АНТОН СТРАШИМИРОВ И ПРОФ. АСЕН ЗЛАТАРОВ - ИНЖ. ЙОРДАН ЧОЛАКОВ

Статия в "Литературен глас"

Миналата година декемврий взе най-любимия син на българ­ското племе — Асен Златаров. Сега — пак декемврий — при­бра духовния ни великан Антон Страшимиров. Последната тръпка и на двамата стана Виена. Игра на съдба ли бе или пръст на мъдро прозрение, та в най- космополитния град спряха нормалния си ритъм човечните им сърца ? — Не! Само едно чудно съвпадение. Но то ни навежда неволно на мисълта да потърсим общото или отликата в духовната същност на Златаров и Антон Страшимиров.

И ето: вижте ги най-напред как тръгват за Виена. Най-нежния певец между учените, финият Златаров, познал биоло­гията на рака и прочутия афоризъм на Клод Бернард, че смъртта е функция на живота, пише пълни с трогателно съдър­жание и дълбока идейност пис[м]а. Той прозира бъдещето.

Иначе позитивния в етногра­фията и географичните си позна­ния Страшимиров е облъхнат от светлата вяра на спасението. С букет от бели хризантеми и гореща надежда той маха за довиждане. (Мечтателният Цве­тан от Йовковата "Последна радост" би казал „Бяла хри­зантема. Прощаване. Няма вече любов").

В клиниката. Златаров безсилен да повдигне клепките, преследван от кошмари. „Ах, да мога поне очите си да отворя, за да отпъдя тия мъчителни просъници“. И още: „Не ме е страх от смъртта, страшни са мъките и болките, които я предхождат“.

У Страшимиров:  ту мигове на възторжена самоувера, ту ча­сове на скръбна самота и безнадеждност. Светлина и отчаяние се гонят, сплитат, раздвояват.

Вижте друмищата на живота им:

И двамата възпитаници на де­мократична Швейцария. И два­мата расли с възторзите на сво­ето време, закърмени с един безграничен идеализъм и народничество, стигащи до себежертва. И двамата учители на народа и исполини на духа.

Но линията на възход у еди­ния върви непрекъснато нагоре, задържа се на определено ниво и пак извие към висините. У Страшимиров тя е светкавично-подобна. В дни на народна по­круса, макар и страдание, нашият гръмовержец с настръхнали вла­си и огнен поглед, издига стихиен зов за опомняне и свян. След това идва отлив. Духовната му амплитуда бележи огром­ни падове и върхове. От битов писател той се кръщава с ро­мантизма, броди по Македония, търси политическите водачи на народа ни, връща се пак към романтичното; тъче върху една идейна канава с нишките на романтично-красивото, исторически великото или тревожното съвремие. Редом с почитта към Монна Ванна се носи плачът на кавала; до класичната всеотдайност на македонката за осво­бодителното дело трепти ведрия звън за опомняне. Навсякъде бие неспокойното сърце на Стра­шимиров, което от динамичното самораздаване, донесе и бързата му смърт.

В дейността на Златаров, в съвършените му литературни, научни и популярни трудове, ис­кри същия бодър идеализъм, но и една философска отмереност. Дори и тогава когато вдигнеше десница за справедлив протест, Златаров знаеше цената на ра­зума. Не напразно и толкова справедливо каза той за себе си, че е най-учения между поетите и най-поетичния между учените („Градът на любовта“).

Романтици по душа, космополити по убеждение, българи по племенна принадлежност, предани на род и родина, Златаров и Страшимиров завещаха на българския народ и цялото чове­чество неразрушими от вековете образци на литературни и научни творби, а с живота си станаха символ на български прометеевци. Но най-голямата общност в ду­шите им изпъква в тяхната безгранична обич към честната, безскрупулната, даровитата младеж. Ней те бяха готови да дарят живота си. Това не беше мен­торство, а възторг; не ги тласка­ше жаждата да търсят и откриват дарования, да славословят младостта, а чистата любов към светлото и смисълта на живота. С тяхната смърт българските млади сили загубиха най-верните си почитатели.

Гениалният Алберт Айнщайн — този звезден мост по пътя за вечността — в стройната си космогония твърди, че светът е безкраен и все пак конечен. Към този привиден парадокс идва и твърдението, че няма па­ралелни линии и че, поради сфероидалния характер на вселената, там някъде, в безкрая, те се сливали. Натам, към мълчали­вото царство на небитието, водят и паралелите на големите ни ду­ховни синове Златаров и Стра­шимиров; там в оня пункт, където тъмното крило на смъртта ги приюти под себе си. Но по различните им паралели за там блестят еднакво мощни делата им на хора и творци; в това лежи величието и примерът на живота им. Нека никога не угас­не в душите ни обичта към тях, с която те тъй щедро ни даряваха приживе.

Инж. Йордан Чолаков