С ОГЪНЯ НА ПРОМЕТЕЙ - СВЕТОЗАР ЗЛАТАРОВ

Дали е имало такова времe?

— Знаеш ли какво е тенджера „супап“?

Тъй пита старческият, накъсан, пресипнал и тъничък глас на д-р Михаил Минчев.

— Такива тенджери сега ги на­ричат „под налягане“. Неправилно, както и тогава. Вие, младите, мислите, че светът едва сега за­почва... Та бащата на Асен донесе тенджера „супап“ от първото Пловдивско „изложение“. Донесе и легенди за чудесиите на техни­ката...

Старческият глас иде отдолу, откъм леглото. Странно звучи гласът на човек, който доскоро е стърчал над нас...

Нагласям магнетофона и се мъ­ча да запиша разказа му. Ала старецът говори дълго: лентата се свършва. Д-р Минчев не може да спре. Помътнелите от възраст­та очи ясно виждат миналото. Той говори за невероятната някогашна Стамболова България... За страшни порядки. Бащите им за нещо се борели, за нещо ги го­нели и арестували...

Миналото се влива в немощния глас, съживява го, подмладява го.

— С Асен правихме „изложе­ние” в един стар сандък от пиано. Асен, никакъв Асен... казвахме му Иванчо. Майката искала да го кръстят на дядо му, а бащата искал старо българско име. И ста­нал Иван-Асен, та всички да са доволни. Как ясно го виждам. Иванчо!...

Две момчета ужасно много же­лаят да удивят света, или поне децата от махалата. Приказен, чародеен е този сандък, който може всеки миг да се превърне в зандан, в кораб, в замък. Нервните и ловки ръце на момчетата под­реждат в него като в паноптикум предмети за украшение, фруктие­ри, които още тогава са старин­ни, лампи с шарени абажури...

— Става дума, млади човече, за газови лампи, защото сме в друга епоха: Хаскуу все още не беше се удивлявало на грамофона!

Не забравят и шишетата с ня­когашни форми — тогава на стъклото, като са го надували, са му вдъхвали и душа... Ножиците блестят на слънцето върху цвет­ните лехи, изрязват картинки от списания и книги. Една от книгите е „Свършекът на света" от Фламарион: смъртта, закрепена с габърче на стената, зловещо раз­махва прилепски крила и държи в ръката си череп. Два чувала за­криват сцената и й придават циркаджийско-театрален вид.

Ала нещо липсва, нещо не до­стига, за да бъде пълно впечат­лението от „изложението“. Дали да се сложи и тенджерата „супап“, или някакви ордени и медали, из­мъкнати от чекмеджето на се­мейните светини?

Разбира се! Липсва химията! Великата наука-обновител, която можела да прави дори изкуствен тор! Която може да изпълни с лек газ най-съвършеното човешко творение — летателния балон!

Асен изтичва и донася някое и друго шише от ония флакони и буркани, които някога са били ин­вентар на бащината му аптека, а сега тъгуват под стълбата. Скоро след другите експонати през замъглените от прах стъкла заблестяват кристалчетата на отровите...

Вратите на двора се отварят, за да пуснат любопитни момчен­ца и пъстрополи момиченца. Из­ложение, изложение! Всичко има там. Двамата приятели се опия­няват от блесналите погледи на публиката.

На Иван-Асен бурканите оказ­ват трайно въздействие: съдено им е да го заинтригуват със съ­държанието си. Дори баща му до­нася лабораторийка от Пловдив. О, там има всичко, в този неве­роятно голям град! Той разнася шишета из къщи, из града и най-неочаквано към славата му на „из­ложител“ се прибавя и друга сен­зация: едва не запалва училището при непредпазлива работа с фос­фор!

Тогава сякаш го „откриват”. За­белязват, че пее хубаво, че реци­тира пламенно, че без някой да го е поканил, занимава по-малките ученици, а в същото време дружи с учителите. Разправят, че по це­ли дни се губи с „Нямото” от село Въгларево и дълго „разговарят” с него из гората. Един ден славата му нараства още повече! Момче­то уловило с ръка жива пепелянка по време на една разходка на ученичетата, заведени много далече, накрай света, чак в гората Кенана, на четири километра от градче­то... И с това свое рицарско ге­ройство (след като вдигнал пепелянката, разгледал я, после я пуснал да си отиде в храстите) той направил неизразимо впечат­ление на ученичките и най-вече на синеоката Дуня...

Какви ли не чудеса са ставали някога в страшните митологични времена...

Старецът се е изправил. Очите му са осветени от невероятното минало.

Рицарският период

По някогашното му бюро и до­сега стоят забити пирончета, прикрепящи порцеланови изола­тори. Някога в това бюро се съ­бираха жици, които, оплели шкаф­чета и маси, пълзяха из съседните стаи. Жиците стигаха до покрива и до зимника на старата къща. Това бяха кръвоносните съдове на радиото. В самото „радио” се влизаше. Радиото — това беше целият кабинет, с цялата мебе­лировка. Понякога в стар шкаф или на тавана се сблъскваме с час­ти от онова време. Тежки, не­удобни, но с претенции за опре­делен стил. Всяка от тези части сама прилича на радио и е по-го­ляма от който и да е днешен транзисторен приемник. Човек се чуди: толкова ли свободно време, свободно място или излишни ма­териали е имало някога? Толкова ли много енергия са имали тога­вашните радиотехници? Не са ли ги изнурявали огромните части? Как се вдигали големите тран­сформатори, кондензатори, съпротивления и бобини? А лампи­те? Преди време показах такива лампи на две радиолюбителчета от долните класове, които през свободното си време конструи­рат разни микромодули. Те съзер­цаваха Филипсовия патент, сякаш бе изтърван праисторически ма­мут. Не искаха да ми повярват, че това е радиолампа, а не някакъв рекламен модел за витрина. Не­угледни, ненужно големи части! В онова време такива вещи дори не са били стандартни. Всяка част носи следи от бележки с молив. Предупреждения от производи­телите, данни, записани от тех­ниците, ръкописни указания за не­обходимите волтажи. Например: „Петре, анодно най-малко 600 волта.” Та 600 волта прав ток е смъртно опасен!

Край бюрото на съседната ма­сичка се мъдрееше огромен саморъчно направен селенов токоиз­правител. Металните плочи са заковани направо на дъската. Масичка-изправител. Заели мястото на захвърлена в ъгъла енциклопе­дия, на рафта за книги бяха кондензаторите (правени от шоко­ладов станиол и восъчна хартия). Това е времето, когато е още срамно да си купиш готова бобина или трансформатор. Трябва да си имаш приспособление, трябва сам да си ги навиваш. А това значи, че трябва и да си ги изчисляваш... А това пък значи, че стените на стаята освен с части и провод­ници са покрити и с листове със сметки.

Примитивно и занаятчийско, но затова пък частите познават своя създател. Радиото е в такава душевна връзка със създателя си, че изпълнява само неговите на­реждания. Нещо повече: щом той отиде да оправи някаква несигур­на връзка в съседната стая, то заплаква като дете със собстве­ното си индивидуално и непов­торимо писукане... А глезиш ли го, милваш ли го понякога, приема далечен, чист, слабичък, но не­двусмислен човешки глас.

И подобно съзаклятници в ла­биринта от жици-паяжини се съ­бират посветени хора. Хора, кои­то не се страхуват, че ще ги уха­пят мастодонтите и птеродактилите. Хора, които не се стра­хуват от мнението на другите. Хора, които вярват в мощта на нещо още несигурно, нещо от бъ­дещето. Те произнасят неразби­раеми пароли: гитер, вариометър, ват и дори миниват. И замислят нещо чутовно, невероятно. Да се основе първият български пре­давател, който да се чува в цяла София! Защото за срам пред цяла Европа само нашата страна няма предавател! Тъй в съзаклятието се ражда съюзът „Родно радио" и първият предавател — дело на шепа ентусиасти.

Понякога алхимикът работи с поялника си на бюрото (то още носи следи от изгаряния). Вдигат се нишадърени димни завеси, из­гаря колофон, достатъчен за цял оркестър, лее се калаена река. Трябва да се открие къде е повре­дата... Трябва всичко да се разпои и отново да се запои...

Алхимикът споява, разглобява. И нека в съседната стая, стая — усилвателно стъпало („Пазете се от високите напрежения!”) се трупат писма от целия свят, ко­ректури на научни трудове по биохимия, броматология, стиму­лация и какво ли не... Нека почака дружеството на химиците, до­мът на изкуството и печата, чи­талища и организации... тази нощ Алхимикът запоява! Или може би държи писалката и твори балада за радиото. Сред жиците и за­мръзналите капки калай нервно се изписва манифестът на родното радио или статията „Великата победа”. Той приканва гражданите да се възмутят от инертността на управниците и да дадат своята дан за построяване на БЪЛГАР­СКО РАДИО!

Ех, и на мене както на стария д-р Минчев ми се струва, че едно време имаше рицари...

Политика в аудиторията

Студент журналист е отбеля­зал в прогресивния вестник:

„На пристигналата полиция професорът забрани да влезе в залата, като заяви, че няма нужда от нея. След това за пръв път в историята на нашия университет професор председателствува съ­брание на стачкуващи студенти.“ В знак на протест срещу един професор-кръволок той отказва да чете лекции. Той не разреша­ваше да се чува полицейска свирка в аудиториите, но съвсем не смя­таше, че политиката трябва да бъде изгонена от университета. И в най-сухите проблеми на хи­мията звучаха социални призиви.

Една лекция за въглехидратите, мастите или белтъците се превръщаше в гневно разобличаваме на социалния строй, където има преситени и гладни. „Няма наука за науката!“ Понякога се промък­ваха и по-остри думи „От буд­ката на стражаря до министер­ския кабинет, навсякъде трябва да бъде написано: „Слуга на народа... Само с това съзнание се стига до величие.“

За подобни изказвания го бяха нарекли „червения професор“. Не­удобно прозвище във времената, когато по площадите на Германия горяха книгите на поетите. То­гава маршируваха дисциплинира­ните редици на хитлеристите. Асен Златаров пишеше и гневни статии срещу този „поход на варварите“ и в изстъплението на фашизираните тълпи виждаше „плодовете на учителите им“.

В България фашизмът също се готвеше за настъпление. Появи се самозваният водач на български­те хитлеристи из студентските среди. Из целия град на яркоцветни големи афиши бе написано име­то му: „Ще говори Кунчев.“ Бъл­гарският кандидат-фюрер се гот­веше да обяви на младежта своя­та програма, да фанатизира студентството.

Ала случи се тъй, че посред­ственият студент-медик имаше изпит при Асен Златаров. А да се явиш на изпит при Асен Златаров не беше лесно. Трябваше смелост и солидни знания. Естествено дейният хитлерист не беше се задълбочил много-много в химия­та... На изпита той се черви, по­ти се и мълчи. По лицето на про­фесора, което ставаше сурово и тъжно, когато срещаше невеже­ството, се появи усмивка. Очите му иронично се свиха:

— Хайде, Кунчев. Говорете за алкалоидите... говорете. Из целия град афишите крещят, че ще го­ворите. Та вие заблуждавате ва­шите последователи.

Присъствуващите се разсмяха. Скоро тази реплика се разнесе из целия град като анекдот. Българ­ският Хитлер стана смешен, пре­ди да се роди.

Дългият път арс елоквенцие

През една пролет в началото на века трябваше да говори за първи път пред нарочно събрана публика в социалистическия клуб на Хас­ково.

Изкачи се самоуверено на мал­ката сцена, примитивно украсена. Очите на всички бяха обърнати в една точка — към него, като па­раболи на слънчеви огледала. Те концентрираха очакването на цял салон хора. Внезапно го обзе сла­бост. Окашля се, произнесе пър­вото изречение, то прозвуча не­умело и неловко над все още неутихналата публика.

—   Нашата тема, която имаме днес, е „Игра и свободно твор­чество“.

Почувствува неправилността на израза. Неловката фраза про­звуча неубедително и кухо, сърце­то му се сви още повече. Риску­ваше да се обърка. Почувствува желание да обърне гръб и да из­бяга. Но се сети, че се е подготвил за такъв миг на объркване. Беше научил наизуст цялата беседа... И започна да я декламира.

Думите заизлизаха стройни, за­учени, подредени и неизразителни. Те се плъзгаха над слушателите, не ги засягаха, потъваха немощни някъде насреща. Погледите започ­ваха да се отместват от лекто­ра, главите да се наклонят една към друга. Шумоленето и шушненето показваха, че лекторът не е господар на аудиторията. Гла­сът на негов близък приятел не успя да го сепне иззад картоне­ните кулиси:

— По-бавно, по-полека!

Ала на него му са струваше, че не говори достатъчно добре и достатъчно гладко. Ускори темпо­то. Думите са лееха като многократно репетирана скоропоговорка. Лекцията трябваше да трае час, но свърши за виртуозното време от петнадесет ми­нути. Успя да издекламира всичко. Слушателите разбраха, че е чел много, че се е старал много, но какво искаше да им внуши и дори какви бяха основните му мисли, това им убягна. Поръкопляскаха от приличие, със снизходителна усмивка.

Преживя всичко като тежък не­успех. Едва след година набра сили да се усмихва на неприятното възпоминание.

— Горките слушатели!

Много години трябваше да се труди над себе си, за да се изгради като увлекателен лектор, като оратор с почти хипнотично въз­действие. Хиляди листчета в кни­жата му говорят за тежък труд, разказват, че „дарбата“ не е дошла даром. Стотиците речи и сказки, произнесени из цяла Бъл­гария, си имат конспекти и бележ­ки. Там личат следи от допълне­ния, от многократно четене и подчертаване със син и червен молив.

Той вече има самочувствие на учен и популяризатор. Следните редове са писани за положеното на хартия слово, но те важат и за изречените думи.

„Популяризаторът-учен трябва да обладава дара да предаде на проблемите, които излага, оная тръпка на примамливост, усмив­ката на истината, чара на разкри­тата тайна, които ще направят неговото изложение не само едно полезно сведение, а и една ценна преживелица за читателя, която да събужда любов към науката и преклонение към делото на ми­сълта.“

Той вече не заучава предвари­телно нито сказките, нито ре­чите, които произнася. За пет минути се умълчава и на листче надрасква груба схема, опорни точки. Вече притежава славата на блестящ импровизатор. Извест­на е неговата реч в Народния теа­тър при чествуването на Антон Страшимиров, сказките след връ­щането му от Съветския съюз. Наистина остава нещо едва ли не нелогично. Той, знаещият, изпит­ва смущения пред хората, които са се събрали да се поучат от него. Минутите преди излизането пред слушателите всеки път са мъчи­телни: „изстива ми сърцето“, „студени ръце“, „пулсът, биещ до пръсване“. Та от кого може да се страхува или стеснява човекът, когото наричаха „най-културния представител на племето“? А той целият трепери, слаб и не­сигурен е гласът му в началните изречения. Но тука е част от ма­гията; слабостта постепенно се превръща в сила, а напрежението преминава, предава се на слуша­телите. Сега той вече говори, а те зъзнат и се обливат в пот. Той ги е подчинил.

1934 година. Мадрид. Един от най-луксозните хотели на света е приютил 1500 делегати и гости на конгреса на химиците в още младата Испанска република. Под блесналите кристални полилеи всичко пламти от багрите на зна­мената на народите. Тук-таме и българско знаменце. Пред гости­те в огромния салон танцува и пее Аргентинита, славата на Ис­пания. Тоалети, ленти и ордени се въртят около министъра на просветата. Из залата се опитват да вдигнат тостове, да говорят. Става немец, швейцарски профе­сор, холандски учен, китайски хи­мик, красноречив французин-академик и какви ли не бляскави хо­ра... Но масите са тъй отрупани със скъпи вина и лакомства, му­зиката е тъй приятен фон за раз­говорите, че никой не обръща вни­мание на ораторите. Те казват по няколко думи. Най-близкостоящите вяло ръкопляскат...

Асен Златаров е в лошо на­строение. Тъкмо днес в автобуса един виенски професор не можа да си спомни на коя европейска държава София е столица. Оби­дата за нашата страна е тъй го­ляма, че той изпитва желание да говори. Обзема го такава страст, бяс: „Сърцето ми така заби, че дори вените на ръката ми щяха да се пръснат. Трябваше на всяка цена да се освободя от разяжда­нето на това желание, или да из­бягам от вечерта, иначе ще ме заглушат ударите на сърцето ми... И се реших.“

Надига се от стола си. След първите думи като по чудо огромната

зала стихва. Говори на френски. Произнася реч за голя­мата цивилизаторска и миролю­бива роля на науката, за това, че човек не е само хищник, а носи огъня и волята на Прометей, че науката има велика социална ми­сия.

След последните думи гръм от ръкопляскания избухва и отвсякъде започват да питат:

— От коя страна сте, госпо­дине? Коя е вашата родина?

д-р СВЕТОЗАР ЗЛАТАРОВ

Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ