ЗА АСЕН ЗЛАТАРОВ - ИЗ КНИГАТА НА ПЕТЪР ГОРЯНСКИ "ДНИ БЕЗ ЗАЛЕЗИ"

АСЕН ЗЛАТАРОВ

            Присъствието на Асен Златаров в нашия живот но­сеше много от топлия повей на пролетния развигор. Затова, където и да минеше, до каквото и да се докос­ваше с мисъл, чувство, дело, той пробуждаше от ме­чешкия сън на зимната летаргия разумни решения, светли пориви. А с това облагородяваше умовете, сър­цата и душите на другите, вдъхновяваше ги за обич, подтикваше ги към добротворство. Неговата нежност, чувствителност, поетическа нагласа, мечтателност бяха изцяло отдадени на обществено служене. А това отреди на Асен Златаров едно от челните места в науката, из­куството, публицистиката, обществената деятелност у нас за няколко десетилетия.

Писателската ни задруга „Предел“ реши да бъде чествувана двадесет и пет годишната научна, препо­давателска, писателска и обществена дейност на своя изтъкнат член—професор Асен Златаров. Към тоя почин с готовност веднага се приобщиха голям брой учени, писатели, общественици. А това още веднъж показваше на дело големия авторитет, всеобщото уважение, с ко­ито той се ползуваше навсякъде. И че като изключим тайните и явни реакционери, професор Асен Златаров всякога е служил за обединително звено между демо­кратично настроените представители на културната ни общественост.

Скромното тържество, което се състоя един неделен предобед на 1932 година в столичния киносалон „Глория Палас“, на булевард „Мария Луиза“ (сега буле­вард „Георги Димитров“), по категоричното искане на юбиляра беше лишено от всякакъв официален характер. Както се очакваше, залата беше препълнена с публика, което наложи мнозина от най-преданите почитатели на Асен Златаров да слушат от коридорите, а други сто­тици да се върнат обратно. Основен доклад за личността и делото, главно научно и преподавателско, изнесе професор д-р Асен Хаджиолов, след което писатели про­четоха статии и спомени за юбиляра. А поетите Вла­димир Русалиев и Пантелей Матеев рецитираха свои стихотворения, посветени на него.

По почин на идейните и литературни другари на Асен Златаров след юбилейното тържество беше уре­дена интимна вечеря в големия салон на ресторант „Балабанов“, на улица „Раковски“, където днес се издига зданието с изложбената зала на Съюза на българските художници. На нея присъствуваха голям брой приятели и почитатели на юбиляра, между които не на последно място беше и представителят на организираните въз­държатели, за които професор Асен Златаров беше най-ценният научен и пропагандистки капитал.

На тази другарска вечеря, както е прието по тра­диция при всички подобни тържества, изрекоха се мно­го приветствени слова, разбира се, в ръката с чашка вино. И то червено. Та цветът на виното нали трябваше да отговаря на цвета на партийното знаме, под което професор Асен Златаров беше произнесъл едни от най-вдъхновените си слова, като речите му за Христо Бо­тев, Васил Левски, Карл Маркс, Жан Жорес, П. К. Яво­ров, беседите върху „Социализмът и проблемите за из­куството“, „Идеалите на младото поколение“ и още какви ли не сказки на научни, обществено-политически и литературни теми.

В края на всяка произнесена наздравица Асен Зла­таров също вдигаше чашата и отпиваше по малко от модната по онова време „заешка кръв“. Представителят на въздържателите, който се наливаше с лимонада, не­прекъснато се гърчеше на стола от нерви, че неговият кумир отпива по няколко глътки вино. На края той не се стърпя и верен на тесногръдието, на фанатизма, отправи към юбиляра под формата на шега забележка:

— Господин професор Златаров! Вие, който цял живот сте проповядвали, че виното не е храна, защо тази вечер нарушавате принципа на въздържанието и пиете вино, макар и в намалени дози?

— Слушайте, приятелю — почти веднага побърза да му отговори Златаров. — Вярно е, винаги съм пропо­вядвал, че виното не е храна. Но аз никога не съм твърдял, че виното не е питие!

И като вдигна демонстративно чашата си високо, произнесе тържествено традиционното българско:

— Наздраве!

И отпи няколко глътки вино.

В залата избухна непринуден смях. В този момент спрях поглед на представителя на въздържателното дви­жение. И той се смееше. Но не от сърце, а само да бъ­де в тон с другите...

В тази ведра приятелска атмосфера изтъкнатият поет на литературната ни задруга „Предел“ — Влади­мир Русалиев със свойствената си артистичност, засил­вайки баладично-тъжните тонове в плътния си баритон, рецитира прочувствено стихотворението „По пътя“, което започваше с шестстишието:

Тежи от златно зърно златен клас

и пей за волност волна чучулига.

А ний сме тъжни, няма хляб за нас

и влачим ден и нощ вериги.

— Защо тежи от зърно златен клас,

защо за волност пее чучулига?

След като Русалиев завърши рецитацията, салонът на ресторант „Балабанов“ се оглуши от шумни одоб­рения. Асен Златаров се надигна от мястото си, отиде при поета и братски го прегърна. След това може би за ужас на официалния представител на въздържател­ното движение двамата чукнаха чашите си и отпиха по няколко глътки от „заешката кръв“.

Чествуването на двадесет и пет годишната научна, литературна, обществена дейност на професор Асен Златаров в София даде начален тласък на редица тър­жества в провинцията. И не можеше да бъде другояче. Та нали той беше повече от две десетилетия любим сказчик из цялата страна, а неговите отпечатани статии и книги имаха толкова много читатели? Обадиха се читалища, народни университети, културни институти и сдружения, партийни организации, отделни лица от­всякъде с настоятелни молби и те да чествуват на мест­на почва своя любим лектор, словесен наставник и вдъх­новител. Всички единодушно желаеха професор Асен Златаров да бъде поне за няколко часа между тях, за да му се порадват и засвидетелствуват лично безпре­делната си обич и привързаност.

Така се заредиха едно след друго в къси промежду­тъци юбилейните чествувания на Асен Златаров в Пле­вен, Хасково, Бургас, Велико Търново. За съжаление поради липса на време те не можаха да бъдат уредени и в другите градове на страната, откъдето непрекъсна­то пристигаха настоятелни молби и сърдечни покани.

Програмното осъществяване на тези юбилейни чест­вувания в провинцията се превърна в приятна грижа и задължение пак на членовете на литературната задру­га „Предел“, а докладът — на професор д-р Асен Хаджиолов. В това отношение всички, удостоени с тази чест, изпълнихме с готовност и добросъвестност дру­гарското си задължение.

Навсякъде в провинцията, където бяха устроени юбилейни чествувания, присъствуваше и професор Асен Златаров. Това той не правеше от тщеславие, суетност, а от чувството на зачитане, на уважение към своите приятели и почитатели. В нашите пътувания той нав­сякъде беше придружаван от всеотдайната си съпруга Евдокия, която галено наричаше Дуня. Тя бдеше с неж­ност и обич над неговото крехко здраве и спокойствие. Пътуването беше безплатно. Министерството на желез­ниците със секретар писателят Владимир Полянов с готовност ни осигуряваше за всеки конкретен случай от специалните безплатни билети, определени за общест­вената работа в провинцията на културните дейци, осо­бено пък за членовете на Съюза на българските писа­тели.

Тези юбилейни чествувания на професор Асен Зла­таров спонтанно се превърнаха навсякъде в празници на нашата демократична наука, общественост, литера­тура. Множеството посетители бяха предимно възтор­жени млади хора, които използуваха дадената им въз­можност да изразят открито и непосредствено своята почит и възхита към бележития учен, прогресивен об­щественик, нежен повествовател, образен есеист, пламе­нен публицист Асен Златаров. Навсякъде публиката препълваше салоните и устройваше шумни овации на юбиляра там и вън от тях.

В Плевен Асен Златаров през цялото време на гос­туването ни беше център на изключително внимание от страна на градските първенци, като Ячо Хлебаров — председател на Върховния читалищен съюз, поета Ни­кола Ракитин, който по това време беше преподавател по български език във винарското училище, адвоката Константин Стефанов — своеобразен повествовател и литературен критик, постоянен сътрудник на списание „Хиперион“, Иван Рачев — секретар на Върховния чи­талищен съюз, както и на много други видни граждани.

Трогателна беше срещата в дирекция на къщите-музеи в Плевен със застарелия, но бодър по дух Стоян Заимов — един от апостолите на националната ни рево­люция от 1876 година, заплатил своята родолюбива дейност със заточение в Диарбекир, автор на докумен­талната книга със спомени — „Миналото“. Той е бил близък приятел на Асен Златаровия баща — известен с прозвището Ментора, също заточеник в Диарбекир, другар и сподвижник на Васил Левски. Стоян Заимов разправи интересни спомени за него като човек и рево­люционер. На раздяла професор Асен Златаров синовно целуна възлестата десница на оживелия по чудо апостол на свободата Стоян Заимов, което побързахме да сторим и ние — останалите присъствуващи на тази

трогателно мила среща.

В Бургас, след юбилейното тържество в салона на театъра, на което Асен Златаров произнесе импрови­зирано може би едно от най-вдъхновените си слова — напътствие към младежта, известната по това време общественичка, боркиня за еманципацията на жената и публицистка с обиграно перо Жени Божилова-Патева устрои в с вкус подредения си дом прием в чест на юбиляра. На него местните изтъкнати хора на изкуст­вото начело с младия тогава композитор и военен капелмайстор в града Филип Кутев изпълниха интересна литературно-музикална програма предимно от свои творби.

В Хасково професор Асен Златаров беше направо обсебен от своите многобройни роднини и близки и ние успяхме да го видим между нас само на юбилейното тържество. Рядко културната общественост в този бор­чески град на тютюневото работничество е устройвала такъв блестящ, сърдечен празник, както в чест на име­нития свой съгражданин, когото отрупаха с цветя, по­даръци, адреси.

Интересно е да възпроизведем по-подробно как про­тече юбилейното тържество във Велико Търново. Там пристигнахме с нощния влак през Горна Оряховица: Печо Господинов, Панчо Михайлов, професор Асен Хаджиолов, Васил Каратеодоров, Пантелей Матеев.

Ако имам и днес свежи, ясно запазени спомени от гостуването ни във Велико Търново, това може би се дължи и на прекрасното време — бяхме там в разцвета на буйно кипналата пролет. Пристигнахме в зори в старославната ни столица, тъй като тържеството беше на­срочено за десет часа предобед. Пътят ни от гарата до хотел „Цар Борис“ водеше сред песните на влюбени славеи, които бяха озвучили всеки храст, всяко дърво, закътани в сочната зеленина.

Може би час преди определеното време салонът на читалището беше претъпкан с най-разнородна публика. Правеше впечатление, че за разлика от другите посете­ни от нас градове първите редици бяха заети от нотабилите на града, между които блестяха еполетите на висши офицери от местния гарнизон, а сред тях развя­ваше грижливо вчесаната си брада владиката, насле­дил трона на великия Патриарх Евтими.

След доклада пръв излезе на сцената да прочете свои стихотворения от книгата „Хамалите и аз“ Панте­лей Матеев. Едва започнал скандиращо да произнася остро социалните си по тематика и ярко публицистични по език и стил творби и от първата редица посетителите се разшаваха. Ясно беше, че техният казионен вкус и реакционните им разбирания бяха остро засегнати от такъв род поезия. А когато след него Васил Каратеодо­ров прочете своето есе „Жан Жорес и Асен Златаров“, първенците на града начело с кмета, владиката и на­чалника на гарнизона напуснаха демонстративно са­лона.

Разбрал какво са сторили посетителите от първата редица, капелмайсторът на военната музика в града, който в края на нашата програма трябваше да съпро­вожда на пиано вокалното изпълнение на млада местна певица, сви нотите под мишница и с котешки стъпки напусна коридора зад кулисите на сцената, дето преди това нервно се разхождаше, обладан не само от твор­ческа треска... Но тази открита демонстрация на враж­дебност ни най-малко не внесе смут сред останалите участници в програмата. Разбрал какво са сторили официалните фактори, професор Асен Златаров мило се усмихна и каза:

— На добър им час! Пък може би така е по-добре...

Останалите участници прочетохме своите творби още по-ентусиазирано, посрещнати с удвоен интерес от мно­гобройната публика, която беше вече изцяло наша, или, по-вярно казано, на професор Асен Златаров. А оста­налата без акомпанимент местна певица? За нейна чест, макар и лишена от възможността да прояви та­ланта си и да събере аплодисментите на своите съграж­дани, тя остана до края на тържеството между нас зад кулисите, може би доволна от случилото се...

Но най-доволен от всички остана самият професор Асен Златаров, който сподели в купето при завръща­нето ни:

— Реакцията си е навсякъде реакция! Но затова пък вие изпълнихте достойно дълга си на граждани и писатели.

Понякога от Плевен пристигаше в столицата като гост за няколко дена едър, широкоплещест мъж с под­стригана брадичка и малки извити нагоре мустачки. Зиме, навлякъл тежък балтон, с черен астраганен кал­пак на главата, а напролет прехвърлил през рамо, като овчарски ямурлук, светло пардесю и с кривната широ­копола шапка, той се усмихваше с леко присвити очи всекиму, който търсеше да стисне за поздрав едрата му десница. Този българин, с ръст на здравеняк-планинец и с душа на безхитростно дете, върху раменете на когото неговите приятели в поетическата си екзалтация едва ли не виждаха накацали пойни птици, беше въз­торженият лирик Никола Василев Ракитин.

Но се случи така, че в началото на 1934 година той беше подло оклеветен от група негови зложелатели в Плевен, които хищнически се втурнаха да заемат пос­та му — директор на тамошните къщи-музеи и истори­чески паркове. Разбира се, гражданският морал, съзна­нието, че е напълно невинен в това, за което го обвиня­ват, и не на последно място наивната вяра в доброто между хората, му връзваха здраво ръцете и запушваха плътно устата да излезе в двубой с клеветниците, пору­гали неговата гражданска чест и човешко достойнство. Та можеше ли един почтен общественик, при това тол­кова нежна поетична натура да слезе до равнището на нечестивците, на кариеристите? Че това е толкова уни­зително, толкова обидно само по себе си! Не, истината, правдата, честността в края на краищата ще възтър­жествуват. Те не могат да не победят.

И догдето така си мислеше наивният, широко скрое­ният, човеколюбивият Ракитин, неговите зложелатели стегнаха редиците си, заслониха се под златните еполети на облечени в офицерски мундири високопоставени службаши и с удвоени сили заработиха на тъмно срещу него. И успяха — той беше уволнен и даден под съд. И то за какво? За материална злоупотреба и извършено предателство в полза на чужда, съседна държава.

Измислица! Шантаж! Цинизъм!

Тази неправда, това чудовищно обвинение сломиха крехкия дух на нежния поет, убиха моралната устойчи­вост, правната съпротива у честния човек. И на втори май 1934 година той се хвърли под тракащите колела на пътническия влак от Плевен за София в тунел номер три. Останалото се знае — още една изкупителна жерт­ва на нашите сурови, първични, варварски нрави влезе в прясно изкопаната гробищна яма. А тези, които го унищожиха? Пред тяхното злодеяние българската Те- мида още по-плътно притвори клепачи. Какво от туй, че е извършено убийство — морално, пък дори физи­ческо? Та нали мъртвите не говорят?

Когато в слънчевия майски предобед излязохме със Стилиян Чилингиров от сладкарница „Цар Освободи­тел“ и се запътихме към старославния храм „Света Со­фия“, където щеше да се извърши опелото на злочестия и озлочестен Ракитин, той като да предугаждаше ис­тинските причини за трагичната гибел на дълголетния си сърдечен приятел и съратник в читалищното дело. И макар до знанието му още да не беше стигнало съдър­жанието на оставените три предсмъртни писма, с дъл­боката си и непогрешима интуиция Стилиян Чилинги­ров отсече:

— Не, Кольо не беше способен на самоубийство! Ня­коя черна ръка го е бутнала от летящия през Искърския пролом влак.

Разбира се, това тълкуване не биваше да се взема в буквалния му смисъл. В случая Чилингиров имаше пред вид ония обстоятелства, събития, лица, които са го до­вели до фаталното решение да сложи сам и завинаги точка на светлата си биографични повест. Та нали ня­кой беше отсъдил с примирението на мъдрец:

„По-добре трагичен край, отколкото трагедия без край!“

Преди да приближим църквата, Чилингиров като да се досети за нещо, спря се неочаквано, разголи до ла­кът лявата си ръка и одраска с нокът кожата. И като ми посочи червената линия, поясни:

— Както виждаш, получи се само една леко зачер­вена диря. За да избие кръвта навън, трябва да се одраскаш по-дълбоко. Тия, които погубиха нещастния Ра­китин, са знаели много добре докъде трябва да забият ноктите си на хищници, та да му изтече всичката кръв...

Стилиян Чилингиров изведнъж се преобрази — ли­цето му се удължи, а клепките запремигаха очестено. През стиснатите устни думите се заизцеждаха, сякаш подгизнали от сълзи:

— У нас да унищожиш един човек с нежна, изтънчена нервна система, мечтателен и романтичен, чужд на всички житейски хитрини и вероломства, какъвто си беше Ракитин, е нещо много лесно, дори напълно ес­тествено. Кольо, нека му бъде лека пръстта, непрекъс­нато гонеше хоризонта, затова и така лошо се препъна в подложения му крак. Пък и живееше изцяло с хората и за хората. Вроденото у него чувство за обществен дълг, за народно труженичество го закрепости към про­винцията за цял живот, далече от суетата на големия град. Като човек от равнината той беше дарен с широ­ка, блага душа...

Стилиян Чилингиров внезапно прекъсна толкова правдивата си характеристика за Ракитин — току пред каменното стълбище на църквата „Света София“ бяхме застигнали професор Асен Златаров, който обясняваше нещо на група свои приятели, извили дъга около него. Присламчихме се и ние. Чухме го да казва развълну­вано:

— Някога българите са имали странния и зловещ обичай да обесват с главата надолу всичките свои съ­народници, които ги превъзхождали по интелект, дарба, юначество. За съжаление този канибализъм през вековете се превърна в неотменна традиция, която про­дължаваме да спазваме с педантична точност и днес. Ето, вижте случая с Ракитин. Той всъщност не се само­уби, а беше подло убит от една престъпна клевета! Съ­що както Яворова. И то само защото стърчеше със сво­ето благородство и дарба над всички нас поне с една глава. Днес тази глава е отсечена и ние сме призовани да присъствуваме съвсем хладнокръвно на нейното по­гребение. Не ще се учудя, ако след малко между нас ще се спотаи в някой полутъмен ъгъл на църквата поне един от неговите коварни убийци... Общество на чове­коядци!

Че това възмущение на професор Асен Златаров беше искрено, изречено без театрална поза и желание за площадна агитация, свидетелствува между другото и статията му „Искаме възмездие“, поместена във вест­ник „Литературен глас“, брой 234, 13 май, 1934 годи­на — само десетина дена след трагичната гибел на Ни­кола Ракитин. В нея между другото четем:

Голяма е нашата скръб. Голяма, защото за­губихме един високодаровит човек, който крепе­ше и даваше човешки облик на нацията и зе­мята ни. Голяма е нашата скръб, защото Ра­китин завърши по такъв страшен начин със се­бе си и остави върху името на България една голяма рана, която не ще престане да струи кръв и да носи болка! Голяма е тази скръб, за­щото още еднъж блесна с жестока свирепост една грозна наша действителност: как добрите, честните, даровитите у нас са изложени на уда­ри и гинат безпомощни, оклеветени и подгоне­ни... И затова, за да стихне поне за малко на­шата болка, за да може трагедията, която Ра­китин понесе и която не е първа у нас, да по­служи като едно сепване, като едно прояснение в замъгления поглед на тия, които трябва да бдят, защото държат в ръцете си кормилото на народните съдби, ние искаме пълна, незабавна анкета на всичко това, което доведе Раки­тин до неговото страшно решение. За честта на България, за честта на тия, които творят бъл­гарската духовна култура, това трябва да стане!

Разбира се, този вик на Асен Златаров за възмез­дие премина през съзнанието на ръководните фактори като през празно пространство. Нещо още по-страшно. Пък и срамно: избраната от Съюза на българските пи­сатели комисия, натоварена със задачата да разследва „случая Ракитин“, направи едно голямо... нищо.

Все пак статията на професор Асен Златаров „Ис­каме възмездие“ в защита па подло оклеветения Ра­китин, с острите нападки срещу ония, които пряко или косвено са виновни за неговата трагична смърт, в исто­рията на родната културна общественост ще си остане като траен документ за проявена гражданска доблест. На писателска развълнуваност. И на тънка отзивчивост към всяка невинна жертва на една жестока, свирепа действителност, която убива достойните хора.

През 1935 година професор Асен Златаров беше по­сочен за български делегат на петнадесетия междуна­роден конгрес на физиолозите и биохимиците, който трябваше да се състои през месец август в Ленинград — Съветския съюз.

Още от първия момент, когато му съобщиха за ока­заната висока чест, той беше обхванат от трескава възбуда. И колкото повече наближаваше денят на от­пътуването, толкова вълнението на Асен Златаров се засилваше, догдето на края градусът на вътрешното му нажежаване достигна началната граница на поетичес­ката екзалтираност.

С група млади свои литературни приятели и съидей­ници от задруга „Предел“ — Печо Господинов, Влади­мир Русалиев, Панчо Михайлов и др. в сладкарница „Роял“ професор Асен Златаров сподели чувствата, ко­ито го правеха толкова неспокоен. Той ни каза съвсем искрено:

— Пътувал съм не един път извън пределите на страната. Като студент учех в Швейцария, където непо­средствено опознах бележития Жан Жорес — този три­бун на френския пролетариат и водач на международната социалдемокрация, който по-късно заплати с живота си борбата срещу задаващата се на хоризонта Първа световна война. Това бяха незабравими, съкро­вени мигове на приобщаване към изящното слово на тоя визионер на бъдещото щастливо човечество. В Гер­мания и Франция оставих живи късове от възторжена­та си младост, особено в Париж — този град на свет­лините и любовта. Но предстоящото ми заминаване за Съветския съюз е нещо друго, нещо много по-голямо, пo-дълбоко от досега преживяното.

 И след кратка отморителна пауза:

— Да посетиш първата социалистическа страна на света, където се извършва денонощно, без религиозен мистицизъм, а с мишци, ум и убеденост чудото на по­бедилата след много кръв и глад работническо-селска революция, е все едно да видиш наяве най-прекрасните си съновидения. Сега разбрахте ли защо се вълнувам толкова много?

А на сбогуване добави:

— Ще гледам и преживявам и заради вас!

Професор Асен Златаров се завърна от съветската страна още по-голям, още по-възторжен неин поклон­ник. И то вдъхновяван не от простата човешка суета, че е бил избран за член на президиума на конгреса и пред­седател на секцията по биохимия. А затова, че е видял забележителната култура и постижения на съветските народи при гостуването си главно в Ленинград и Моск­ва, където е посетил много научни институти, театри, опери, кина, изложбени галерии. И че се е срещал с мно­жество съветски хора — знатни и безименни труженици на науката, изкуството, материалния градеж и е водел открити, непринудени разговори с тях. Своята оценка за зърнато и преживяно той обобщава в писмо до жена си, в което лаконически отсича:

„Велика страна, нова цивилизация и нов хуманизъм“

След завръщането си от Съветския съюз проф. Асен Златаров посвети на приятелите си не една среща в ка­фе-сладкарниците „Цар Освободител“ и „Роял“. Това бяха часове на вдъхновени и задълбочени изказвания за виденото, почувствуваното, проученото, оцветени от лиричния патос на родения поет-ентусиазист.

С повишено чувство на гордост Асен Златаров пре­даваше впечатленията си от срещите, които е имал с такива бележити съветски учени и литератори: Нико­лай Севастиянович Державин — виден историк и филолог-славист, по потекло българин, свързал огромното си дело с редица проучвания върху българския език, литература, история; професор Евгени Волков — ориги­нален и проникновен изследовател на Христо Ботев ка­то идейник и революционер и на връзките му с руските нихилисти, с когото Асен Златаров се е познавал още от годините на емигрантството му в България.

А за световно известния физиолог — академик Иван Петрович Павлов, той сподели с нескрито обожествяване:

— Велико щастие и неповторима радост ми достави срещата-разговор с този бележит учен за всички време­на и народи — откривател на нови светове във физио­логията, носител на Нобелова награда. Макар вече да е на пределна възраст, осемдесет и шест годишен, той и досега е съхранил свежа своята памет, неукротима неутолимата си страст към научно откривателство.

— Простете невежеството ми, но в какво точно се изразяват научните постижения на академик Иван Пав­лов? — престраших се да попитам, на който мой въпрос другарите ми кимнаха одобрително с глави.

Професор Асен Златаров се усмихна малко снизхо­дително на моето невежество в тази научна област и отговори така сбито, ясно, че да го разбера веднага по същество:

— Той е бащата на теорията за условните рефлекси като основен метод за изучаване на висшата нервна система. Това пък доказва материалната основа на психичната дейност. Изследванията на академик Иван Павлов върху втората сигнална система разшириха ес- тествено-научната основа на диалектическия материа­лизъм. И като истински голям съветски човек просто­тата, сърдечността, скромността, въпреки световната му слава, създават неповторими духовни празници за все­ки, който има щастието да общува с него. И аз, пред­ставете си, бях от тия избраници на съдбата.

А за съветските театри, филми, балети Асен Златаров говореше с такова въодушевление, с такова тънко познаване на драматургия, актьорско майсторство, ре­жисура, сценография, пластика, че моят езиков речник се оказва немощен да ги пресъздаде. Но основната му мисъл беше, че съветското изкуство при всичкото си многообразие е подчинено на една основна идея — да из­хожда от човека и да служи на човека. И то за негово­то морално и естетическо извисяване.

Изказванията на Асен Златаров за Съветския съюз не допадаха на ония, които бяха склонни да го виждат като глашатай на съветската пропаганда у нас. Други намираха, че с преднамерените си погрешни представи на сантименталист говори повече с развихреното въоб­ражение на поет-мечтател, отколкото като хладен и обективен наблюдател на съветската действителност. Трети го възприемаха направо като наивен, заблуден идеалист, на когото в никакъв случай не може и не бива да се вярва. Подобни оценки, стигнали до ушите на професор Асен Златаров, го огорчаваха, дори въз­мущаваха. И той искрено боледуваше под тяхно въз­действие.

Изглежда, че зачестилите срещи и възторжените преценки на професор Асен Златаров, правени на пуб­лични места, не отбягнаха от дългите уши на добровол­ните и платени подслушвачи и доносчици. И ръководи­телите на Дирекцията на полицията не закъсняха да поканят „болшевика“ Асен Златаров на „откровен раз­говор“, на „малка справка“. Как са протекли тези „раз­говори“, тези „справки“ на мен поне не е известно. Но дни наред бледото, отслабнало лице на Асен Златаров беше потъмняло от гняв и възмущение. Само веднъж той вмъкна в разговор с приятелите си:

— Ще ме учат на патриотизъм... Нещастници!

Но проф. Асен Златаров въпреки огорчението и обидата не само не се вслуша в „доброжелателните“ съве­ти да мълчи, но стори обратното — заговори с още по-пълен глас за посещението си в Съветския съюз. И за да разкрие пред целия български народ заснетите от соб­ствените му очи картини от земята на строящия се со­циализъм, той написа първата част от книгата си „В страната на Съветите“.

Колко нерви, колко сили похаби Асен Златаров, дог­дето види в ръцете на нетърпеливите читатели това свое вдъхновено и премислено произведение, знае само той. Не, грешка — и тогавашните изпълнители на „кон­трола по печата“. Но макар и да преминава през игле­ните уши на цензурата, след наложени от полицейщината ампутации, книгата „В страната па Съветите“ в края на краищата все пак намери точно отправения й от автора адрес. И постигна главната цел — да бъде глашатай на съветската правда, отразена през сърцето и очите на един свой възторжен поклонник. И то в едно време, когато над света се здрачаваше. Когато подиве­лите орди на Хитлер подрънкваха оръжие и вече стяга­ха войнишките си колани за поход из Европа, а по-късно и в страната на Съветите.

Макар проф. Асен Златаров да беше голям учен, из­вестен с оригиналните си трудове не само у нас, а и в чужбина, неговият път до професорската катедра не беше нито къс, нито гладък. Той дълго време — от 1910 до 1920 година — стоя „замразен“ на поста асис­тент по химия в Софийския държавен университет „Све­ти Климент Охридски“. Едва по-късно става последо­вателно частен доцент по физиологична химия при Ме­дицинския факултет, а от 1924 година — извънреден професор по химия.

В края на 1935 година Асен Златаров беше предло­жен за редовен професор, за какъвто трябваше да бъде избран от академическия съвет с тайно гласоподаване. Част от професорите, макар и незначителна на брой, като сподвижници и съмишленици на александърцанковщината в университета нададе вълчи вой срещу не­го. Мотив: бил човек с противодържавни идеи. А като венец на всички интриги и злоезичие на края някои пу­снаха на бързи обороти старата изтъркана грамофонна плоча:

— Кой, Асен Златаров редовен професор? Та той е пръв поет сред учените и пръв учен сред поетите. Нему е достатъчно членството в Съюза па българските писа­тели...

Разбира се, Асен Златаров не се поддаде на отпра­вените му провокации и обиди. Неговата гордост, достойнство не му позволяваха видимо да прояви смут и безпокойство. Но той дълбоко в себе си страдаше от организираната враждебност и недооценяване. Още по­вече че първите атаки на връхлетялата го коварна бо­лест вече се редяха една след друга и подготвяха по­бедния ход на непреодолимото...

След едно дълго и бурно заседание на академичес­кия съвет все още извънредният професор Асен Злата­ров дойде при приятелите си в сладкарница „Цар Ос­вободител“. Между тях бяха журналистът Георги Боршуков — главен редактор на следпразничния вестник „Дъга“, писателите Добри Немиров и Печо Господинов, плътно вкупчени около кръглата мраморна маса.

На всички ни направи тежко впечатление, че Асен Златаров е душевно угнетен. Той просто се стовари на стола, забил поглед в пода, мълчалив и помръкнал.

Навярно с най-добри намерения да го измъкне от това тягостно душевно състояние вечно подсвиркващият си от ведро настроение Добри Немиров го попита:

— Е, как си, Асене?

— Зле!

— Защо!

— Защото и днес моите противници пак се опитаха да ме „захапят“ в академическия съвет.

— А ти защо не им натъпчеш веднъж завинаги са­марите? — по свойски се пошегува Добри Немиров и здраво стисна дръжката на неотлъчно придружаващия го тръстиков бастун.

— Та аз вече ги натъпках!

— Как?

— Като им казах, че все пак на моето погребение ще има повече народ, отколкото на тяхното...

Бедният Асен Златаров! Неговото предчувствие и то­зи път не беше го излъгало.

Професор Асен Златаров почина във Виена след тежка операция на стомаха, където ракът вече беше взел фатални размери. Това трагично събитие стана на 22 декември 1936 година. Вестта за него, проникнала мълниеносно през етера, обви в траур цяла трудова и културна България. Мнозина — познати и непознати, близки и далечни — не можеха да възпрат бликналите сълзи.

Всички се питахме: дали ще бъде пренесено тялото на обичния човек, приятел, другар? И дали ще имаме зрънце утеха в голямата ни скръб, че сме се простили с него на родна земя? Но официалната буржоазна власт категорично отказа да пренесе на държавни разноски бездиханното тяло на професор Асен Златаров. То­гава?

Тогава за честта на един български евреин — извест­ният тютюнев търговец Жак Асеов, — пренасянето му беше извършено с личния му частен автомобил, който постави на разположение, при това изцяло безплатно. В случая помогна и доброволният подвиг на младия шофьор. В едно време на полярна зима той за възможно най-малко часове, по пътища, заледени и затрупани на места с тежки преспи сняг, при хаплив сибирски студ потегли за Виена и докара с колата безжизненото тяло на професор Асен Златаров. За съжаление името на този благороден, човек още тогава остана неизвестно за народа. А трябваше да се знае, то заслужаваше да се помни от идните поколения като символ на топла човечност и граждански подвиг.

В очакване на погребението по всички стълбове, стобори, фасади на градовете и селата на покрусена България и най-вече в столицата се появиха толкова много некролози, сведоха се за поклон толкова много черни знамена, каквито никое погребение не помни дотогава. Не остана масова организация, културно дружество, научен институт, читалище, които да не засвидетелствуват публично по един или друг начин, под една или друга форма своето чувство на горест и признателност, на почит и жалба по обаятелната личност и голямото дело на човека и твореца професор Асен Златаров. В този тежък момент скръбта по него сплоти още повече редиците на единофронтовска България, осезателно до­казвайки своята идейно-политическа зрелост за ужас на реакцията...

Опелото беше извършено в храма „Света София“. Десетките, а може би стотината траурни венци с черве­ни ленти и прочувствени посвещения, между които на лично място беше изплетеният от червени карамфили разкошен венец на съветския посланик у нас Фьодор Разколников — писател и личен приятел на покойника, не можеха да се сместят в черковното преддверие, та се наложи голяма част от тях да бъдат наредени пок­рай външната западна стена на храма, около главния му вход.

След религиозната служба, извършена от голям брой свещеници, начело със софийския митрополит Стефан, който произнесе и нарочно за случая слово, за­почнаха траурните речи. Рамките на определеното за тях време не позволиха да се изкажат всички желае­щи представители на културни, обществени, научни ор­ганизации, институти и съюзи от столицата и провин­цията. Подборът, който беше направен от комисията по уреждане на погребението, включи оратори от името на Софийския държавен университет, Съюза на българ­ските писатели, ПЕН клуба, Дома на изкуствата и пе­чата, дружеството на химиците, Българския учителски съюз, партийните другари на покойника, съгражданите му от Хасково.

Докато траеше опелото в църквата, не всички жела­ещи да се поклонят пред саркофага с тялото на профе­сор Асен Златаров можеха да сторят това. Голямото множество не само беше изпълнило до краен предел храма, а беше заляло целия площад, задръстило всички околни улици. Някои изчисляваха неговия брой над сто хиляди — мъже, жени, старци, младежи.

Когато процесията тръгна към гробищата, след ката­фалката се образува плътна колона от няколко кило­метра поклонници. А тротоарите на булевардите и ули­ците, по които мина траурното шествие, бяха също по­чернели от народ. Имах впечатлението, че цяла трудова София, не — цяла покрусена България беше се събрала по личен почин, напълно доброволно да изпрати своя достоен син.

Когато по улица „Гробарска“ (днес „Козлодуй“) катафалката доближи железопътния мост, под чиято бетонна дъга трябваше да мине, един маневриращ ло­комотив изпусна облак пара и спря точно на моста за­дъхания си ход. Той изчака няколко минути и наду сирената тревожно. Призивно. Така столичната работ­ническа класа се прости със своя предан другар, прия­тел, напътственик...

След речите, когато беше спуснат ковчегът в прясно изкопаната гробищна яма, хилядното множество, като по даден знак, падна на колене върху заснежената зе­мя и хорово запя безсмъртната Ботева песен:

Жив е той, жив е!...

Униформената полиция, предана на своите властвуващи господари, вдигна черните гумени палки. Конният ескадрон зачатка с копита по вкочанените гробищни алеи. Във въздуха се понесе зловещо свистене на коже­ни бичове. Но напразно — песента продължи да лети все така победно с баладичните крила на Ботевската вяра и убеденост в непреходността на народностно, социално и културно осмисления човешки живот.

Така влезе в духовното летоброене на нашата нова история още един ден без залез. . .

Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ