Управителeн съвет на Съюза на българските химици, 1935 г.

In memoriam 

 Управителeн съвет на Съюза на българските химици: от ляво надясно: I ред - Лука Йоцов, Мара Стефанова, Асен Златаров и Иван Площаков; II ред = Димитър Весов, Кръстю Илиев, Васил Огнянов и Страшимир Стоянов, 1935 г.

Защитникът на красотата, в."Литературен глас", бр. 335, 29.12.1936, стр.2

Петър Райчев

ЗАЩИТНИКЪТ НА КРАСОТАТА

 Жестока съдба! Неумолима и безпощадна смърт!

Как можа да покоси живота на едно тъй висше и благородно Бо­же създание в paзцвета на неговите творчески сили?! Ас. Златаров, човек на красотата и любовта, излъчващ само доброта вдъхновеност!

Аз малко познавах професора А. Зл., човека на науката, но аз отлично познавах човека, художника с рядък усет към красивото във всички творчески об­ласти на живота. Аз не веднъж съм изпитвал обаянието на не­говия всеобемлещ дух. Във века на специалистите той бе рядко изключение, истински енцикло­педист.

Неговата всестранно надарена при­рода поглъщаше всичко и  облада­ваше изключителната способност да излъчва,  да пръска кротка и ус­покояваща светлина за всички и по всичко,  той беше душа-човек. Никога у него себичното не се под­чертаеше и налагаше, напротив той със своя мек глас сякаш га­леше, ласкаеше и истинско удовол­ствие бе да си негов събеседник. Една непреодолима потребност да го слушаш, тъй обаятелна бе не­говата дори обикновена реч — все едно на каква тема се води разго­вора. Няма самохвалство, няма подчертаване на капацитета, няма гран­доманията на всезнаещия. Тихо, спо­койно, леко и вдъхновено той бе­седва и чувствуваш, че в него­вото общество се повече се възвишаваш, отсътствуваш от делничното в живота. При него душата намираше отмора, духът - полет към висините, към прекрасното в живота. Уви! Смъртта без вре­ме го откъсна от нас и отнесе във вечността, за да го обезсмърти. Духът му дълго ще витае като бродник всред нас и ще ни напомня за него, човека с голямото сърце, вдъхновено и ободряваще слово за красотата в човека и живота.

Мъчно ще прежалим А. Зл., защото голяма рядкост са човеци като него. Те се раждат може би, като пророците някога по един през вековете, за да ни напомнят заветите на Христа — мир и любов — към които А. Зл. бе прибавил и красота.

Смирено коленичам пред тлен­ните му останки и сърцето ми се разкъсва по скъпата и голяма загуба за нас всички, за България! Мир на праха му!

Петър Райчев от Народ.опера

Снимка: в сайта на Държ.опера Варна - https://opera.tmpcvarna.com/

в-к. „Трезвен студент“, брой единствен, 08.12.1936 г.

 3А ЗАДЪЛЖЕНИЯТА HА МЛАДЕЖТА

Последната статия на проф. Асен Златаров

Човечеството е в неволя: угнетено, гладно, обезпътено, загубило устои и вяра, то чака да бъде изведено на бряг и (да) заживее радостната песен на труда, на подема, на обезпеченост и горд човешки живот. Кой ще го спаси, кой ще му бъде водача за новото, което трябва да дойде, защото въпреки всичко, животът е който ще победи ? Не е дошъл още краят на света !

На младежта се пада великата мисия да застане в пър­вите редове на тия, които сочат спасението и довиждат зората на новия ден. Наистина, какъв благодарен жребий и колко завидна съдба ! Но за тоя жребий и за тая съдба младежта трябва да се пока­же достойна и подготвена. За­щото, комуто се пада такава завидна служба, трябва да носи и да чувствува големи отговорности : младежта тряб­ва да е подготвена за мястото, което й е определено в усилието за пробива на днешната безпътица и за победата, която ще  донесе нов обществен миропорядък, в който силите на човечеството ще бъдат възнаградени и използувани за разраст на живота.

Каква да бъде и как да се подготви за това младежта.

Най-първо тя трябва да бъде знающа. Нужно й е органи­зирано, целно и здраво запо­знаване с истините на века. 3ащото, само с няколко за­зубрени лозунги и изтъркани фрази, каквито правят впечат­ление на умствено недораслите, нищо свястно не може да се очаква. Понятията дър­жава, родина, човечество, борба, класа, власт, трябва да бъдат обистрени и пъл­ни със здраво и пресято съ­държание. Иначе, се стига до безсмислен крясък, диво изстъпление и хулиганство. А нищо по-тъжно няма от младеж, в който доминират за­дружните - скудомия и насилие: стига ce до звероподобно двуного, което нищо светло и свястно не носи.

На младежта е нужна трезвеност, защото само чрез нея ще се задавят злите нагони и жестоките пориви и младежта ще се приближава до оная идейна и нравствена чистота, които единствени трябва да подклаждат подбудите за дело в живота.

И още: нужен е  да грее в сърцето на младежа един обществен идеал. Идеал, който да очертава жажда към истината, към свободата, към справедливостта. Защото без тая жажда остава користното и себично същество, което ос­лепяло за болките, надеждите и правата на другите, става оръдие на гнет и притесне­ние за тия, които не са склонни да му ръкопляскат или да робуват.

В нашите дни на овълчаване и безпощадна демагогия мнозина с користни намерения посягат към младежта, за да използуват нейния плам и преданост за борба. Техните отговорности са гра­мадни, защото посягат към най-скъпото на човечеството: неговото бъдеще и неговите надежди. Но те не мислят за това, защото са роби на ко­рист, властогонство и суета и до тях предупредителния зов: — внимавайте — не стига. Ето защо младежта, самата тя трябва да обмисли своята роля в живота и да осъзнае не само правата, които има, но и големите отговорности, които носи.

Проф д-р Ас. Златаров

в. „Трезвен студент“, брой единствен, 08.12.1936 г., 

Държавен архив - Хасково

ПОДВИГЪТ НА ПЪРВИТЕ - проф. д-р Асен Златаров, 1926

 ПОДВИГЪТ НА ПЪРВИТЕ

Проф. Асен Златаров

    Във времена като нашите, когато нравственото разложение се раз­стила широко, когато себичността и жестокосърдечието се домогват да бъдат несмущаваните властелини на живота, смутената душа на тия, ко­ито се още вярват в човека, се обръща към миналото да потърси укрепа за своята вяра и упование на своето жизнеутвърждение. И примерите на граждан-ственост, на преданост, на жажда за по-горно, на идеализъм на тия, които са били наши деди, ни вдъхва упование да не отричаме жи­вота и да вярваме в едно по-светло утре.

         Поровете книжовното дело на българина от петдесетте-шестдесетте години на миналия век, и ще усетите жива струя на ободрение да залива сърцето ви!

     Аз не мога без умиление и светла грейка да разлистям изцапаните и пожълтели страници на преводните книги от това време! Защото виждам в делото на преводачи като П. Кисимов, С. Радулов, Аверкий Петрович — дякона, Запрянов и неколцината още, същински подвиг: техният труд е благоговейна служба пред народа и страстна жажда за неговото просвет­ление и умствено издигане!

        С тромавия език на нашите прабаби, дето не се оглежда изтънчена размисъл и нюансирана багра, тия скромни труженици преводачи движат тежкия валяк на езиковото отъпкване и очупване, за да приготвят въз­хода до речта на Яворов, Николай Райнов, Лилиев. Чуйте: „Не е само да преведеш на български една книга, а да я направиш на български. Тогива, ако от нея друга полза не излези, то поне тая, сир. обработванието и изтънчението на езика“ — пише в предговора на „Варвара Убрих“ П. Кисимов (1873). И каква е мъката да предаваш на български сан­тименталната и тъжовна история на Крайовската калугерица — героиня на повестта, когато вместо романи се превежда и казва романси, а вместо читатели — четници. Но преводачът се заема с този подвиг, защото, той сам го пише, работата на книжновност е „обща длъжност на сякой отечестволюбец“.

        И те са разбирали, тия будители на народната душа, чиито имена днес никой не споменава, че за оформяването на българина ще му са нужни и наука, и мъдрост, и поезия: „Време е вече да раздереми дебелата за­веса, която ни е затуляла светлостта на просвещението за толкова сто­летия и направила нашите предеди, па и нас самите непознати на светат; ако негде познати, но за укаюване или поношение...“ Така почва своя предговор на преведената от него „Цвят милости“ Аверкий Петрович (1848). А Кисимов пише: „За нас са потребни и философическите и сичките други научни книги на Eвроп. народи, но никога не са излишни и романсите както и нето пиесите и трагедиите.“ За хората от тази епоха на събуждането на българското племе вече е ясно, че за на­рода трябва култура, трябва заемката от духовните ценности на изпреднала ни Европа: това е насъщна нужда, като хляба и свободата за тоя народ, за който те така всеотдайно са работили. Защото "...наший на­род ще живее на този свят с другите народи наедно и ще върви, тъй както е останал надиря, по пътя, когото и те са изминали“.

      На своето дело тия ратници на народното събуждане, са гледали като на обществена повинност: служба народу. В душата им е грeeл лъчът на идеализъм и те, макар да не са разполагали със свободни изказни сред­ства, са имали ясна идея и обистрено чувство за ролята, която техният по­чин ще изиграе. И погледите им са се обръщали към младежта — прием­ница на тяхното усилие — и за нея те имат най-топли думи: „Мила Бъл­гарска юносте, ти си длъжна и на лягане, и на ставане със се сърце да бла­годариш Преблагому и милостивому Богу, защото побуди някои родо­любци, те ти соградиха школи и поставиха учители, които започнаха да ти предават нещо от небесната премудрост. О! каква ли радост осеща сега сърцето на нашето бедно Българско юношество, като гледа тия святи жертвования, които са жертвоват за доброто му? Но какви ли и жертвователите, като гледат, че са основали паметник, който ще да засведочава, че не са живели напразно, но за превъзходна похвала, която ще чувству­ват не само в животът си, но и после, защото и самите им кости ще се радоват, когато заменуват потомците покрай гробовете им и ги показоват и думат: тука лежи един от ония, които са се старали за нашата утеха, за нашата безбедност и за нашето изображение...“ Така пише дяконът Аверки Петрович на 1848 г. По-чист и трогателен патос от тоя малко се среща!

  Тия предани, скромни труженици, които със събраните грошове на ученолюбиви и родолюбиви спомоществуватели едва са смогвали да за­платят печатането на преведените от тях книги, са имали благодарността на събуждащето се за царството на духа българско племе. Как жадно се е четяло всичко това! Това четиво е развързвало оковите на спъваните чув­ства и мисли и е подготвяло разраста на сили, които днес, така богато виждаме около себе си.

      Аз спомням как моята осемдесет годишна майка, която с тре­пет разправяше наивната история на „Цветоносното панерче“.

     Само крити­ците са от време на време огорчавали тия труженици. Не затова, както пише Кисимов, защото „критиката е общи господар на сякой предмет, лош или добър, и общи умодавател и уценител на сякое нещо“, а защото ... обично е на нашите критици да са занимават не толкова с предметите, колкото с личностите, не толкова за книгата, колкото за списователя или преводителя й“. В това отношение слабо сме напреднали: и днес това същото може да се каже.

     Като загледаме и се вмислим в толкото добродетели на събудените от епохата на Възраждането ни, дето жаждата за просвета и безкористната общественост вървят редом, ние черпим вяра, че тия семена не ще заглъх­нат в разложението, което сега е обхванало значителна част от интели­генцията ни и се е просмукало дори до самия народ. Имаме вече белези, че сепване е настъпило. Трябва само то да се разрасне, като му се съдействува от всички страни, от тия, чиято воля за добро и обич към родината носи запазените стойности, които са вдъхновявали за подвиг нашите бу­дители — малки и големи, се едно — подвигът на първите.

1926

Три години от смъртта на проф. д-р Асен Златаров

 

Три години от смъртта на

проф. д-р Асен Златаров

Когато пролетното слънце на един априлски ден през 1933 г., пробуждаше коравия чернозем на Добруджа за нов живот и южняка брулеше загорялото лице на отруден орач, през синорите на родната ни земя, премина скъп, желан на всички ни гост.

Две светли, сини очи погалиха с погледа си ширните поля, догониха в висинето чучулига. Той чу родна майчина песен, невинен смях на деца, тежки правдиви слова на бащи — орачи...

През синорите на нашите разорани ниви дойде, тогава, между нас един от малцината избраници на племето ни: нейният духовен вожд, воин на правдата, защитник на истината, творец на прекрасна родна реч и жрец на науката — проф. Асен Златаров.

Като същински роден   брат той встъпи между нас и със слова, прости, като самата истина, дишащи безгранична обич, съчувствие и човечност, той завладя сърдцата ни. Уви малцина бяха тия, крито можаха да посетят трите му научни сказки.

И те бяха щастливи да съзерцаят скромната му фигура и образ; да се опият от музиката на неговия нежен, кристално чист и звучен български език, да прозрат познанието чрез научната истина, — „да пият с жадни уста от извора на неговата мъдрост и поезия“.

*

Асен Златаров! Колко мъчно е да се предаде, тук, всичко за него.

*

Химик по звание и специалност, по призвание той обладаваше талантът на голям писател и поет, недосегаема сърдечност и отзивчивост към обществените въпроси. Той бе неподражаем сказчик и популяризатор на науката и честен журналист. Неговият дух, изпълнен с воля и вяра в бъдещето, неговите разнолики прояви, правеха от него и учен и поет, общественик и борец. Затуй, делото му се простира от университетската катедра до обществената арена и от най-нежните форми на неговия поетичен възторг до популярните му научни сказки всред народа.

А повече от всичко, той бе човек.

„Със светъл ум, широка душа и любящо сърце, с учения беше учен, с простия — прост, с гражданина — гражданин, със селянина — селянин. Той обичаше простите и трудолюбиви селяни и не жалеше време и способности да пръска повече светлина всред малките и слабите в живота…“

Проф. Златаров нямаше на себе си равен. В своята тридесет годишна научно - писателска и обществена дейност, с перото и чрез живото слово той правеше достъпни на всички научните истини, учеше на повече правда и човечност.

Обичаше до безграничност своя народ, той вярва до фанатизъм в неговите добродетели, които ще го изведат към истината, доброто и красотата. С тия чувства и вяра той закърми младите поколения и им отдаде с щедрост цялото си съкровище от мисъл и любов.

Огромно е научното и писателско наследство на Ас. Златаров. А като общественик неговите заслуги са над всяка оценка. Живял с пулса на времето си, но винаги с поглед в бъдещето, той е и днес, и винаги ще бъде актюелен, защото ще пребъдат идеалите на които той служи: — за много човечност, за правда, за беззаветно служене на народ и нация.

Ат. Павлов

Из предсмъртните писма-завет на проф. Златаров към младежта - Регионална библиотека ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ, Варна, Bulgaria - CC0.

https://www.europeana.eu/item/1034/libvar_ARTICLE_105201

Проф. Асен Златаров в Добрич

Българският Народен Университет от град До­брич, в края на третата си годишна дейност, записа най-голямата си културна придобивка —инициативата да покани един от най-учените и просветени граждани на България, г. проф. д-р Асен Златаров.

Неговото посещение бе не само радост на Б.Н.У., но истинско празненство за целия град, за цяла Добруджа.

Вестта за идването на проф. Ас. Златаров, предадена от ръководното тяло на Бълг. Народен Университет, се разнесе със светкавична бързина. Граждани и гражданки живо се интересуваха, питаха и разпитваха за неговото идване; ликуваха учащите се, очите им искряха от радост, че ще видят най-видния представител на българската книжнина и слово.

ПОСРЕЩАНЕТО

В събота сутринта, потегли автомобила с представителите на Бълг. Народен Университет, за да посрещнат на границата видния гост. На границата, председателят на Б.Н.У., г. Хр. П. Капитанов приветствува госта с добре дошъл, на когото г. проф. Ас. Златаров отговори с трогателни думи. На обед към 12 и полов. часа, г. проф. д-р Ас. Златаров, пристигна в града и отседна в дома на г. д-р Божидар Янакев.

 ПЪРВАТА СКАЗКА

Според съставената програма от Бълг. Народен Университет, г. проф. Ас. Златаров трябваше да изнесе 40-та сказка на Б. Н. У. същия ден 4 и половина часа сл. обед на тема „Изкуството да се живее“. Още от 4 часа салонът бе препълнен. Абсолютно всички столове бяха заети. С десетки граждани и гражданки, награмадени до вратата и в салона останаха на крака. Всички погледи бяха отправени към вратата.

В 4 и полов. часа, пристигна г. проф. д-р Ас. Златаров, посрещнат с гръмки ръкопляскания. Ученическата духова музика засвири марш и отново се подеха ръкоплясканията и овациите. Бе мило и трогателно.

Добруджа чествуваше скъпия гост – сърцето на българската интелигенция, стълбът на българската наука и книжнина!

Г-н проф. Асен Златаров се появи на сцената придружен от председателя на Б. Н. У., г. Хр. П. Капитанов.

Салонът гръмна наново с нестихващи ръкопляскания, и от всички страни заваляха цветя на сцената. Г-н Хр. П. Капитанов представи на хилядите присътствуващи видния гост, който с топли и съчувствени думи благодари за големия прием и убедително подчерта голямото значение на Бълг. Народен Университет, от чиято катедра тепърва ще говори. Преди да почне своята сказка, поднесоха му се четири разкошни букети от свежи полски светя : от името на Люб. Театр. Трупа «Сава Огнянов", бивша при Б.К.О. , от Дамската секция, от учителите и от учащите се. В продължение на два часа г. проф. д-р Асен Златаров прикова вниманието на цялата аудитория. Говори хубаво, увлекателно, разбрано.

ВТОРАТА СКАЗКА

На втория ден, неделя сутринта, салонът на Б.Н.У. е отрано препълнен. Нямаше място и за правостоящи. Г-н проф. д-р Асен Златаров изнесе 41-та сказка на Б. Н. У. Говори на тема „Биологичната проблема за живота и смъртта“.

За пръв път добричкото гражданство слуша подобна научна тема, на ясно разбран език.

Същият ден сл. обед г. проф. д-р Ас. Златаров посети гр. Балчик, от където се завърна с незаличимо хубави спомени. Вечерта, в Младежкия клуб, в чест на високия гост Б.Н.У. даде разкошен банкет, в който бяха поканени представителите на всички културни организации от града ни.

ТРЕТАТА СКАЗКА

На 1 май, г. проф. Ас. Златаров изнесе третата си сказка на тема „Слънцето и живота“. Преди да дойде в салона на Б.Н.У. той посети българските училища. От тук може би той отнесе най-мили впечатления от тридневното си гостуване в Добрич. Заобиколен от малките питомци, с цветя и бурни овации, той бе дълбоко трогнат и едва удържаше сълзите си, горещо им благодари за посрещането и вниманието.

От катедрата на Б.Н.У. г. проф. д-р Ас. Златаров бе приветствуван от представителя на Румънския Свободен Университет — г. Ника Йонеску. Размениха се горещи пожелания за братски отношения между двата съседни от векове народи, след което г. професора започна своята хубава сказка за „Слънцето и живота“. Вечерта, в негова чест в салона на Бълг. Частна Гимназия се даде банкет.

Г-н проф. д-р Асен Златаров за пръв път идва в Добруджа. Неговото посещение бе истинско тържество. Той дойде между нас и пръсна лъчите на желаната от всички ни просвета и пробуда. Той озари сърцата ни с нова светлина. Неговите слова завинаги ще ни говорят за хубавото и светлото, за живота, за който той така красноречиво и увлекателно говори.

На 2 май сутринта, видният гост напусна града ни, на път за България. Той замина отрупан с много букети и цветя, чиито благоухан мирис ще му напомнят за дълго отрадното впечатление от равна, нявгашна златна Добруджа.

Проф. д-р Асен Златаров в Добрич - Регионална библиотека ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ, Варна, Bulgaria - CC0.

https://www.europeana.eu/item/1034/libvar_ARTICLE_87037

„Licht, mehr Licht !“ - АСЕН ЗЛАТАРОВ В СЕВЛИЕВО

АТАНАС ГЪЛЪБОВ

В Севлиево Ас. Златаров е идвал два пъти. Той бе приятел на града и имаше почитатели из цялата тогавашна око­лия.

Спомням си, че траурното утро по случай три месеца от неговата смърт бяха посетили селяни, работници, дребни за­наятчии, учители, дошли от високите планински села, маха­ли и от всичките краища на далечните равнини. Скръбта и болката от загубата бяха обхванали цялото население. Сало­нът на читалище „Развитие“ (сега „Никола Вапцаров“) бе плътно изпълнен от мъже, жени от различни възрасти и мла­дежи. Мнозина стояха прави по балконите и коридорите, та дори и навън по тротоарите около сградата. И самата сце­на беше заета от почитатели.

Севлиево бе малък провинциален град, разположен до бързотечната Росица като очарователно украшение на огром­ния пръстен от сини планини, ограждащ чудната и равна като тепсия Севлиевска котловина. Населението и́ — честни и тру­долюбиви люде, се вълнуваше от великите идеи на социа­лизма, проникнал в този край още през 80-те години на ми­налия век, и непоколебимо вярваше в неговите победи.

Тук младежта бе жадна за знания, за духовна светлина. Изгаряше от копнежи за красота в живота, за простори. Въо­душевяваше се от успехите и постиженията на Великата ок­томврийска революция. Бунтуваше се срещу безпросветност­та и неправдите на буржоазията.

Градът бе откъснат от света. Липсваха му превозни и съобщителни средства. Два-три несигурни автомобила, ня­колко изхабени файтона и друсащи каруци донасяха от вре­ме на време новини и редки гости.

Пролетта на 1922 година. Слънцето смучеше земята — влажна и омекнала от стопените снегове. Лазурните чисти небеса, препълнени със златиста светлина, блестяха над на­чупените силуети на стария Балкан и се усмихваха на про­летния екстаз, от който се оплодяваха долините, полетата, градините, дворовете. Дърветата край реките току-що се съ­буждаха, набъбнали от земни сокове. Градът се отърсваше

Обява за беседа на професор доктор Асен Златаров в Севлиево през 1925 г.

 от тежките зимни пушеци и нагари. Разтваряха се широко врати и прозорци зa слънчева топлина и ведрина.

  В тези дни на пролетна радост се разнесе вест, че ще дойдат професори и ще четат лекции пред народния универ­ситет към читалището.

Застоялото дълбоко спокойствие на провинциалния живот се измести от трескаво вълнение, от нетърпеливо очакване на великото културно събитие.

Тихите улици закипяха, закънтяха от весела глъч. В очи­те на младежите заиграха пламъчета на въодушевление. Най-дълбоко се вълнуваха гимназистите. За пръв път щяхме да видим професори и да слушаме стройните мисли на уче­ните. Освен това на нас до тогава не ни беше позволено да членуваме в читалището и да посещаваме читалнята му. То бе предназначено само за възрастните, в чиито работи мла­дите не биваше да се месят.

Местата в читалищния салон се заеха отрано. Обзети от вътрешно напрежение в продължение на една седмица, слу­шателите поглъщаха всяка дума, всяка мисъл, а пред въз­будените им души израстваха една след друга надежди, раз­тваряха се непознати до тогава светове, изпълнени с чудесата на знанието.

Четоха лекции проф. Д. Михалчев, проф. Консулов.

Най-дълбоко, трайно, неотразимо впечатление оставиха лекциите на проф. Ас. Златаров. Те имаха прелестта на не­що ново, и ни омайваха с чара на музиката на думите. Той говореше с мек, кадифян, задушевен глас. Говореше с вълне­ние, с поетичен трепет и ни издигаше в светли и чисти прос­тори, пред които ни обземаше радостно благоговение.

Не помня проблемите, които разглеждаше, с които ни за­нимаваше. Спомням си, че в една от лекциите, вероятно е била „Слънцето и животът“, говори за слънцето и завърши с думите на Гьоте: „Licht, mehr Licht !“

"Втория път Ас. Златаров дойде по покана на дружеството на Българския учителски съюз през 1925 г.

Бяхме вече чели негови статии по научни, обществени и културни въпроси. Рецитирахме по вечеринки и утра страни­ци от неговите „Цветя за него“ и „Песен за нея“. Следяхме излезлите под негова редакция книги на „Натурфилософско четиво“. Известно беше името му на необикновен учен, чес­тен общественик, увлекателен сказчик. Станал беше знаме на прогресивната младеж.

С високо и широко чело, с много изразителни хубави очи, с бледо лице, върху което се отразяваше ту кадифеният бля­сък на замисления му поглед, ту сиянието на лъчезарна ус­мивка, той завладяваше аудиторията със силата и обаянието на словото, подобно на артист, притежаващ блестящ талант и достигнал върха на зряло майсторство.

Беше облечен в черен костюм, който добре му стоеше. На левия ревер на сакото светлееше едра златожълта теменуга, която сякаш и днес виждам пред очите си. Малко приведен, той заставаше на нисък подиум до самата публика, а не ви­соко на сцената. И така, отблизо, той ни пленяваше, обхва­нати от ням възторг.

Сега ни говореше със спокойна сигурност в гласа и в дви­женията, върху биологията на храненето. От обикновени факти той изграждаше научните си изследвания, които ни поднасяше красноречиво звучни, дълбоко убедителни, увли­чащи.

В аудиторията се носеше мелодичният шум на гласа му, а мислите му — ярки, чисти, светли, лумваха и ни изпълваха със сладостта на ново откритие.

Безспорно казаното от него не може да се запомни. Но споменът е неотразимо свеж, неувяхващ, запазил в себе си магията на носталгията към нещо скъпо, свидно, неповто­римо.

На следващия ден той изнесе „Трагедията на Яворов“ по случай 10 години от смъртта му.

Яворов бе най-обичният ни поет. Всеки дом имаше негова стихосбирка или драма. Учители и ученици декламираха не­гови творби, омаяни от силата на поетичните му образи, от дълбоко емоционалните преживявания. „Безсъници“, „Под сенките на облаците“, „В полите на Витоша“ бяха неизмен­ните книги от библиотеката на всеки гимназист и гимназист­ка. Бяхме изпълнени всеобхватно от чувството на преклоне­ние пред творчеството му. И невям чародеецът Златаров дой­де да влее масло в огъня.

Салонът беше препълнен, но потънал в осезаемо мълча­ние — не дишаше. Сказчикът сякаш сияеше в особен блясък, излъчващ обаянието на вдъхновения и безсмъртен български поет. Разказът му, пропит с безрезервно топло чувство и по­чит към поета, ни поразяваше и дълбоко трогваше. Стран­ната съдба на Яворов, трагичната нишка на неговото без­именно човешко страдание проникна дълбоко в сърцата ни. Изпълваше ги със състрадание и гняв едновременно към ло­шо устроения живот.

В тишината на вечерния здрач, който изпълваше притих­налия салон, Златаров израстваше по-обаятелен. Пламенни­те му слова добиваха по-голяма замайваща сила, вдъхваха неизмеримо голямо упование в живота. Те зовяха за нрав­ствено съвършенство, за борба в името на истината, доброто и красотата.

Така Яворов и Златаров станаха наши вдъхновители —  ръководно съзвездие в живота. Те се сляха в някакъв обоб­щен образ на величие, на подвиг, на съвършенство, на идеал.

След сказката Златаров бе обграден от приятели и почи­татели. Подаваха му ръка, сърдечно благодаряха, молеха за автограф.

По слабо умореното му светло лице с искрящи трескави очи се разливаше благосклонна усмивка и безкрайно сми­рение.