EДНА ГОДИНА БЕЗ АСЕН ЗЛАТАРОВ

КЪРВОПИЕЦЪТ

След първата операция, на коя­то проф. Златаров бе подложен във Виена, той толкова отслабнал, че трябвало да му се прелее кръв за първи път. По тоя повод г-жа Зла­тарова пише на 7 декемврий до един Златаров приятел в София:

„Лошо бе, че вчера Асен имаше кървоизлияне, та му направиха трансфузия на кръв. И той, при всичката си мъка има сили за малко хумор и ми каза:

— Пиши му, че социалистът Зла­таров изпи кръвта на един беден виенски работник.

Благословен да бъде тоя работ­ник, продължава г-жа Златарова. Не­говата кръв възвърна силите на Асена“.

* * *

Проф. д-р А. Липшутц — Чили

УЧЕНИЯТ АСЕН ЗЛАТАРОВ

Дълбокоуважаема г-жа Златарова,

Простете, че до сега не ви писах, след смъртта на Вашия съпруг. Не мога да Ви изразя колко аз го обичах и уважавах. Вестта за неговата преждевременна кончина бе за мен съвършенно неочаквана; аз все още се надявах, че ние пак ще се срещнем в живота въпреки голямото разстояние, което ни отделяше.

Златаров беше несъмненно една от най-бележитите личности на България. Ние с него се познаваме от 22 години и през всичкото това време аз с интерес съм следил неговата неутолима научна, обществена и литературна дейност. В науката той се отличаваше с дълбокото си разбиране на най-съществените й черти и затова той с такова въодушевление я популяризираше; тоя, който разбира и чувствува същественото в науката, не може да не я обича, не може да не вижда нейната красота и да не й се отдаде всецяло. Склонността на Златарова към литературата, към поезия, се сливаше с неговите научни наклонности: същественото, красивото, това което завладява и въодушевлява, то е едно в наука и в поезия. В края на краищата, това е хармонията, до която той се домогваше и от която се възхищаваше и в науката и в поезията, и която той се стремеше да осъществи и в обществения живот. Тия три функции в служба на хармонията в повечето случаи се срещат в разединено състояние; у Златарова те се сливаха в един човек. Оттам е оная сила на неговото влияние върху българската младеж. Младежта иска ръководител, който да бъде целна личност без тия противоречия, които са неминуеми, когато наука, красота и любов не се сливат в тая личност. В лицето на Златарова българската младеж имаше своя ръководител в течение на цели двадесет години.

Преждевременната смърт на мъжа и бащата, другаря на съпругата и сина, е страшен удар за тях. Но тъй като е дошъл ред да се преживее това, ние трябва да намерим утешение. Идеята за безсмъртието се явява такова. Простете, че Ви говоря за това. Аз не Ви говоря за някакъв рай, където хората се срещат след смъртта. Но в действителност, безсмъртието е една от най-великите истини, до които е дошъл човекът. Завършилият своя живот продължава да действува на тия, които го преживяват. И колкото по-дълбоко е било неговото въздействие в живота, толкова по-дълбоко и по-дълго ще бъде то след смъртта му. Златаров не ще бъде забравен от тия, които го знаеха и върху които се простираше неговото въздействие приживе. Това въздействие върху тях и върху другите, които тепърва ще го опознаят, ще се продължава и занапред.

Сърдечно Ви благодаря за изпратените вестници и „Заветът на Ас. Златаров“. Бъдете уверени, че и за мен спомена за Златаров е безкрайно скъп. Колко пъти съм мислил върху това, че вероятно моят собствен живот би се сложил другояче и би бил по-богат във вътрешни преживявания и удовлетворения, ако бях се решил тогава — в 1920 год. — да се преселя в България, когато имаше възможност за това, благодарение добрината на Златapoвa. Но така е в живота — той ни разделя!

Аз благодаря на вашия син за хубавото писмо, което той ми написа. Едва от него аз узнах, че Златаров е починал от рак. И получих аз това писмо в същия момент, когато бях назначен за директор на новата лаборатория за научно и експериментално изучаване на рака. За съжаление аз давам пълен отчет на себе си, че ние сме още много далеч от възможността да лекуваме рак във вътрешните органи. Но какво да се прави? Там е нашата трагедия: ние знаем, че ще узнаем, а в настоящия момент още не знаем и сме длъжни скъпо да заплащаме това наше временно неведение! Но така е във всички отрасли на човешкия живот, включително и обществения живот.

Тъй като със Златарова всякога сме говорили на руски, аз се реших да ви пиша също на руски. Бъдете добри и простете за грешките, които може би съм направил.

Мен се случва рядко да говора и пиша на руски. Но за мен, както и за Златаров, връзката с руската култура има дълбоко значение, много по-дълбоко отколкото може да се представи, тъй като никой от нас не е бил русин, а толкова често сме се ползували от руския език.

Приемете, г-жа Златарова, израза на моето искренно съчувствие и бъдете уверени, че аз ще пазя споме­на за Златарова като, най-скъпоценно съкровище. И със спомена за Зла­тарова, аз ще пазя и спомена за България, която аз искрено обичам. Може би мнозина от нея, с които бях се сдружил преди 22 го­дини, са вече покойници. Но стра­ната е жива, народният дух е жив, аз се чувствувам едно с него.

С добри пожелания за Вас и вашите деца, оставам искренно предан Вам.

А. ЛИПШУЦ.

ПРОФ. Д-Р АЛЕКСАНДЪР ЛИПШУЦ е учен с голяма известност. През европейската война, като професор в Дорпад (Есто­ния), е бил на служба в руската армия и попада пленник у нас. През време на пленничеството си той работи в Бактериологическия институт, където по същото време бе на работа и проф. Ас. Златаров. Те се сближиха и съвместно работи­ха един труд през 1916 год. под надслов:

Die Ernährung Bulgariens mit besonderer Berucksichtigung der Genussmittel.

В 1920 г. когато се основа меди­цинския факултет у нас, Липшуц имаше желание да заеме катедра по патологична физиология. Това не му се удаде и той прие назначението си за професор в Берн (Швейца­рия), където му се предложиха по­-добри условия за работа и живеене. От няколко години той е в Чили (Южна Америка). До преди една го­дина беше професор по физиоло­гия в Университета в Консепсион (Conception), а напоследък е в Сантиаго, където е на­значен за Директор на Института за научно и опитно изследване на рака (Б. P.)

* * *

П. Вежинов

ЧУДНАТА ВЕЧЕР

Има минути в човешкия живот, които никога не се забравят. Има минути, които се отпечатват в съ­знанието ярко и дълбоко и остават да съществуват там с цялата пъ­строта на тоновете, с цялата финност на нюансите. Споменът за тези минути топли душата в теж­ките часове на съмненията и изпита­нията и оцветява живота с най-чудни багри.

Никога няма да забравя онази сива, декемврийска вечер, от погребението на Ас. Златаров.

ЖИВАТА ЛАВНИНА ОТ ХОРА, червената светлина на факлите и тези открити младежки лица, по които пробягваха червени проблясъци и горяха с жарък пламък очите, ни­кога няма да се изличат от паметта ми. Особено два момента от тази чудна вечер изпъкват над всички други.

Процесията начело с носения на ръце ковчег на мъртвия професор навлиза бавно под свода, над кой­то минава пловдивската ж. п. линия. Отначало никой не обърна внимание на спрелия точно над моста маневрен влак. И наистина, какво осо­бено може да има тук: един любопитен машинист спрял да види процесията. Но това не беше така.

Точно когато процесията мина под свода на локомотива пламна бяло об­лаче и се понесе дългият пронизителен писък на сирената. Между множеството сякаш премина елек­трическа искра. Хиляди погледи се насочиха към влака, който като ГОЛЯМО РАНЕНО ЖИВОТНО ИЗ­ПЛАКВАШЕ СВОЯТА ПОСЛЕДНА ЖАЛ.

Нещо тържествено печално и електризиращо се носеше във въздуха. Това беше така, понеже ние знаехме, че в този момент свиреше [не] един отделен локомотив, малък маневрен локомотив, със заръждавял тендер, а всички локомотиви в страната, една цяла гора свирки, тържествен рев на сирени и до тях цяла армия от машинисти със заго­рели верни лица.

Вторият момент беше по-късно в гробищата, след произнасянето на речите. Настроението на присътствуващите беше достигнало своята върховна точка. В червените отбля­съци на факлите, в пламналите очи на хората, в цялата тази маса, която се беше натрупала около гроба, ми се струваше, че виждах символа на младежкото единство. Пееше се една Ботева песен. Пееха я всички, с чувство на възторжена любов към любимия покойник и неговите останали вечно живи идеи.

В този миг ми се стори, че някъде из тъмнината видях позна­то лице, което изведнаж изчезна. Огледах се внимателно около себе си и го видях отново. Той?

Имахме до нас един съсед, който по цялата улица беше известен като саможив и мрачен човек. Той живя в своята стаичка дълги години, не стана приятел на никой, никого не заведе в своята тайнстве­на дупка. Имаше сурово лице и мал­ко слабости — един велосипед, купен оказион, фотографически апарат. Какво мислеше този човек, какво чувствуваше, обичаше ли нещо по този малък грешен свят — ето мислите, на които тогава не намирах никакъв отговор, затова така много останах смаян, когато го видях с нас. Не, не само това, не това, че беше тук, ме очуди. На неговото сухо, бледо лице ТЕЧЕХА СЪЛЗИ, които той не можеше да спре. Съл­зите течеха едри и благословени и капеха по реверите на палтото му. Песента звучеше все по-силно и все по невъздържани ставаха сълзите му. Накрая, когато цялата маса падна по колене, стори ми се, че той се от­пусна отсечен като труп.

Никога, никога няма да забравя онази вечер от погребението на на­шия любим професор, с лавината от хора, с факлите, с откритите младежки лица. Тя ме научи, че смъртта на професора покруси не само работническите и интелигентни среди, но и онези слоеве от наро­да, до които е така мъчно да се на­мери пътя.

* * *

EДНА СКАЗКА НА AСЕН ЗЛАТАРОВ

Чухме го преди две години. Не зна­ехме много за негo. Беше ни разправяно за „Аура“, за неговите достъпни популяризации, но още не бяхме го виждали на трибуната.

И затова със затаен дъх възкач­вахме стълбите на Военния клуб. Дълга струя, жадуващи за истината на живота пълзи към вратите на салона. Ний сме частица от този пристъп за светлината на неговото слово. Зад гърба се чува малък шум. Извръщаме глави. Един скромно облечен слабичък мъж, с нервен жест спори за нещо с касиера.

— Аз имам хиляда и една ра­боти, а още не отварят салона, а после тоя народ от кога чака — Златаров! Златаров! се понесе сред множеството. Тогас ний с още по-голямо любопитство впихме погледите си в него. Срещнахме топлите му очи, в които се четеше известно смущение от това, че така любопитно сме го погълнали с по­гледите си.

Салонът е натъпкан до тавана. Чувствува се липса на въздух. Протести за места. В очите на всички се чете нетърпение. Изведнаж сало­на затихва. Сърдцата ускоряват темпото си. Погледите се отправят към естрадата. На нея се откроява скромната фигура на професора. На лявата страна на високото му чело е паднал кичур коса. В очите му свети пламък на обич към ауди­торията. Думите се отронват от устата му, като сребърни звънчета и в ушите на слушателите се чува дивната симфония на процеса на очеловечаване на човека.

„Недоволство от настоящето; жажда за истина, жажда за правда, копнеж за подвиг, идея за служба и жертва, ето кои са вътрешните отличителни черти на човека от тия на животното“.

Ний сме само слух. Пред нас като на филмова лента се изнизват всички перипетии на развитие на чо­вечеството от неговото животинско състояние до днешния културен ста­дий. Развитие опръскано със страдани­ята и кръвта на унижените и оне­правданите, които творят материал­ни и духовни ценности и очертават контурите на една нова епоха, в която човечеството „ще бъде по-до­стойно за себе си, земята и простран­ството, скъпоценна светлина, сила и нежност“. В „която за всички ще има къшей хляб и керемида, под която да се подслони“.

Нестихващи ръкопляскания. Народът заизлиза. Възторг ни беше грабнал и ний не виждахме нищо пред себе си, освен образът на Златаров, като знаме на една свет­ла идея, на която решихме да се посветим завинаги — да бъдем сторонници за проникване на културата до низините на народа.

Йосиф Toшков и Васил Стойков

Подготвил за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ