ЗА ТОДОР ВЛАЙКОВ - ИЗ КНИГАТА НА ПЕТЪР ГОРЯНСКИ "ДНИ БЕЗ ЗАЛЕЗИ"

Т. Г. Влайков

Бях невръстен първоотделенец, когато случаят под­хвърли в ръцете ми стар буквар, леко пожълтял от слън­чевия пек на годините и малко пооръфан от острия зъб на немарата към книгата изобщо. Гласно засричах името на съставителя, напечатано с не особено едри букви върху мукавяната заглавна корица:

— Ве-се-лин. . .

След това повторих и потретих сричането.

Ярката звукопис на това име, ведрата радост, която излъчва смисълът му, така се врязаха в моята памет, че едва дочаках завръщането на баща ми и току от прага го здрависах с въпроса:

— Татко, кой е този Веселин?

И побързах да му втикна в ръката буквара.

Баща ми — дългогодишен учител и самият автор на методическо ръководство за първоначални учители, а след години и на учебници по български език, — види­мо доволен от първите културни интереси на своя къд­рокос палавник, широко се усмихна и не без гордост по­бърза да ми отговори:

— Тодор Генчов Влайков.

И навярно съобразил, че това толкова звучно, чисто българско име само по себе си още не казва нищо на мен — прощъпулник в необятния свят на знанието, до­бави:

— Този буквар е отворил очите за българска писмовност на безброй много деца. Неговият съставител, Тодор Генчов Влайков, е един от най-сладкодумните български разказвачи след народния поет Иван Вазов.

От него има много написани книги с разкази, които ще прочетеш, когато пораснеш.

И да направи още по-драгоценно името Веселин, мо­ят мъдър баща за първи път ми разкри една ревниво пазена дотогава семейна тайна. От почит към големия писател и учител на мало и голямо по българската земя той предложил на майка ми да кръстят на неговия лите­ратурен псевдоним по-малкото ми братче. А това още повече засили интереса, емоционалната ми привърза­ност към човека и писателя Тодор Генчов Влайков.

Години по-късно, вече гимназист в София, имах щас­тието да виждам често по улиците Тодор Влайков, тъй като живеехме в един и същи квартал — той на улица „Хан Аспарух“, аз на булевард „Витоша“. Неведнъж с вълнение съм следял отдалече бавния му поуморен вър­веж, когато се разхождаше или отиваше да слуша някаква сказка, концерт, да присъствува на събрание в Дома на изкуствата и печата, Съюза на българските пи­сатели, Българската академия на науките, Чиновничес­кото дружество, Съюза на популярните банки. А може би и на заседанията на Народното събрание в качест­вото си на депутат до 1931 година.

Случвало се е понякога да го заваря в някоя от вегетарианските гостилници, най-често на улица „Шести септември“, където идваше да се храни със съпругата си. Сервитьорите — бедни и най-често волнодумни студен­ти — се надпреварваха да го обслужват. Но не за това, че очакваха да получат някакви стотинки при уреждане на сметката, а с проявена сръчност и любезност да засвидетелствуват чувствата си на уважение към него­вата личност и дело.

И все пак в ония години за мен беше необяснимо как е възможно такъв виден писател, изтъкнат обществе­ник, при това и народен представител да се храни в окръжението на студенти, работници, дребни чиновници, ученици. И още нещо ми правеше силно впечатление: най-често Тодор Влайков си поръчваше за десерт грис халва. Но тъй като не можеше да изяде цялата порция, грижливо загъваше остатъка в книжната салфетка и го спастряше в джоба си.

По-късно, когато се запознах по-обстойно с биогра­фията на човека, писателя и общественика Тодор Влай­ков, за мен стана напълно ясно и храненето му във веге­тарианската гостилница, и прибирането на останалото парче грис халва. Като гимназист в София той през ця­лото време на следването си е живял при крайна оскъ­дица. По-сетне Тодор Влайков неведнъж с умиление ще си спомня за грубо скованото дъсчено сандъче, в което грижливо съхранявал, наред с праните, от домашно тъ­кан плат дрешки, ароматичната балканска чубрица и осолената още по Коледа фаша сланина — това неот­менно, всекидневно негово ядиво. . . Така че пословичната скромност, разумната пестеливост на човека от Балкана открай време бяха направили от Тодор Влай­ков заклет, изконен враг на парадното себеизтъкване, на суетното разточителство.

Една случайна, макар и кратковременна среща с То­дор Влайков е изцяло достатъчна да извае в нашата зри­телна и емоционална памет колоритния му образ за цял живот. След това щастието може да ни загърби и ние никога да не го видим повече. Но представата за не­говия образ, за неговата фигура неотменно ще ни сподиря като сянка, като будна съвест — така здраво тя се е вплела в тъканта на нашето въображение, такава дълбока, незаличима диря е оставила в най-свидните, в най-съкровените ни възпоминания.

Тодор Влайков и сега е жив пред очите ми, макар от моя пръв, непосредствен досег с него да са се изминали вече повече от четири десетилетия. Слаб, възкокалест, леко попрегърбен за годините си, той бавно и несигурно ситнеше по плочника, пред литературното кафене „Ро­ял“, на улица „Раковски“, където днес се помещава фоайето на Театъра на Българската народна армия.

Почти напълно ослепял от неизлечима болест, хва­нат подръка от своя предан зет Лило Илев — човекът, купил от оръжейния магазин на улица „Търговска“ пис­толет за П. К. Яворов, с който поетът за втори и после­ден път си тегли куршума, — в сребърната рамка на то­ва пролетно предпладне Тодор Влайков изглеждаше ня­как своеобразен, посвоему живописен. Нещо иноческо, нашенски богомилско имаше в неговата почти обезплътена осанка на аскет. И ако не беше връхната му дре­ха — зеленикава, гумирана отвътре мушама — и тъмната мека шапка, силно прищипната отпред, всичко ос­танало напомняше образ на доморасъл светия, слязъл направо от дървените щампи на нашите стародавни дебърски или самоковски майстори-зографи.

Бялата брадичка и мустаците, изсушената като пер­гамент кожа на по детски малкото му лице с цвят на стар бакър и особено тия безжизнени, изгаснали за ви­димия свят очи, но в замяна на това обърнали поглед дълбоко навътре, в духовната същина, създаваха впе­чатление за една традиционна и все пак своеобразна личност. Личност, която ярко противостои на шумната делнична гълчава. И на панаирджийската суета, която шареният столичен декор предлага за очите в тия ча­сове на деня.

Гледан от онова разстояние, което заличава подроб­ностите, или, по-точно казано, ги обобщава и уедрява, като ги пречиства и извисява до степен на символи, То­дор Влайков приличаше на стар дъб, улучен от небесен гръм в час на лятна буря. Синият огън на светкави­цата е обезлистил клоните, обгорил е кората, но се е оказал безсилен да изпепели стеблото. Той дори не го е овъглил, а само е оставил загара си по него и с това му е предал здравината и твърдостта на калена в жарава стомана. Червеят на времето е безсилен да прояде сър­цевината на такъв дъб.

Това метафорично превъплъщение, тази образна представа за Тодор Влайков се уплътняваха особено след като човек се вглеждаше в неговите ръце — тези незабравими старчески ръце с пръсти сухи и удължени като корени. Корени, готови отново да се върнат в кора­вата родна пръст, която единствена ги е отхранила с животворната си влага, затоплена от слънчевата грей­ка, и отдето небесната мълния ги е изтръгнала.

Доколкото си спомням, в онова сребърно софийско предпладне бях представен на Тодор Влайков от поета Владимир Русалиев с препоръката:

— Млад, начеващ писател!

Писател? Па макар и начеващ? По тялото ми запъл­зяха мравките на връхлетялото ме смущение. Да ме нарекат така! И то пред кого? Пред Т. Г. Влайков — един от малкото на брой наши класици. При това още живи! И то от истинските, а не от приятелски афиши­раните „първенци“ на българската художествена про­за, който по дарба и дело е заел вече достойно място в поредицата Каравелов, Вазов, Захари Стоянов. . .

Все пак успях да пропъдя мравките на смущението и на свой ред с треперещ глас обясних:

— Не, господин Влайков, моят приятел се шегува! Аз не съм още никакъв писател, дори и начеващ, а са­мо един от многобройните студенти по право.

Изглежда, че старият писател разбра смущението ми и с вродената си деликатност побърза да ме извади от него. Той поклати одобрително глава и изрече през гор­чива усмивка:

— Да, правната наука е нещо сериозно и полезно! Но злината е там, че трябва да я изучавате в една на­пълно обезправена действителност. В една доба на про­извол и беззаконие. . . На потисничество.

Беше току след 19 май 1934 година.

Разбира се, не случайно Тодор Влайков изрече горната колкото лаконична, толкова и правдива присъда над новосъздадения държавен порядък. За разлика от мнозина зрящи, този слепец с ясновидството на древен пророк беше прозрял истината. И още по-важното: има­ше смелостта да я изрече открито пред един непознат млад човек, какъвто в случая бях за него.

Но такъв си беше по природа, по характер дядо Влайков — винаги прям и навсякъде откровен.

Да, дядо Влайков!

В това нашенско, народно, чисто българско опреде­ление, с което го назоваваха всички — близки и поз­нати, далечни и неизвестни, — има вложена такава гальовна обич, толкова сърдечна топлота, на каквито от писателите приживе може би само народният поет Иван Вазов се е радвал. (всъщност, Вазов никак не се е радвал на това си прозвище, бел.ред.)

И като потвърждение:

Когато след няколко минути се разделихме и Т. Г. Влайков, подръка с грижовния си спътник, отново по­влече крак по слънчевия плочник, неволно станах сви­детел на една не често срещана изява в нашата дейст­вителност:

Повечето от минувачите, с които старият човек се пресрещаше или застигаше, почтително отлагаха шап­ки и внимателно се отдръпваха настрана, за да му сто­рят път. Разбира се, имаше и такива, които се блъска­ха в него. Но те, които изобщо разчитаха на лактите си в живота, поне в това сребърно софийско предпладне не бяха мнозина. . .

Откъде избликваше този неразмътен от първенющина и примитивизъм извор на почит и преклонение пред личността на Тодор Влайков, при това засвидетелствувани му приживе? И то доброволно?

На този традиционен въпрос отговорът може да бъ­де само един: от дълбоката нравствена чистота на на­родника Тодор Генчов Влайков. И от голямата жизне­на и художествена правда на сладкодумния разказвач Тодор Генчов Влайков. А те и двамата, ръка за ръка, винаги заедно и навсякъде еднакво искрени, честни идеалисти и добротворци в продължение на петдесет години упражняваха трайно въздействие върху духа, съзнанието и моралното възпитание на няколко поколе­ния българи. . .

Д. Б. Митов като мой „работодател" във вестник „Литературен глас" беше ме изцяло подчинил на своя навик — по цял ден да „кисна" и „отлежавам" с него в редакцията, която се помещаваше на тихата уличка „Парчевич" 39. С нетърпението на продавачи от улични сергии ние бяхме в непрекъснато очакване да ни навес­ти някой от близките сътрудници, като професор Петър Петков (Петър Осоговец), Веселин Ханчев, Стефан Ка­ракостов, Димитър Янакиев, Стефан Аврамов, Нели Доспевска и най-вече Кирил Христов. А дойдеше ли ня­кой от тях, Д. Б. Митов веднага поръчваше с тропане по стената (предварително уговорено) кафе от съсед­ната кафеджийница на услужливия Иванчо. И се занизваха ония литературни и политически разговори, в които господствуваха последните новини от чуждите ра­диостанции, все още незапечатани с червен восък. . .

Но през този ден — пети юли 1941 година, съвсем неочаквано в редакцията първа влезе съпругата на Ки­рил Христов — госпожа Ноеми Молнарова и след като предаде с пестеливи, но учтиви думи затворен плик на Д. Б. Митов, с лек поклон към двама ни излезе от ре­дакцията. Няма какво да се каже — чехкиня.

Д. Б. Митов веднага прочете писмото, гърлено се из­смя в шепата си и ми го подаде с думите:

— Хайде, от мене да мине! Писмото е лично, но по­неже в него Майстора пише и за тебе, разрешавам ти да го прочетеш.

И аз с нетърпение зачетох писмото, написано с ти­пичния за Кирил Христов едър калиграфичен почерк, в което съобщаваше:

Драги Димитре,

От вчера имам чудесен лекар — Дим. Сара­фов, — който бил не само голям хирург, но и уролог и половина. Аз не знаех това, макар че сме приятели от много години. Чух го онзи ден случайно и веднага пратих да му известят, че съм болен. Дойде тутакси, изследва ме основ­но и болестта още днес тръгна на добре. По та­зи причина не стана нужда да викам нашия за­ралия и твой роднина Танева.

Когато последен път идвах в редакцията, бях тъй много улисан с безобразната си болест, че не се сетих да поздравя Петя, загдето поне него от нашата група не е ритнала Академията. Ако не знае кой е определял наградите, кажи му: Влайков и Арнаудов. За Влайкова имам една много отдавнашна епиграма, всъщност част от стихотворение по Ботйов макам:

Защо не съм и аз поет

като. . . Тошо;

в славна крепост от читанки крил

се бих в туй време лошо.

Но за Арнаудова нямам. Ще му простя този път само за Петя, комуто те моля да кажеш, че искам да го видя. Нека бъде така добър, да се отбие за малко. Пък и ти толкова много ли се боиш от стълбите на моята кула, или още не се е свършило с пакетите? Чаках те две вечери: бе­ше казал на жена ми, че ще дойдеш. Има да ти разправям нещо за Куюмджиев, комуто тия дни писах дълго писмо.

   Приятелски поздрав

5. VII. 1941 г.                                              Кирил Христов

— Е, какво ще кажеш? — вечно любопитният бай Димитър побърза да узнае мнението ми за характера на писмото.

— Много любезно от страна на Майстора, че се е до­сетил да ме поздрави с отсъдената ми награда от Ака­демията на науките и ме осведомява кои са я опреде­лили. Не мога само да проумея защо трябва да цитира епиграмата си, която не само незаслужено уязвява благородния Тодор Влайков, но и като художествено про­изведение не струва. Мисля, че Кирил Христов се е от­казал отдавна от някои свои епиграми, които са много под равнището на неговите възможности на такъв голям поет. Но от писмото виждам, че продължава да държи за тях. А колкото до професор Михаил Арнаудов, на ко­гото все пак е неизплатен длъжник в литературата и живота, просто недоумявам, тъй като зная морални­те му. . .

Д. Б. Митов побърза да ме прекъсне:

— Всичко, което казваш, може би е така. Не споря. Но те съветвам да внимаваш да не чуе Майстора, че виж си е вдигнал симпатиите от тебе. Сякаш не познаваш характера му. Неговият дослук е на коляното! — прия­телски ме предупреди Д. Б. Митов и се възползува от случая да ме посъветва и за друго: — Ти трябва да на­мериш начин да благодариш и на двамата академици за проявената им към теб висока оценка!

Аз запрелистих телефонния указател, за да си запи­ша номерата на техните домашни телефони, та при сго­да да им благодаря. Бай Димитър отгатна моите наме­рения с чувството си на винаги досетлив човек:

— Ти, какво? Да не искаш да изкажеш по телефона благодарността си?

— Да, това смятам да направя!

— По-добре да беше имал селяшки страх от теле­фона, както духовито се изразява професор Александър Балабанов. Защото иначе, какъвто е случаят, ще сгре­шиш! Ти не си равен на тях, за да им се обаждаш по телефона. И то по такъв изключителен повод. Не става така, както си я намислил! Ще намериш начин да ги срещнеш лично и лице в лице да им благодариш. Не съм очаквал от тебе такава несъобразителност. Все те смя­там за деликатен човек, пък то... Та с нашето момче Весю Ханчев все аз ли ще ви уча на благоприличие? — уж на шега ме скастри Д. Б. Митов, но думите му жи­леха като коприва по голо. Той, въпреки привидната си безцеремонност, когато беше необходимо, разбираше от официални, протоколни отношения. И как няма да разбира, когато му беше приятно да го смятат за френски възпитаник?

Но в дадения случай имаше и нещо по-важно: Тодор Влайков, пък и професор Михаил Арнаудов бяха едни от най-изтъкнатите сътрудници на издавания от него „Литературен глас“, към които Д. Б. Митов проявяваше подчертано уважение. Та нали те служеха за визитни картички на вестника му? По горното съображение той искаше да внуши и на най-близките си сътрудници същото отношение. Но поне лично аз не се нуждаех от подобна насоченост. Защото и Тодор Влайков, и професор Михаил Арнаудов за мене отдавна бяха забележителни явления в нашата духовност. Първият като писател народник, а вторият като учен-изследовател.

Мълчаливо се съгласих с отправената ми от Д. Б. Митов приятелска препоръка. А колкото до оценката му за моята несъобразителност, не влязох в спор. И то не за друго, а защото осъзнах, че и този път беше прав. . .

След няколко дена, без да предупредя по телефона, към който въпреки всичко не изпитвах „селяшки страх“, направо отидох в дома на Г. Г. Влайков — една двукатна къща с мансарда на улица „Хан Аспарух“ 65, в отсечката между улица „Раковски“ и улица „6-ти септември“. Но старият писател беше излязъл на разходка.

Дъщерята на Т. Г. Влайков — Радка Илева-Влайкова, която ми обясни това на входната врата, след като получи в дар за баща си наградената стихотворна сбирка „Песен в ливадите“, любезно ме покани да вляза вътре и го почакам.

—   Татко няма да се забави — предупреди ме тя.     

С удоволствие се възползувах от милото внимание, ръководен между другото и от скритото желание да видя със собствени очи обстановката, сред която живее и твори Тодор Влайков. Пък и да поема с пълни гърди глътки от неговия чист, добротворен въздух.

Кабинетът на писателя, в който бях въведен, беше ъглова стая с двукрилен прозорец към улицата и друг, който гледаше в съседния двор. Там, в дъното на този двор, се жълтееше двукатната къща на д-р Кръстю Кръстев — нашумелият критик-естет и философ, редактор на най-авторитетното у нас някогашно списание „Мисъл“, на което заедно с Пенчо Славейков, Кирил Христов, Антон Страшимиров, Иван Ст. Андрейчин в първите години на излизането му и Т. Г. Влайков също е бил съредактор.

Когато се изправих пред източния прозорец, загледан в съседната втора историческа къща на тази тиха, ма­кар и средищна улица, Радка Илева-Влайкова като да улови с непогрешимата си женска интуиция обекта на погледа ми и побърза да обясни:

— Отсрещното широко разклонено дърво, което хвърля кръгла сянка, е дрян. По възраст може би до­гонва първото си столетие. Някога под неговите гъсти клони имаше скована дървена масичка, заобиколена с плетени столове, на които често сядаха при хубаво вре­ме Пенчо Славейков, Пею Яворов и Петко Тодоров. Когато се здрачаваше, милата съпруга на д-р Кръстев, госпожа Радка, ще изнесе запален газов фенер, ще го окачи на дряна и в неговия кръг от светлина домакинът и гостите му до късно ще останат на приятелски разго­вор. Аз по това време бях невръстно момиче, но карти­ната и днес оживява пред очите ми с цялата интимност на сърдечната приятелска дружба. Д-р Кръстев понякога търсеше участието и на татко в тия току-речи все­кидневни литературни разговори.

— Тошо, я стига си писал, ами ела да чуеш какво са написали и другите — проточил глава през дъсчената ограда, ще подвикне д-р Кръстев на татко.

— Ей сега идвам! — веднага ще отвърне баща ми и само след няколко минути ще закръгли с присъствие­то си състава на приятелската седянка.

И като ми посочи малкия капандурен прозорец на покрива на д-р Кръстевата къща, дъщерята на Тодор Влайков някак дяволито подметна:

— А ей в онази схлупена таванска стаичка поетът Кирил Христов живя няколко месеца, за да се укрие от последиците на една от поредните си, но не много редна любовна авантюра. . .

 Няма как — жената си е всякога жена.

Откъсвам поглед от околната външна обстановка и внимателно оглеждам кабинета на дядо Влайков. Той беше скромно обзаведен: жълтокафява кахлена печка; няколко тапицирани стола, вече доста повехнали и поизтъркани; кушетка, покрита с дебело, домашно тъкано средногорско одеяло; най-обикновено дървено писалищно бюро с книги и вестници по него; три библиотеч­ни шкафа в тъмен червеновинен цвят грижливо съхраняваха зад стъклените витрини подвързани в черно книги.

На западната стена в скромни дървени остъклени рамки бяха окачени увеличените портрети на Тодор Влайковите родители — бащата в типично средногорско кожухче, а майката забрадена с черна памучна кърпа. И макар по облеклото си двамата да представляваха най-обикновени хорица от простолюдието в подбалканския край, лицата им излъчваха меката светлина на онова духовно благородство, характерно за людете с чиста, потопена в религиозен унес душа.

На стената, зад писалищното бюро, току над стола, бяха окачени портретите на Лев Николаевич Толстой и Фьодор Достоевски; под тях, в стройна хоризонтална редица, се открояваха снимките на Любен Каравелов, Петкo Рачов Славейков и Иван Вазов; а най-отдолу, в обща продълговата рамка, бяха наредени един до друг портретите на изтъкнатите сътрудници па списанията „Мисъл“ и „Демократически преглед“: д-р Кръстю Кръстев, Пенчо Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодо­ров, Алеко Константинов, Михалаки Георгиев и Кон­стантин Величков.

В трите библиотечни шкафа бяха грижливо подреде­ни съчиненията на големите руски писатели и мислите­ли Пушкин, Лермонтов, Гогол, Достоевски, Толстой, Добролюбов, Чернишевски, Писарев, Н. К. Михайлов, Белински, Тургенев, Херцен, Марко Вовчок, а редом с тях западноевропейските класици: Шекспир, Гьоте, Шилер, Байрон. . . Така в библиотечните шкафове на Тодор Влайков чрез произведенията на тия изтъкнати руски и европейски писатели беше на дело осъществен нашу­мелият в наше време принцип „за мирно съвместно съ­ществуване“. . .

На източната стена беше окачена стара, опушена от годините икона, в основата на която, върху дървена поличка, мъждукаше запаленото фитилче на стъклено, чер­веникаво кандилце. Едно алено великденско яйце и кит­ка вече изсъхнал балкански здравец допълваха наивната в примитивния си стил религиозна композиция от форми и багри. Този домашен иконостас предразполага­ше към унес и съзерцание.

Докато проучвах обстановката в кабинета, вратата леко се отвори и в нейната рамка с цвят на потъмняла слонова кост се открои високата възкокалеста фигура на застарелия писател, леко поруменял след традиционната си следобедна разходка. Дъщеря му побърза твър­де обстоятелствено да го предупреди кой съм и защо съм дошъл.

Дядо Влайков разтегли тънките обезкръвени устни в дружелюбна усмивка, запремига с възпалените кле­пачи, останали почти без ресници, и ми протегна десни­ца за поздрав, меко изговаряйки думите, в които се до­лавяше типичната пирдопска интонация:

— Та ние с вас, ако паметта не ме мами, май се поз­наваме отколе. За мене е радост, дето сте си сторили труда да ме почетете с посещението си. Бързам да ви кажа, че когато уважаемият професор Михаил Арнау­дов предложи на комисията при Академията да отли­чим с награда вашата стихотворна сбирка, аз не се про­тивих, но сметнах за свое обезателство преди това да у попрегледам. С услада сторих това. Но да бяхте по­седнали.

След като се настанихме — той на стола зад писалищното бюро, а аз току до него, — дядо Влайков за­почна да ме разпитва къде работя, имам ли си челяд, от­къде съм роден. Когато му казах, че съм от Ямбол и че родителите ми са бивши народни учители, лицето му още повече се оживи. Побърза да обясни:

— Познавам вашия град като гняздо на будни, непо­корни люде. От там беше и Страшимир Кринчев, когото вие не може да познавате, защото сте много млад. Пък Междусъюзническата война не пощади и него. А мно­го кадърен и честен момък беше. Той постъпи на рабо­та при мене като коректор на списание „Демократиче­ски преглед“ и редовно ми сътрудничеше с разкази, пътеописателства, критики, бележки. Преди да замине за фронта, като прост редник, остави ми разказа си „Чер­ният щърк“ с думите:

„Запазете го и го напечатайте, ако го одобрите, след като мине войната. Може би той ще бъде последният мой труд. . .“

— Аз се постарах да разсея туй негово злокобно предчувствие, на което той горчиво се усмихна, махна с ръка и мълчаливо си излезе. През една отпуска нами­на към къщи да се видим. Брадясал, понапълнял, а в приказките му ни помен от предишното тягостно наст­роение. За зла участ в последните дни на войната бил е тежко ранен и почина от раните си в болницата в Дуп­ница (сега Станке Димитров, б. м.), където е загробен. Когато до мен достигна тази прескръбна вест, веднага поместих в „Демократически преглед“ разказа му „Чер­ният щърк“, който наистина се оказа негов последен ли­тературен труд. . .

Буйният поток на спомените непрекъснато отнасяше стария писател към миналото — далечно и по-близко. От него слушателят може да научи съществени подроб­ности за много неща, свързани с литературата, полити­ката. Пък и с личностите и делата на видни наши писа­тели, общественици. По-дълго той се задържа върху детството си в Пирдоп и най-вече върху събитията око­ло Освободителната война, за които разказа любопитни подробности. И то главно свързани с първите му впе­чатления от „братята руси“, които обрисува като „доб­родушни, любвеобилни люде“.

Неусетно навън здрачът се сгъсти. Под благовидния предлог, че вече ме очакват у дома, и след като бла­годарих още веднъж за оказаното ми внимание, станах да си вървя.

Когато дъщеря му ме изпращаше до изходната вра­та, чух зад гърба си приглушения глас на стария писа­тел:

— Пък гостувайте ни и други път. Само че за по-дъл­го, та да се опознаем по-добре и да си поприкажем. . .

Макар да обещах, че ще го посетя, аз не намерих време и сгода да изпълня поетото задължение, за която моя немара цял живот ще съжалявам. Та тази покана беше една от онези неповторими възможности в живо­та на човека, която, ако не се осъществи, остава така­ва празнина в душите ни, че с нищо никога не може ве­че да се запълни. И все пак съдбата отсъди така, че след време се сраснах с домашната атмосфера на То­дор Влайков по силата на един негов благороден завет.

На края ще си позволя свободата да извадя на об­ществен показ още едно лично, интимно мое преживя­ване, което, макар и да няма пряк, непосредствен досег с дядо Влайков, е съществена съставка в богатата ха­рактеристика на тази изключително нравствена личност. Личност, създала и оставила след себе си трайни тра­диции на човеколюбие и добротворство. Става дума за следното:

Неблагоприятните жилищни условия, при които бях принуден по едно време да живея със семейството си, станали достояние на дъщерята на дядо Влайков. И ко­гато в началото на шестдесетте години най-горният етаж в къщата се освобождава от наемателите, тя ми из­вести, че желае да я посетя.

Когато отидох в познатата къща, госпожа Радка Илева-Влайкова, вече застаряваща, но бодра и дейна, все така любезно ме прие в дома си, както първия път, и направо ми каза:

— Ще ви доверя, че по устно изразено желание на татко в нашата къща трябва да живеят само писатели. Цели шестнадесет години прекара на най-горния етаж като наемател видният писател Константин Константи­нов със сестра си — художничката Донка Константино­ва. След като той се сдоби със собствено жилище на съ­седната улица „Хан Крум“, в етажа се настани писателят Вичо Иванов. Сега той се пренася в собствен апар­тамент и аз реших за трети път да зачета волята на татко, като ви предлагам да закупите опразнения ман­сарден етаж.

В момента имах всичко на всичко в джоба си само пет лева и насън дори не можех да мечтая, че някога ще се сдобия със собствено жилище. И то в центъра на столицата. При това в дома на дядо Влайков, когото толкова много почитах и ценях. Затова нямаше какво друго да направя, освен да превъзмогна стеснението от моята беднота и направо да кажа:

— Но, госпожа Влайкова, в момента аз нямам ма­териалната възможност да ви заплатя имота, който има­те добрината да ми предложите. Благодаря ви за проя­веното милосърдие, но трябва да ви откажа, защото. . .

Благородната и деликатна дъщеря на Тодор Генчов Влайков не ме остави да се доизкажа, като прекъсна обяснението ми с думите:

 Много добре ми е ясно вашето положение. И точно затова искам да ви приютя завинаги под стряхата на татко. На първо време ще гледате да заемете от братята си парите, необходими за изповядване на продажбата пред нотариуса. Пък когато имате възможност, тогава ще ми изплащате на части определената в договора сума. Съгласен ли сте с това мое предложение?

— Да. . . — едва успях да измънкам. Една едра буца заседна в гърлото ми и заприщи пътя на останалите думи . . .

Така се заселих като съсобственик в дома на дядо Влайков, който и след блажената си смърт на праведник продължаваше да живее в благородните дела на своята дъщеря и на внук си, достойно кръстен на неговото име . . .

Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ