ЧОВЕШКИ СЪВЕСТИ - Д.Б.МИТОВ

Протестът на интелигенцията

/ориг. загл./

Както можеше да се очаква, дори и юбилея на Антон Страшимиров не мина без разправии. Съдбата на този писател е такава — при всяко негово дело, при всяко действие, свър­зано с името му, да се вдига буря от негодувания и изблик на въз­торзи. Цял народ — от официалните власти до най-последния по-интелигентен селянин и работник посрещна с радост увенчаването на писателевата шестдесетгодишнина. Но от друга страна мнозина, които имат причини да се чувствуват неведнаж порицани от смелото перо на Страшимиров, излязоха с остри бележки да оспорват неговите заслуги в нашия обществен живот и да разправят за обикновеното, тъй удобно за насилници и властници правило, че писателят трябва да се занимава само с литература и не бива да се бърка в политическия и обществен живот.

Най-големия повод за нападките срещу Антон Страшимировото дело като борец и честен служител на истината даде вдъхновената и пропи­та с любов реч на проф. Асен Златаров, произнесена на тържественото събрание в Народния театър. Не можеше да бъде другояче. Всич­ки ония, на които съвeститe са гузни, които знаят, каква голяма отговорност носят за толкова похабени човешки живота, почувствуваха, колко са изолирани от българската инте­лигенция, която шумно аплодираше речта на проф. Златаров и по тоя начин манифестираше своето презре­ние към насилниците и своята солидарност с народа и неговата воля да реди сам своите съдбини. Защото съвсем не е вярно, че театърът бил пълен с партизани. Този аргумент, използуван нашироко от същите господа по-рано при всяко движение на студентите от университета, е една обикновена шмекерия за прикриване на истината. Театърът съв­сем не беше пълен с партизани, а с най-отбрани представители на ин­телигенцията — писатели, художници, артисти, музиканти, журналисти, учи­тели, студенти. Тази публика е най-голямото доказателство, че българ­ската интелигенция е за свободата и против насилието. И тази публика изрази тъй шумно възторга си от словата на Ас. Златаров!

Ние никога не сме виждали такова единодушие между оратор и слуша­тели, както при речта на Асен Златаров, която развълнува издъно и ду­шата на самия юбиляр. След една блудкава литературна реч, от която не се почувствува нито сянка от духа на Страшимировото творческо дело, дойде речта на Асен Злата­ров. Публиката се превърна в един човек, партийните различия изчезна­ха, демократа слушаше с еднакво внимание като земледелеца, национал-либерала, радикала и социалиста. Са­мо гузните съвести, които носят от­говорности за тежки престъпления, кои­то ругаеха Антон Страшимиров за неговото смело застъпване за жерт­вите на терора, които арестуваха навремето писателя и конфискуваха някои негови книги, само те изказваха своето недоволство и протестираха пред познатите си, че литерату­рата останала на заден план и че юбилейното тържество се пре­върнало в митинг. Ние искрено бихме желали последното да беше истина. Защото все пак великолепна­та реч на проф. Асен Златаров трябваше да завърши не с официал­ни поздрави, в които, както пише в тоя брой нашия постоянен сътрудник г. С.Чилингиров, някои млади славолюбци поискаха да изтъкнат себе си, а така както завършват всички митинги, организирани за борба сре­щу насилието и за свободната мисъл. Тържественото събрание в Народния театър трябваше да стане наистина митинг, трябваше да се вземат резолюции не от една партийна групи­ровка, а от цялата българска инте­лигенция. Защото жестоко се лъжат вече ония, които си мислят, че ще могат да привлекат отново истин­ската българска интелигенция в служба на своите тъмни цели. Напра­виха се всички усилия, в продълже­ние на толкова години се прокарваше специална политика дори и в учили­щата, но все пак българската интелигенция — от професорската ка­тедра до селския учител и от теа­тралната сцена и от писателския кабинет до наковалнята на работника, е против тиранията, против изклю­чителните закони, против безслед­ните изчезвания.

И, наистина, напразни са усилията на някои да спечелят българската интелигенция, която вече разбра ясно някои свои по-раншни заблуди. Подарък на заговорниците си остават само няколко хитри кариеристи, които и сега подлагат унизително ръка за подаяния от просветното министер­ство. Те ходят, слухтят, детективствуват на дребно, дето трябва дори се показват и кръчмарски герои. Всичко това няма значение, защото и когато бяха всесилни, когато ги обси­пваха с пари, истинската българска интелигенция беше ги презряла и оставила само на тяхното официално признание.

И какви аргументи се натъкват против Асен Златаров! Какви личности се противопоставят на хората на идеята, на свободната съвест! Наистина, пренеприятно е за хората на властта, на насилието, на терора да слушат изобличенията, които се на­правиха в Народния театър. Колко по-добре е за тях, когато тия госпо­да писатели пишат своите парфюмирани стихове, когато отиват скромничко със своите заявления за служба, когато отказват да подписват про­тести за интернирания и безследни изчезвания!.. Защо да се смущава идилията? Разрешението на обществе­ните въпроси не е за хората на перо­то, с тях трябва да се занимават само носителите на меча, само тър­говците с народния труд и мъка ! И при това човекът, който смущава идилията е професор! Защо не си гледа аудиторията и упражненията! Може ли един писател, един учен да познава тъй изтънко държавната машина, че да се нареди току така с народа и да каже свободно мнение­то си!

Какъв хубав плесник беше речта на Асен Златаров! Нека всички вла­стници разберат, че колкото и да си служат с насилието, колкото и да се мъчат да корумпират с помощи и подаяния българската интелигенция, все пак тя е на своя пост. А ония, които искат да хвърлят в калта имената дори на такива световни ге­нии като знаменития френски художник и борец Луи Давид, трябва да надзърнат по-дълбоко в историята на човечеството, за да видят, че от техните Наполеоновци, от техните велики пълководци спомен не остава за измъченото човечество. Пътят на културното развитие не се осветлява от блясъка на мечовете, а от пътеводни звезди като Емил Зола, Максим Горки, Ромен Ролан, Жан Жорес. По стъпките на подобни идей­ни борци е вървяла винаги българска­та интелигенция. И не веднаж тя е доказвала, че предпочита ония свои хора, които смело застават срещу тиранията и на страната на свободна­та мисъл. Много жертви са се дали, може още много да се дадат, имало е периоди на бури, имало е и на пъл­но и мрачно затишие, но никога мракът не е побеждавал светлината.

Д. Б. М и т о в

в. „Литературен глас“, бр.131, 1931 г., уводна статия

* * *