От Ив. Д.
Шишманов
Помня като днес. Хубав слънчев зимен ден. През нощта бе валял мек, пухкав сняг. Столицата като че бе наметнала разкошна хермелинова мантия, за да празнува победата при Пирот. Бях дошел от Женева със студентския легион и от казармата, дето бяха ни прибрали, бях излязъл в своята фантастична доброволческа униформа да се поразходя към „ханчето на Моллова“ (сегашният Химически институт на Дирекцията за обществено здраве), последния етап, до който столичани се осмеляваха в ония блажени времена да прострат своите разходки. Орловият мост не съществуваше, Перловската река, зиме замръзнала, течеше лете още нестеснявана от циментови стени. От Борисовата градина и помен нямаше. Никой не подозираше, че от скромната „пепиниера“ около къщичката на градинаря Неф ще се развие някога един разкошен парк.
Като минавах
край Панаховото кафене (сега кафене „България“), един приятел ме спря и ми
каза: „Искаш ли да видиш Вазова? Ето го там, в ъгъла до вратата на кафенето.“
Аз бързо се
обърнах и без да отговоря нещо, се втренчих в показаната посока. И видях един
висок, едър, широкоплещест човек в черно, зимно палто и голям астрахански
калпак на глава. Като се вгледах по-добре, забелязах черни гъсти вежди,
надвиснали като стрехи над очите, бухлати мустаци и малко червеникава брада на
хубаво заруменено от студа лице. Поетът стоеше твърд и прав като телеграфен
стълб.
Това —
Вазов? — си помислих аз и страшно чувство ме обзе, едно чувство близко до разочарование.
Аз идех именно от Запад, прекарал бях юношеството си между немци и не зная
защо, бях си въобразил, че поетът на „Тъгите на България“ на „Избавление“, на
„Поля и гори“ трябва да бъде нежна, ефирна фигура с дълги коси, нещо като
Шилеровите, с мечтателни очи, с бледо, изпито лице. А пред мене стоеше мъж с
всичките белези на една здрава балканска натура... И какво спокойствие в
стойката, каква невъзмутимост в чъртите на лицето!
Вазов скоро
се обърна и без да благоволи да хвърли поглед върху моето нищожество, скрито
под униформата на легионера, влезе с бавни стъпки в кафенето.
Аз останах
още няколко мига като прикован на мястото си.
Значи, това
е Вазов, продължих аз мислите си, като завих по цариградското шосе към
Молловото ханче. Възможно ли е такова несходство между вътрешния и външния
човек?... И до вечерта не можех да дойда на себе си от първите впечатления...
Минаха се
няколко дни и аз получих покана от Михалаки Георгиев, който още не беше проявил
в литературата своя хубав хумор, да отида у дома му, дето при чашка чай щели да
се съберат „няколко любители на книжнината“.
Приех,
естествено, много охотно честта, която моят някогашен учител от Видин ми
правеше, чест, която дължах — както скоро се убедих главно на своя превод на
Шилеровата „Песен за камбаната“.
Помня с
какво сърцебиене се приближавах до Михалакевите врати. И като потропах в
коридора, стори ми се, че ще ми припадне: как ще вляза аз, скромният
23-годишен жрец на музите (уви, за такъв се мислех още!), между приятелите на
книжнината, имената, на които не знаех, защото Михалаки не беше ми ги обадил,
но все едно: можеше ли „приятелите на книжнината“ да бъдат прости смъртни?
На моето
тропане се отзова сам мъничкият, грациозният, веселият Михалаки и като ме хвана
за ръка, почти насила ме завлече в една запушена от дима на цигарите стая с
хубави миндерлици и дълга трапеза, на която приятно лъщеше пиринчен самовар.
— Господа,
да ви представя преводача на Шилеровата „Песен на камбаната“, някогашен мой
ученик от 1876 г. във Видин, а сега студент от Женевския университет и
легионер, Ив. Шишманов!
Потънах в
земята. Очите ми се примрежиха и аз можах само да различа няколко брадати лица.
После няколко ръце се проснаха към мен — и... какво беше моето слисване, кога,
като се повзрях, забелязах между моите великодушни гратуланти самия Вазов!
Но каква
изненада! Монументалният Вазов сега беше почти съвсем неузнаваем: най-напред,
нямаше на главата тежкият бахчовански калпак, после — дебелото, ватирано палто
не покриваше вече снагата и не я правеше безформено широка. Плещите не ми се
виждаха прекалено високи и равни като терезия, а главно — лицето беше друго:
имаше в него, особено в усмивката, нещо необикновено благо, почти детски
наивно, което противоречеше на воинствеността на мустаците и брадата. Наистина,
сивите очи с металния отблясък и тоя път ме поразиха със своето спокойствие, но
щом седнах и компанията продължи своята обща беседа върху литературата,
забелязах, че искри заиграха във Вазовите зеници, нещо в очите му се стопи и
заблещя... И скоро поетът ми се откри с всичката оригинална прелест на
дълбоката си българска душа.
Да, тоя
човек е истински син на музите, и дългите коси, на Шилера или аполоновското
гладко лице на Гете, изглежда, не ще да са неизбежни атрибути на поета...
Няма никога
да забравя тая приятелска литературна среща. Аз не помня наистина много добре
какви високоинтересни предмети бяха разисквани в компанията, възможно е даже и
съвсем да не са били интересни тия разговори, защото аз имах очи само за
едного, само за Вазова. А него, да бях художник, бих могъл да ви го нарисувам
по памет и днес, след цели 35 години.
София, 12. VII. 920
В статията е използвана AI генерирано изображение (репродукция) — Иван Вазов пред масата си в Union Club, 3. I. 1920, рисуван от Иван Д. Шишманов
[1] Печатано в сп. «Слънце», ред. Хр, Борина, окт. 1920, г. II, кн. 4.
Няма коментари:
Публикуване на коментар