение е пътеписът за Югославия, ко­ято Златаров посещава през 1935 г. начело на една сту­дентска делегация.

Но пътеписът за Испания е наистина постижение, в някои свои части той стои на равнището на най-доброто у нас в този жанр, от него лъха експресивна сила и не­посредственост на внушението, свежест и занимателност. Макар и за един престой само от две седмици като делегат на конгреса па химиците в Мадрид през 1934 г. ав­торът ни е показал картини от тази далечна, обвеяна поне за българския читател по това време с мистика страна, които се запомнят като образи от приказка. „В Испания“, така скромно и непретенциозно е нарекъл авторът своя труд, публикуван за първи път в списание „Българска мисъл“ (кн. VII—VIII, 1934 г.). По-късно той излиза в отделен отпечатък и самият автор добавя на корицата определението „Пътни бележки“.

Златаров посещава Испания в интересен период от бурната история на страната — времето между провъз­гласяване на републиката през 1931 г. и фашисткия преврат на Франко през 1936 г. Духът на обновление, на демократизиране живота и традициите па Испания не са могли да не предизвикат симпатиите на госта, сам горещ привърженик на свободата и демокрацията. И може би това е тласнало учения да напише и тези „път­ни бележки“, след като вече се е отчел пред научната общественост в списание „Природа и наука“ (кн. 10, 1934 г.) със статията си „В Мадрид на конгреса по хи­мия“.

Изкушавам се да цитирам някои пасажи от този пъ­стър — и на впечатления, и по начин на изказ — пътепис. Ще започна с пасажа, с който започва и самият пътепис:

„Примамността за едно пътуване извън България не е малка и получи ли някой възможност да замине за чужбина, той бива облажаван — тая облагородена форма на завистта — от своите приятели, а и сам добива едно повишено самочувствие. И наистина: да заминеш зад граница — значи да не срещаш колегите си и душата ти да се вентилира; значи да подишаш приятната смес от гудрон и пара на локомотива и да изпиташ тоя особен автоеротизъм, за който Хавелок Елис така тънко ни раз­правя; значи да опиташ още еднаж дали богът на слу­чая не ще те дари с някоя приятна изненада.“ И малко по-нататък:

 „Тия граници всякога са ме подтискали: някакво чувство на безпомощност и вина — без да съм сгрешил — ме обхваща, когато ми прибере полицаят паспорта и чиновникът каже: „Митнически преглед!“

След едно описание на конгреса и свързаните с него официални ритуали, авторът пристъпва към самата същ­ност на задачата си на писател — да ни покаже през своите очи прелестите и чудесата на Испания. И успя­ва. Защото всичко, което той е видял и до което се е до­коснал, носи магията на словото, тайната на простота­та и точността. Ние сме чели и други още пътеписи за Испания и за други страни, но малко от тях ни задово­ляват. Повечето носят спарения дъх на лексикони и енциклопедии, на проспекти и гидове, в тях липсва непо­средственото и живо отношение на автора, откривател­ското му вълнение. И най-пълният и ценен инвентарен опис не може да замести колоритното присъствие на ав­тора, неговия стил и вкус, индивидуалното виждане. А тъкмо това е най-характерната черта на Златаров. Той притежава солидна култура и познания по история на изкуството, неговият естетически вкус е безспорен. Но заедно с това той влага в испанския си пътепис цялото си личностно отношение, развълнуваната си природа, свежата си индивидуалност.

Като описва впечатленията си от музея „Прадо“ в Мадрид, авторът добавя:

— Обикалял съм много музеи, но това, което се из­питва тук в „Прадо“, е нещо особено: обхваща те една чисто вътрешна радост, духът ти е сюблимиран и възви­сен. Като че ли си в един свят на мечтани блага, къде­то цари усмивката на красотата и където всичко е оза­рено от пречист празник. Това е то светът на художест­вената истина — непомрачен и чист.

В Ел Ескориал, двореца-манастир, където е пантеонът на всички испански крале, българският посетител възкликва:

— Поразява тоя пантеон с богатствата си и затова не се чувствува тая свята тишина като в Пантеона в Париж, гдето в криптата мрачни камъни, споени с оло­во, оставят да говорят само величието на имената на тия, които са погребани в слава на благодарната роди­на. В други осем подземни зали е пантеонът на инфантите... Обикаляме ги, обглеждаме и четем имена и някаква студена тръпка полазва по снагата ни... В това селение на мъртвите не може да те сгрее студената ху­бост на камъка и метала, колкото и скъпи да са те.“

Има нещо твърде характерно за аналитичния дух на българина: при всеки досег с чуждата действителност той не забравя да направи сравнение с една или друга област от живота в собствената си страна, с българска­та действителност. Така реагират и почти всички май­стори на българския пътепис. Достатъчно е да си спом­ним Алеко с неговите великолепни пътни бележки „До Чикаго и назад“, където при всяка интересна среща с американската действителност той се отклонява и при­помня — обикновено с тъжна ирония или горчиво съжа­ление — явления и личности от собствената си родина.

И Златаров не остава чужд на тази авторска и бъл­гарска линия на реагиране. Неговият испански пътепис е изпъстрен с редица бележки, нерадостни и злъчни, и адресирани към българските нрави. В кметството на Мадрид, като разглежда залите, претъпкани с произведения на изкуството „гоблени, картини, полилеи, кили­ми, часовници, драперии и зали, зали, зали.. .“, той пе­чално въздъхва: „Гледаме и сърцето ни се свива, като си спомним неприветливата, гола заседателна зала на Со­фийското кметство. Поне с картини да я украсят: малко ли добри наши художници имаме? Но какво да се пра­ви, когато „надничарите“ изяждат касите на това прос­ловуто по немарите си кметство!“

Искам да посоча още един пример на подобна реак­ция и не само на това: тук може би най-сгъстено е раз­крита високата естетическа култура на автора и най- добре е показано умението да разказва не като професионален гид, а като художник.

— Катедралата на Толедо! Отвън тя пази най-вече готическия стил с черти на кастилански, а вътре в огром­ните й параклиси, амвони, олтари се редуват от готика до неокласика — всички междинни, общи и локални за Испания стилове, застъпени с истински шедьоври. . . Ходиш, гледаш и почуда те носи. Но тази почуда става безгранична, когато из разните параклиси почнаха да ни показват богатствата на тоя храм-музей. Ето скулп­турните картини, дело на Родриго Алеман, където е изобразена победата на маврите и превземането на Гре­нада; ето историята на Мойсея, също в скулптурни сце­ни; ето картини и фрески от Лукас, Жордан, от Греко; ето няколко хиляди книги, чиито пергаменти са изпъст­рени с миниатюри, работени със злато и пурпур, слага­но от безименни монаси-художници, предадени на из­куството. А нашите манастирски братя са могли да из­обретят висшето си постижение: чесало за гърба — „попадийката“.

Пътеписът „В Испания“ завършва с един патетичен пасаж, з който срещаме думите: „От Испания видяхме една десета част; но и това, което видяхме, ни направи да я открием и да станем малко испанци.“

На свой ред и българският читател, след като се за­познае с този оригинален труд, открива у Асен Златаров майстора и в още един жанр, еднакво близък на публи­цистиката и на художествената литература.  

Из книгата на  Дженю Василев "АУРА", Изд. на Отечествения фронт, 1983