Асен Златаров, автор Атанас Илиев, сп. "Литературна мисъл", бр. 3, 1972 г.

АСЕН ЗЛАТАРОВ

Атанас Илиев

С Асен Златаров се запознах в Пловдив, където се печаташе мой научен труд. По онова време бях преподавател в Старозагорския учителски инсти­тут (наричан Висш педагогически курс), но в Стара Загора не се приемаха за печат научни трудове, в които има цитати на чужд език, поради което бях възложил печатането му на една от пловдивските печатници. На път за тази печатница срещнах адвоката Васил Крумов, който бе създал агенция за орга­низиране на беседи и рецитали. Крумов бе придружен от млад човек, пред когото се оправдаваше за нещо. Запозна ме с него. Това бе Асен Златаров поканен от Крумов да изнесе беседи върху природосъoбразния живот и природосъобразния режим на хранене — тогава тъкмо бе излязла книгата нa Златаров „Наука за храненето“. Тези беседи били обявени от толстоиститe без знанието на Златаров. По това време те имали конгрес в Пловдив. Катo смятали, че тези беседи са обикновено изказване на конгреса, гражданите нa Пловдив не бяха проявили особен интерес към тях. Беседите не бяха добрe посетени, което понижи настроението на Златаров, а при това между него и толстоистите имаше разногласия по въпроса за природосъобразния живот, които се изтъкнаха на конгреса. Толстоистите представяха като природосъобразен живота, който е чужд на научните изследвания върху природата. Златаров, напротив, смяташе, че такъв живот може да се постигне чрез из­ползуване на научните изследвания с оглед на непрестанно развиващите се човешки нужди.

В тези свои беседи Златаров прояви ерудицията си, прояви и известен дар да изразява на достъпен език научните въпроси, но не успя да изрази специфичната си дарба на лектор. Във всеки случай аз бях заинтересован и го поканих да изнесе беседи и в родния ми град Стара Загора. В тази година (1921) университетът беше затворен поради недоразумения с министерството, което искало да отмени автономията му и почти всички професори, които бяха се проявили като лектори или искаха да станат такива, бяха на обиколка из провинцията и изнасяха беседи. Златаров, който бе вече известен в тази област прие с готовност поканата ми.

Преди идването му в Стара Загора аз му бях изпратил един екземпляр от критичната ми студия върху бергсонизма, към която той още в Пловдив бе проявил интерес. В отговор на това той ми изпрати писмо със следното съ­държание: „Получих и прочетох с удоволствие Вашата публикация. . . Вие прекрасно знаете Бергсона и оперирате много похватливо и тънко с него, за да обосновете Вашата теза. Изобщо Вашето схващане е право, макар сам Бергсон да има такъв ужас от интелектуализма. Мене ми се струва, че между интуиция и интелект няма враждебност, а това е необходимо движение между емпирия и теория, по чийто път въобще става актът на нашето познание.“

В Стара Загора Златаров изнесе две беседи, които разкриха цялото му богатство от научна ерудиция и данни за преподавател. В моите очи той се издигна до висота, до каквато не бе достигнал нито един от реномираните преподаватели в Петербург и западните университети през време на студент­ските ми години. Сравнявайки Златаров със Сперански, който минаваше за най-добър преподавател по философия в Петербург, аз го поставих неизмеримо по-високо от него. Сперански говореше с издигнати над аудиторията очи, като че съзерцаваше някакъв високо стоящ над нея свят. Златаров, напротив, направо гледаше слушателите си, приобщавайки ги към себе си и към мате­рията, която преподаваше, запознаваше ги с вълненията на учените, които са създали разглежданите научни теории, със стремежите им да открият тай­ните на вселената и да създадат блага за цялото човечество. Той заразяваше слушателите си не само с поетичния си език и стил, но и с интонациите, съ­четани със специфичния тембър на гласа му и с ясната дикция, която позволяваше да се чуват дори и тихо произнесените думи до последните редове на залата. Начинът, по който той говореше, допълваше смисъла на произнесе­ните думи, а заедно с това ги обагряше емоционално. От беседите му лъхаше поезия, която не се прибавя към мисълта, за да я направи достъпна за ауди­торията, а произтича от самата мисъл. Мисъл и чувство бяха органически свързани и увличаха слушателите в някакъв нов свят, различен от света, в който протича реалният им живот. Слушателите не бяха само слушатели; те се чувствуваха и като съучастници в творческото дело на големите учени.

Златаров бе гост в моя дом и аз имах възможност да беседвам с него върху тайната на обаянието, което възбуждаха беседите му.

През време на беседите си — казваше той, — аз се чувствувам обхванат от някакво чувство на единение със слушателите си, което разширява инте­ресите им към скритата от погледа им същност на природните явления. Чув­ствувам се приобщен и към всемира, преживявам творческата тръпка на го­лемите учени, които откриват законите на развитието му от най-малката ча­стица на атома до необозримата система на небесните тела. Преживявайки тази творческа тръпка, аз се стремя да я предам и на слушателите си. Само чрез нея те могат да схванат науката не като сбор от знания, а в процеса на самото й развитие. Само тогава те биха могли истински да я обикнат. Ако беседите ми не предизвикат тази творческа тръпка у слушателите, те не биха изпълнили истинското си предназначение.“

Големият успех на беседите му ме насърчи да го поканя да изнесе и други беседи при повторно идване в Стара Загора. Той прие и тази покана. Второто му идване бе през зимния сезон. Бяха настъпили студове, но това не попречи на Златаров да изнесе в препълнения градски театър седем беседи. Седмата беседа бе изнесена в една ветровита вечер, но театърът бе все така препълнен, както и преди.

Той завърши с топла благодарност към старозагорските граждани за инте­реса и отзивчивостта, която проявиха към неговите беседи. В една от тези лекции той насърчаваше слушателите си да се не отчайват от загадъчните термини, с които си служат учените. Тези научни термини, казваше той, имат стойност на стенографски знаци, които резюмират мисълта на учения. До тях учения е стигнал, като е правил редица опити и като е наблюдавал природата. Всеки, който се запознае с тези опити и наблюдения, би могъл да стигне до смисъла на термина, който го е заинтересувал. В друга сказка той вдъхваше увереност в познаваемостта на природата. Познаваеми са дори и най-отдалечените от нашата планета звезди, казваше той. Всичко във вселената е познаваемо.

Любоа Реймон казваше, че има неща, които никога не ще бъдат узнати, и взема за пример състава на звездите. Към тях той прилагаше известното изречение Ignoramus et ignorabimus (не знаем и не ще узнаем), но две години след като той бе изказал това изречение, се откри спектралния анализ, който ни даде възможност да добием известни данни за състава на звездите.

Златаров знаеше, че Николай Лилиев е родом от Стара Загора, и запита често ли идва в родния си град и в каква среда се движи. Дотогава аз не бях срещал в Стара Загора Лилиев и за да отговоря на този въпрос, запитах писателя Ботю Савов, който, след като бе сътрудничил в списанията на Антон Страшимиров „Наш живот" и „Наблюдател", се бе завърнал в родния си град Стара Загора, дето бе на работа в едно адвокатско писалище. „Лилиев — ми каза Савов — идва само за да обиколи майка си. Пристига вечер с влака, пренощува в родната си къща и на другия ден сутринта си заминава. Като запитах Савов защо тук не се среща с никого, той ми отговори загадъчно: "Лисица излиза ли на пазар?". След като размислих защо Лилиев не идва често в Стара Загора, аз се досетих коя ще е причината. Лилиев, Кирил Христов, Георги Райчев и други поети и писатели от Стара Загора, след като са завършили петокласното мъжко училище, по онова време са били принудени да приключат средното си образование в друг град, дето са направили първите си опити за прояви в областта на литературата. След завръщането си в родния град не били посрещнати с интерес занятията им с литература. Литературата по онова време се изучаваше само в горните класове на гимназията, а тези класове още не са били открити. При това положение в Стара Загора преобладавал еснафският възглед, че е несериозно да се занимаваш с литература. Лилиев с привичната си стеснителност не е чувствувал желание да влиза в спор с познатите си съграждани. Сега положението бе вече променено.

В новооткритата първа мъжка гимназия се проявяваха още от ученическата си възраст Гео Милев, Иван Хаджихристов, Иван Мирчев, Георги Илиев и други, но те не можеха да привлекат по-възрастните поети и писатели, отлетели от родното гнездо.

След като чу обясненията ми, Златаров реши да изнесе беседа за поезията на Лилиев. В тази беседа той направи тънък анализ на най -добрите стихотворения от Лилиев, като каза в началото на беседата си, че Лилиев е роден в Стара Загора в квартал „Табахна", из залата се разнесе шепот на учудване. Старозагорци вече знаеха Лилиев по име, по не бяха го срещали в Стара Загора и повечето не допущаха, че той е техен съгражданин. Това те научиха от беседата на Златаров.

Обаянието от беседите на Златаров в Стара Загора бе добило епидемични размери. При този рядък успех обаче Златаров не проявяваше никаква гордост в държането си към многото хора от интелигенцията, които желаеха да се запознаят и да побеседват с него. Той бе по-скоро стеснителен, смущаваше се от възторга, с който го посрещат.

От разговорите със Златаров разбрах, че в София се основало психоаналитично дружество начело с професора от Юридическия факултет Иван Кинкел. Аз имах своите резерви по отношение на психоанализата, чийто родоначалник бе виенският психиатър Зигмунд Фройд, и в една своя беседа, изнесена в Габрово, бях изтъкнал своите резерви. Понеже моите схващания  по този въпрос съвпадаха с тези на Златаров, той ме покани де напиша критична студия за редактираната от него библиотека 'Натурфилософско четиво”. Приех поканата, толкова повече, че ми предстоеше да отида на едногодишна специализация по психология във Виена и можех да проуча учението на Фройд на местна почва.

След като замина, Златаров ми писа сърдечно писмо, в което изказваше благодарност за радушния прием у нас. „След гостуването у вас — пишеше той — се чувствувам като окъпан.“ Този израз ме зачуди, „окъпан“ от какво? — се питах аз. Нима успехът от беседите му не бе го „окъпал“ достатъчно? То­гава си припомних, че след беседите му в Пловдив, които не бяха възбудили одобрение от толстоистите, той призна, че се чувствува угнетен. Помислих, че може би той е прекалено чувствителен към отрицателната критика, както прекалено чувствителен към нея бил Расин, който признавал, че един отри­цателен отзив му доставял по-голямо огорчение от радостта, която биха му доставили десетки възторжени отзиви. Помислих, че чувствителността на Зла­таров може би се засилва и от това, че в университета бил приет като частен доцент, а не като редовен и му било възложено да преподава биология само на студентите по медицина. По-късно разбрах, че той се чувствува нераз­бран като учен поради проявите му като поет. Това бе главната болка на ду­шата му, но аз я разбрах едва когато се сближих с него в София. Сега си при­помням, че след второто му идване в Стара Загора, като си представях как изглеждаше той през време на големите му успехи, внезапно образът му, който бе запазен в паметта ми, се разкриви като от страдание. Този фантазен образ, както разбрах по-късно, не бе лишен от смисъл.

Аз и сега мъчно мога да си представя как изглеждаше той. Многото фо­тографски и няколкото художествени портрета са недостатъчни, за да се съз­даде вярна представа за него. Всеки от тези портрети съдържа нещо от него, но само нещо, при това едностранно. Неговото лице бе скулптирано от живота в две различни насоки — то изразяваше следи от високо вдъхновение и от страдание. Това засилваше интереса и симпатиите ми към него.

Когато се срещнахме в София, той бе обиколил почти всички градове в провинцията и навсякъде беседите, които изнасял, имали същия успех, ка­къвто имаха в родния ми град. В София също продължаваше да изнася сказки.

В каквато аудитория и да попаднеше — пред интелектуалци, пред артисти, пред работници или пред младежи, той намираше скрития път, за да пробуди мисълта им за развиваната от него научна материя и да спечели сърцата им. Неотразимото му обаяние като преподавател и като събеседник обаче будеше завист у мнозина, а за други беше неразрешима загадка. „Нима един истински учен — казваха вторите — може да говори на такъв прочувствен и поетичен език? Как е възможно да се съчетае сухата мисъл на учения с емоционално обаг­реното слово, богато с толкова нюанси, какво общо може да има логиката с топлотата на тембъра, с който Златаров говореше за науката в своите беседи. Недоумението на тези, които се учудваха на Златаров, даваше повод за кри­тика от страна на тези, които му завиждаха, и те го нарекоха „популяризатор на науката“, с което искаха да кажат, че той не е истински учен. За популяризатор на науката искаха да го представят и мнозина поети, които завиж­даха на обаянието, което имаха поетично изнасяните от него беседи. „Той е най-добрият поет между учените и най-добрият учен между поетите“ — каз­ваха едните и другите с цел да го уязвят. Но и тези, които бяха обаяни от него, не знаеха как да изразят възторга си и се задоволяваха да кажат, че той е все пак „незаменим“ популяризатор на науката, че той виртуозно из­ползува поезията като средство за подслаждане на науката в процеса на преподаването й, че поезията в тези беседи се подчинява на науката, без да я опростява, както обикновено става с обикновените популяризации.

Трудността да се характеризира начинът, по който Златаров преподаваше науката, произтичаше от факта, че той не се поддава на обикновените харак­теристики, с които си служим, не се поддава на понятията, според които наука и популяризация са два различни процеса, които трябва да се разграничават.

Такова разграничаване не може да се приложи към преподаването на Златаров, защото той преподаваше науката не като я „подслажда“ с поезия, а като се вживява чрез поетичната си дарба в самото научно творчество и доразвива създаденото вече от учените със собствената си творческа мисъл. Поезията в неговите лекции и беседи не бе прибавена към мисълта, а бе пое­зия на самата мисъл, която открива възможности и за по-нататъшно развитие на преподаваната материя; тя будеше копнеж в душата на онези, които се за­нимават с наука, да се проявят като творци — всеки в своята област, а в душата на обикновените интелигенти — да съдействуват на творците. При това той чувствуваше непреодолим стремеж да сподели с публиката това, което го занимава, да я запознае с авторите на големите научни съчинения и така да създаде интелектуален колектив, в който влиза и тя заедно с големите учени. Особено старание полагаше той да запознае публиката с науката за храненето, която разработваше напоследък, защото познанията по въпросите от тази наука са непосредствено приложими във всекидневния живот. „Нау­ката трябва да се хуманизира“ — често повтаряше той и развиваше тази мисъл в отделни статии. „Да открия нещо ново, бе казал един съветски рационали­затор, за мене е половин радост. Цялата радост ме обладава, когато видя, че откритото от мене е възприето от всички, че е използувано от обществото.“ Същото преживяване бе характерно за Асен Златаров. Той бе колективист още в онази епоха, когато науката и научните открития се смятаха за лично дело на отделните учени и изобретенията се монополизираха от изобретателите.

Златаров не бе хладнокръвен към аплодисментите, с които посрещаха и изпращаха неговите беседи. Противниците му, които изказваха мнение, че поезията е несъвместима с чистата наука, и обвиняваха Златаров, че той под­слажда с поезия науката, за да печели аплодисменти, го обвиняваха в сует­ност, но той имаше толкова много почитатели и почитателки, че те бяха дори в излишък. Друг бе смисълът на радостта, която изпитваше Златаров от апло­дисментите. От тези аплодисменти, които изразяваха не само задоволство от получените знания, но и горещо съучастие в творческото дело на учените, се виждаше нагледно, че поезията, която лъхаше от беседите му, не е била пречка на приобщаването към „чистата наука“, а средство и стимул за самото приоб­щаване. Това, което мнозина от неговите колеги не бяха могли да разберат поради едностранно развитата им психика, е разбираемо от публиката с ней­ния непосредствен и неподправен усет. Това бе смисълът на радостта му от аплодисментите, които будеха неговите беседи. Те до известна степен притъпяваха болката от душевната му рана, която бе предизвикана от неразби­рането на научното му дело тъкмо от тези, за чието мнение той особено дър­жеше. Но възторзите на слушателите му само до известна степен притъпяваха душевната му болка, за която стана дума. Той носеше тази болка със себе си и за нея споменаваше само пред най-близките си приятели. Макар и да бе обкръжен от възторжени похвали, той чувствуваше някакъв хлад около себе си и това го подбуждаше да бъде особено отзивчив към мнението на онези свои приятели, които проявяват интерес към научните му занятия и разбират ролята на поетичната му дарба в процеса на тези занятия, дарбата да разкрива нюансите на научната мисъл, незабележими от обикновения изследовател. Той особено ценеше тънкото поетично чувство в поезията на Лилиев, с когото бе фотографиран и снимката бе поставена върху пианото в една от стаите на жилището му. Той сам не свиреше, но имаше пиано за гостите, които биха пожелали да свирят.

Но ако Златаров не бе суетен и не можеше да бъде такъв по силата на любовта си към науката, неговата известност като изключително даровит сказчик възбуждаше стремежа на мнозина суетни почитатели и особено на почитателки, които диреха всевъзможни поводи да се сближат с него, посещаваха го в кабинета му и в жилището му, носеха му скъпи подаръци, което поставяше в неудобно положение семейството му и го обременяваше със за­дължението да се реваншира по някакъв начин.

Аз не можех да участвувам пряко в научните му занятия, защото не бях достатъчно осведомен по неговата специалност, но той проявяваше интерес към психологията и към естетиката, в които работех, и в кръга на тези области често беседвахме. Той помести критичната ми студия върху психоанализата, която написах след завръщането си от Виена, дето прекарах едногодишната си специализация (септември 1923 до юни 1924 г.), в три броя на „Натурфилософска библиотека“, а в една от следващите книги на същата библио­тека помести и друг мой труд, където вместо предговор направи разбор на научната ми дейност и подчерта, че в студиите ми върху бергсонизма и върху фройдизма аз съм взел само здравото от тези течения, запазвайки самостоя­телността на заетата позиция.

Между представителите на психоанализата и техните противници се во­деше непрестанна борба. Проф. Кинкел се опитваше да наложи психоанали­зата в областта на хуманитарните науки, а Михаил Димитров я отхвърляше дори и от областта на психиатрията, откъдето тя бе първоначално възникнала. Тодор Павлов бе заел едно правилно схващане, като изтъкна, че психоанализата трябва да се отхвърли като цялостна система, но критиците й трябва да вни­мават да не изхвърлят „заедно с водата и окъпаното в нея дете“. Аз не участвувах в тази борба въпреки опитите на психоаналитиците да ме привлекат на своя страна, като останах на позицията, която бях заел в критичната си студия. Златаров също остана настрана от борбата. Аз от своя страна бях напълно съгласен със Златаров по въпроса за органичната връзка между пое­зия и наука в научните му беседи, както и в процеса на научните му занятия, но не бях съгласен с него по въпроса, как се постига връзката между поезия и наука при изнасянето на научните му беседи. Златаров споделяше общоприе­тото мнение, че поетичната му дарба е независима от научните му интереси, че тя с еднакъв успех може да се приложи и към всяка друга област от живота му, както фактически е била приложена и към интимните му преживявания. Той бе автор и на две поетични творби от този род, но аз бях убеден, че пое­тичната му дарба по самото си естество е насочена към научните му интереси, че е неделимо свързана с науката и всеки опит да се приложи към други области подбива нейната стойност. След като прочетох поезията на интимните му преживявания, останах с впечатление, че в тях липсват специфичните особености на поезията, която лъха от беседите му, че поетичната му дарба тук не е намерила почва да се прояви с неповторимата си оригиналност и по­ради това се е пригодила към модните по онова време литературни течения, следователно стои значително по-назад от поетичността на беседите. Близостта на двете поетични творби от този род до общоприетата модна поезия от онова време може би обяснява и факта, че тези две творби са били преведени с лекота на чешки език и в този превод звучали не по-зле от българския им оригинал, дори някои твърдяха, че преводът им надминава оригинала.

Златаров поставяше на еднаква висота тази своя поезия на интимни пре­живявания с поезията на беседите си, от което следваше, че поетичната му дарба не е по начало свързана с науката, а е приложена към нея. Така той наливаше вода във воденицата на своите противници, които го обвиняваха, че „прилага“ към науката поезия, за да печели аплодисменти. Такава непра­вилна преценка за стойността на създадените творби впрочем е отбелязана в историята на литературата и по отношение на гениални автори. Известно е например, че Сервантес е ценял своите разкази и драми повече от гениалния си роман „Дон Кихот“, който бил писан за отмора от „уморителното му лите­ратурно творчество“. Този случай със Сервантес имах пред вид, когато слу­шах как Златаров преценява собствените си творби.

През време на дружбата ми със Златаров той задълго бе изоставил пое­зията на интимните преживявания. Аз също не му заговорвах за нея, нито се опитвах да я сравнявам с поетичността на научните му беседи. Изглежда, че това премълчаване от моя страна го е подбуждало да мисли, че аз не спо­делям неговите преценки, защото той пожела най-после да се изкажа. Това стана веднъж след завръщането му от Париж, където той бе прекарал няколко месеца и откъдето се завърна с ръкописи на стихове интимна поезия. Той ме покани у тях, настани ме удобно в ъгъла на кабинета си, поднесе ми най-ху­бавото питие, което бе донесъл от Париж, и ме замоли да изкажа впечатлението си от това, което ще ми прочете. Аз се почувствувах в неудобно положение, понеже разбрах, че ако поставя поетичността на прочетеното значително по- долу от поетичността на научните му беседи, ще прибавя ново огорчение към онова, което му създаваха тези, които отричаха значението на поезията за науч­ните му занятия и беседи. Задоволих се да му кажа какво биха казали за про­четената поетична творба неговите противници и заключих, че тя не ще при­бави нещо към онова, което е вече създал. Златаров не остана доволен от моята преценка и даде за печат новата си творба. Така той, без да съзнава, даваше оръжие в ръцете на своите противници, които от този вид поезия заключа­ваха или си даваха вид, че заключават изобщо за поетичната дарба на Злата­ров (включително и дарбата му „да използува“ поезията за научните си за­нятия).

Но ако Златаровата поезия на интимни преживявания не притежаваше самобитността на поетичната му дарба изобщо, от това не трябва да се заключава, че той не чувствуваше и не ценеше самобитната поезия на интимни пре­живявания. Тъкмо обратното—той се вживяваше естетически в нея до­толкова, че тя проникваше в собствените му преживявания, влияеше се от тях, опоетизираше ги по своему и тъкмо затова той не можеше да ги отрази чрез самобитността на собствената си поетична дарба.

Златаров беше и неподражаем рецитатор на тази поезия, даваше тънък анализ на особеностите й. Един от най-любимите му поети бе Сюли Прудон. „Той не е от големите и реномирани поети — казваше Златаров, като из­важдаше от библиотеката си стихотворната му сбирка, — но той дава израз на много фини преживявания.“ „Послушай“—прибавяше Златаров и зачи­таше на френски следното стихотворение от Прудон: „Най-хубавият момент в любовта не е когато се казва „аз те обичам“. Той е във всекидневното полунарушавано мълчание, във внезапните и бегли взаимни разбирания на сър­цата, в привидната строгост и в скритата снизходителност.“ Златаров се проя­вяваше като изключително даровит рецитатор и в процеса на самото си пре­подаване, и в изнасянето на поетично замислените си научни беседи. Той ги произнасяше така — с такъв тембър на гласа си, с такава интонация, с та­кава емоционална нюансировка и едва доловими логически ударения, конто не биха могли да се изразят с никакви писмени знаци. Но най-интересното бе, че този начин на говор не се чувствуваше като форма на преподаване: той бе елемент от самото съдържание, доизясняваше казаното и го нюансираше. Така се обяснява фактът, че стенограмите, които се водеха при произнасянето на някои негови беседи, не съдържат нито половина от поетичността и богатото съдържание на самите изнесени беседи. Текстът на тези беседи трябваше да бъде произнесен от самия него. Жалко, че тези беседи не бяха записани на магнетофонни ленти, защото по онова време още не бе въведена тази практика. Радиото още не бе усъвършенствувано.

Първата радиостанция, която се създаде у нас, бе инициатива на Злата­ров. Той изнесе и първата радиобеседа в една къща на ул. „Бенковски“ при съвсем примитивни условия. Тази радиостанция бе създадена, след като Зла­таров бе излязъл с апел в сп. „Нива“ да се създаде радио в нашата страна, която бе изостанала в това отношение от своите съседки. Този апел съдър­жаше обвинения против тогавашните управници, които нехаеха за народната просвета. На този апел се бяха отзовали няколко инженери, които с добро­волен труд положиха началото на т. нар. „родно радио“. В една от партерните стаи на зданието, в което днес се помества Държавната спестовна каса, бяха монтирани съответните уреди. Стаята бе облечена в памучни вати, от които висяха цели парцали, служещи за изолатори, непропущащи звуците да изли­зат навън. В средата на стаята бе поставен пулт с осветление, за да може беседчикът да чете доклада си, а срещу този пулт бе изрязано на стената малко прозорче, за да може да се сигнализира за впечатленията от беседата. На първата беседа аз бях застанал на това прозорче със слушалки на двете уши, а зад гърба на Златаров, който изнасяше беседата, стоеше жена ми, която със знаци чрез хоризонтална линия му показваше дали е ясен гласът му, дали е достатъчно висок, дали не трябва да се намали скоростта на говора и пр. Зла­таров изнесе с голямо вълнение първата си беседа. Като излезе от стаичката, той бе потънал в пот. В този момент по телефона извести съпругата му, че от тяхната къща беседата се чувала много ясно, дори и тембърът на гласа се познавал. Тогава ние тримата, Златаров, жена ми и аз се запътихме за дома на Златаров, където вече възторжени приятели и почитатели започнаха да прииждат, за да изкажат радостта си и признателността си за голямата културна придобивка. На Златаров се дължеше създаването на това „родно ра­дио“, което по-късно бе поето от държавата и така се създаде днешното радио у нас. Златаров имаше радиоапарат и в дома си. Това бе сензационна новост, която подействува заразително в нашата страна. По инсталирането на радиото в частните къщи всички се обръщаха за съвети към Златаров и това бе една значителна прибавка към бремето на обществените му тегоби. В дома на Зла­таров се появи и първият домашен кинематограф, чрез който се показваха нагледно едни или други природонаучни новости.

Радиобеседите, които се прибавяха към обикновените сказки, обаче не бяха достатъчни на Златаров, за да задоволи стремежа си към колективизъм. Той почти всеки ден се срещаше с приятели, които са съчувствено настроени към научното му дело. Това ставаше в известната сладкарница „Цар Освободител“, която се посещаваше от писатели, артисти, художници и общест­вени дейци. В тази сладкарница и аз се срещах със Златаров почти всеки ден. Но той чувствуваше нужда да общува и в по-интимна обстановка и ка­неше всеки понеделник в своя дом десетина приятели — хора на литературата и изкуството. На тези вечерни срещи у Златаров се изпълняваха и музикални номера. Към десет часа пианистът Димитър Ненов сядаше на пианото, из­свирваше пред отворения прозорец към утихналата градина нещо от люби­мия му Лист с такава прочувственост, каквато не можеше да постигне на предназначените за публиката концерти. Свои композиции не свиреше, защото още не бе се проявил като композитор. На тези вечерни срещи съпругата ми и аз бяхме редовни посетители. Златаров и съпругата му ни бяха станали кумци при встъпването ни в брак (по онова време гражданският брак не се смяташе за законен).

Златаров принадлежеше към партията на широките социалисти, но в тази партия имаше две крила. Той заемаше най-лявото място от лявото крило на партията. Между представителите на двете крила имаше разногласия и поради това той не се ползуваше с доверие и симпатия от страна на заемащи дясното крило на партията. Това стана явно най-вече при организирането на петдесетгодишния му юбилей. Представителите на дясното крило отказаха да участвуват в организирането на юбилея. Но той неочаквано за тях мина като всенародно културно тържество. Отпразнува се в Народния театър с отбрана литературно-музикална част, в която взе участие известният певец Петър Райчев, и научна част, в която най-младият доцент от медицинския факултет Асен Хаджиолов (днес академик) изнесе обстоен доклад за науч­ните трудове на Златаров. Аз бях щастлив, че на мене се падна честта да от­крия юбилейното празненство с кратко слово върху културната дейност на Златаров.

Паметна остана речта на Златаров, когато се чествуваше Антон Страшимиров в Народния театър. В нея Златаров вложи всичките си сили, за да за­клейми фашисткия кървав терор, който отне живота на хиляди народни си­нове. Той заля с поток от обвинения препълнения Народен театър, в който имаше и представители на властта. Това той направи смело, когато трябваше да бъде повишен от извънреден в редовен професор (по онова време положе­нието „извънреден професор“ бе стъпало, за да се стигне до „редовен“). След завръщането си от Съветския съюз той написа книгата „В страната па Съве­тите“, в която даваше картинно описание на материалните и културните по­стижения на съветските народи. Като се върна от Съветския съюз, го посетих в домашния му кабинет. „Тази висока наука — ми каза той, като посочваше библиотеката си — вече принадлежи към историята. Тя изчерпа своите въз­можности и сега ще очакваме от социалистическите общества новите насоки на научното развитие.“

Още през времето на пътуването си в СССР са били налице симптоми на коварната му болест — болестта, върху чието премахване той бе работил като учен. Там му било предложено да бъде опериран, но той не пожелал да по­жертвува времето, определено за разглеждане и изучаване на културните и материални придобивки в страната на строящия се социализъм. След завръ­щането му в България болестта му бе вече взела застрашителни размери. Но той продължаваше да бъде канен да изнася беседи в различни колективи и не можеше да отказва. Поканен бе дори да открие Музикалния театър.

В последните дни преди операцията си във Виена едва успя да предаде в няколко писма заветите, които остави на младите поколения. На неговите студенти бе забранено да участвуват в погребалната му процесия, която събра прогресивните сили в столицата. Тази процесия за кратко време се превърна в грандиозна политическа манифестация, чийто край не се виждаше. При спущането на ковчега в гроба му няколко квартали пред гробищата бяха огла­сени от песента „Жив е той, жив е“... С тази песен го изпращаха неговите студенти, на които не бе разрешено да присъствуват на погребението. Такова погребение не е имало досега в нашата страна.

---

сп. "Литературна мисъл", бр. 3, 1972, стр.159-167

В ИМЕТО НА ЧОВЕШКОТО ЩАСТИЕ - 90 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА АСЕН ЗЛАТАРОВ

В ИМЕТО НА ЧОВЕШКОТО ЩАСТИЕ

Любомир Тенев 

Изнизаха се десетилетия, станаха толкова събития, животът ни оплиташе в мрежите си, отминаваше сред умората и надеждите ни, а аз все не можех и не можех да взема перото, за да кажа нещо за този, когото от ранно детство познавах отблизо и на когото толкова много дължа в своя живот. Не че не исках, а просто не можех. Всеки опит ми причиняваше болка, беше блед, неизразителен и аз скъсвах нахвърления лист…

Спираше ме и това, че има нещо „себепоказно“ в подобни възпоминания, което ми бе страшно противно. Исках просто аз да не „съществувам“, да се слея с онази някога голяма безименна маса от млади и вдъхновени хора, които го понесоха в сърцето си. Но сякаш това е невъзможно. Толкова хубави книги, статии, мисли, научни изследвания са написани за него. И сигурно още много ще бъдат написани…

В него имаше сякаш една покоряваща сила на „безсилието“, на душевната деликатност, на умората. Неговото присъствие излъчваше едва прикривана неловкост (кой знае от какво) и чувствителност до болка. Но тази тънка човешка душевност в това крехко и деликатно тяло живееше с тревогите на своето време. Имаше нещо непокорно и нетърпеливо в неговата природа, може би вечната жажда за човешко щастие, както обичаше да се изразява, раждаше този бунт в душата му и това нетърпение …

Той много обичаше и с възторг пишеше и говореше за Жан Жорес. Жорес не спря войната, но трябваше да бъде убит, за да може тя да започне. Жорес беше съвест на човечеството. Златаров, неговият ученик, в онова напрегнато историческо време на нашия народ беше също съвест. Чрез неподражаемия си ораторски дар той беше извоювал правото си да я изразява гласно.

Той обичаше Зола и също така го наричаше съвест на човечеството. Много писа и говори за ролята на Зола в аферата Драйфус, но мислите му бяха насочени към нашето съвремие. Той обичаше Анатол Франс за социалния му патос и философската ирония, които не му бяха чужди. Обичаше Гьотевия „Фауст“ и го влечеше безкраят на човешкия дух. Обичаше и мисълта на Паскал „Човек е една тръстика, най-слабата в природата, но мислеща тръстика. Цялото ни достойнство е в мисълта. Нека се стремим да мислим добре. Ето основата на нравствеността“. Колко много чувство има в тази апология на разума!

Тези черти бяха присъщи на просветителския и социалистическия хуманизъм на Златаров…

Доскоро, когато се отбивах в родния си град Хасково, поглеждах към тяхната къща. Сега тази къща, уви, вече я няма, но доскоро спираше погледа на минувачите не само със старата си архитектура — тя говореше за един възрожденски бит, за живота преди Освобождението, за нашите революционни борби, в които такова дейно участие са вземали неговите родители и близки от Минчевия род, диарбекирски заточеници, чиято „история“ е вече неведнъж разказана във възпоминания и исторически изследвания… Все си мислех, че не може в тази къща да не са влизали Левски и Заимов…

Освен с романтико-революционни навеи тази къща грееше с една топла жълта боя, цялата светнала, сякаш сама излъчваща тази грейнала топлина. Цветът и ми напомняше за хилядите горящи факли в онази късна зимна нощ на неговото паметно погребение. Тези факли бяха от огъня, който той беше запалил в душите на хиляди рошоглави младежи, които със стиснати от мъка гърла пееха „Жив е той, жив е“ под стражарските палки и конските копита…

Майка ми често говореше за Ася. По едно и също време те са учили в Швейцария. „Колко е хубаво да имаш близък човек роднина и приятел — казваше тя, — особено ако си момиче, само момиче в чужбина! Не го виждах по цели седмици. Но знаех, че той е тук. Той скиташе по музеи и библиотеки, пътуваше. Вече беше ходил и до Париж. Идваше неочаквано в квартирата ми и започваше да разказва. Той имаше способността да открива, да се радва на собствените си открития, да търси, да споделя наученото и видяното. В него живееше, казваше майка ми, едновременно и любознателният учен, и търсещият поет, и вълнуващият се гражданин. Всичко в него бе увлечение. Той сякаш откриваше сам света и това го изпълваше с радост и тревога. Човек можеше да го слуша с часове. Парите от България получавахме редовно и почти по едно и също време. Сигурно майките ни, две сестри, които много се обичаха, най-голямата и най-малката, се бяха наговорили за това. Той идваше радостен и започваше от вратата: „Ако ти кажа, че на третия ден съм свършил всичките си пари, няма да ми повярваш. Но ако искаш, ела да видиш какви книги си купих“. И отново започваше да разказва този път за книгите. И накрая: „Зная, че и ти нямаш пари, но зная, че в дъното на сандъка си скътала нещичко.“ Той трупаше ценни книги и беше готов да гладува, за да си купи от тях…“

Майка ми говореше тези неща с известна тенденциозност. Тя ни сочеше за пример вуйчо Асен, който беше гордост за големия ни род.

Един ден баща ми, тогава директор на Хасковската гимназия и председател на читалището, си дойде засмян. Асен Златаров ще гостува в града от името на читалище „Заря“ и ще изнесе три сказки. Най-после ще го видя — си помислих. Аз имах вече изработена представа за него. Но каква беше изненадата ми, когато го видях за първи път. Разбрах, че представата ми се градеше повече на неговата известност, за която толкова бях слушал, отколкото на разказите на майка ми. Вкъщи имаше и една студентска негова снимка, която стоеше на огледалото в приемната: бледо лице и редки мустачки, широкопола бяла шапка в ръце, висока яворовска яка и тънко бастунче със сребърна дръжка.

Наистина в него имаше нещо от снимката, но нищо от „модното“, което се натрапваше в нея. Видях една слаба, леко приведена фигура, бледо лице със скрита усмивка, чиято гънка сякаш в едната страна на лицето е по-силна от другата, което изразяваше скептична умора или ирония. По лицето му минаваше всяка тръпка, всяко вътрешно движение, за да се стопи в една деликатна затвореност и момчешка бодрост, която контрастираше с едва уловима умора. Неговият жест и изящна ръка, която той неволно поставяше често на сърцето, изразяваше едновременно и грациозност, и вътрешно движение.

Спомням си, че на сватбата на дъщерята на своята единствена сестра — тогава още бях ученик в прогимназията — той декламира стихове от Сюли Прюдом. Може би ще помислите, че сред струпаната трапеза, винените пари и шумното веселие това бе един анахронизъм. Не. Той умееше винаги да създаде една „чиста духовност“ на съдържание и красота, на жизненост и оптимизъм. През тези късни часове той увлече гостите в една празничност на духа. Тогава чух нови имена, нови стихове и цитати от книги, с които за пръв път се сблъсквах.

Може би във всичко това имаше доза сантименталност. Мисля, че той съзнателно бягаше сред нея. Искаше да остане сам със себе си след напрегнатия ден, като се отдаде на онези красиви съновидения и мислени екскурзии, които по-късно щяха да зазвучат в „Песен за нея“, „Цветя за него“ и „В града на любовта“.

Като литература те носеха много от модата на времето. Но мисля, че за него това не беше мода. По-скоро изповед, бягство от студената логика на учения в света на една интензивност, аберация на духа, интимност на сърцето, където съкровената прелест на естетизираното чувство инстинктивно търсеше координатите и на една по-дълбока и значима мисъл. Спомням си откъса от „Цената на златото“ от „Цветя за него“, който така проникновено и лирично рецитираше Зорка Йорданова. Като ученик и аз се увличах в тези стихове в проза. Те удивяваха с богатството на речника, с изумителната способност да се намери точният колорит и атмосфера на думата, нейната студена и топла тоналност, да изрази едно душевно видение, сложната картина на света и на душата, които стоят зад „света“ на словата, и едновременно — тази точна и интензивна енергия на езика, с приливите и отливите на непрекъснато неспокойно движение, протест и ласка, мъка и надежда, богата образност и остро завършваща фраза, сякаш вълна се разбива в стена на вълнолом… И умението да улови отново тези пръски, за миг блеснали на слънцето, и да ги ориентира в нови чувства и багри. Усета към словото и богатството на езика никой не може да му отрече…

Може би това бе и в основата на неговото ораторско изкуство. Той бе по-скоро оратор в литературата, отколкото литератор в речите си…

Няма да забравя деня, когато братовчед ми за първи път ме въведе тайно в неговия кабинет — защото ни бе забранено да влизаме там. Пристъпих на пръсти. Облада ме някаква тайнственост от тази тържествена тишина, която цареше в стаята, неопределено напрежение и смут. Почувствувах се като в гъста непроходима гора, изгубен сред този непознат свят, светът на книгите, който криеше своите тайни. Те бяха грижливо подредени на претрупаните рафтове чак до тавана. От всички страни дебнеха книги. Нищожен и безпомощен стоях сред „духовете“ на толкова велики хора, на толкова враждебни и различни времена, затворени между кориците на тези „неподвижни“ книги: тук времената се сливаха, границите изчезваха, преминаваха в едно единно и вечно цяло, живееха в тържество и единство. Мисли, възгледи, образи, велики и враждебни, сякаш се задушаваха, притиснати едни в други, чужди и близки, противници и съюзници, те сякаш издаваха нечуващи се звукове, вопли, въздишки и смехове. Дълго време с такова чувство влизах в просторната необятна негова библиотека, сякаш чувах заклинания и зловещи смехове…

Една вечер тайно се промъкнах в библиотеката. Под зеления абажур, съсредоточен, отсъствуващ и трескав, той работеше на бюрото си. Тишината на кабинета сякаш беше изпълнена с някакво очакване. Той бе се слял с този свят тържествен и тайнствен, света на човешката мисъл и на вечните въпроси на битието. Херувимското му лице бе осветено от отровнозеления цвят на Луцифер. Ръката му трескаво пишеше, сякаш гонеше мисълта. Той спореше с някого за нещо и това се отразяваше на лицето му. Проникваше, за кой ли път, в тайните на живота, чрез науката или чрез човешкото сърце .. Не зная точно какво пишеше, но тези две начала еднакво го увличаха…

Едно лято братовчед ми Асен си счупи ръката. Настъпиха усложнения. Наложи се да замине с майка си за Париж на лечение. Отново бяхме дошли с майка ми в София. Но аз се чувствувах сам и ми беше скучно. Скришно наблюдавах вуйчо Ася. Неговата система на живот и работа беше напрегната. Ставаше сравнително рано, най-късно в седем часа, закусваше заедно с всички и най-късно в осем и половина тръгваше за университета. Никога не забравяше да се отбие в стаята на майка си, която от дълго време гаснеше от тежка болест. Той я целуваше по челото и тогава излизаше. В университета го чакаше кабинетът с много епруветки, колби, препарати с най-различно оцветени течности. На мене всичко това беше особено интересно и понякога той ме вземаше със себе си. Кабинетът му беше в същото здание на улица „Московска“, където беше и „Златаровата аудитория“.

Когато веднъж вървях отново с него вече в други години, стана дума за току-що открития пеницилин. „Когато войниците умираха от холера — каза той, — през време на Балканската война, забелязах, че тези войници, които ядяха мухлясал хляб, по-малко боледуват. Споделих това с колеги от университе­та, исках да започна работа, да разбера тази тайна. Изсмяха се. „Асене, все си такъв фантаст, поет… Поет в химията…“ Може би на България щеше да се падне тази слава…

Често раздавачът носеше писмата на грешен адрес. Отсреща живееше нашият голям учен-историк професор Златарски. С бледо интелигентно лице, с малки живи очи, с бяла брадичка. Не зная защо, той повече ми приличаше на професор-лекар, отколкото на историк. Имах чувството, че той рядко излиза от къщи и целия си живот прекарва над книгите. В съседната къща много рано сутрин един ординарец чакаше да направи своята обиколка из квартала тичащият гол до кръста млад кавалерийски офицер и да го залее със студена кофа вода, разгорещен и потен. В същия двор живееше и Сичо, един прекрасен младеж на наша възраст, приятел на Асен от детинство, когото Златаров много обичаше и който много млад почина от туберкулоза и мизерия. Един ден стоях отегчен от нямане какво да правя на пътната врата. Тогава улиците бяха тихи и рядко минаваха хора и превозни средства. Видях, че се задава файтон. Той бе чист, лъскав, с хубави коне и един слаб и спретнато облечен човек, който стоеше на капрата. В него имаше хора. От срещната страна на улицата се зададе друг файтон с великолепни буйни коне с вран, лъскав косъм. Караше го един пълен, силен, самоуверен, със завити мустаци и самодоволен вид файтонджия. Файтонът сякаш беше нов. (Такива файтони рядко се срещаха, повече бяха стари, охлузени, със замърсени басмени седалки.) Изведнъж двата файтона спряха. Едрият мъж скочи от капрата и започна да крещи и псува. Слабичкият файтонджия също слезе, мълчалив, блед, виновен, с наведена глава. Мустакатият започна да го шиба с дългия си камшик. Човекът търпеше ударите и не помръдваше. От крясъците разбрах, че слабичкият файтонджия е взел назаем коне от другия за някакъв определен „рейс“ и изглежда си е позволил и втори… После те отново се качиха на файтоните и продължиха в противоположни посоки.

Всичко в моето съзнание се смесваше в едно смътно противоречиво цяло — кармелитките, професора-историк, бъдещата наша спортна и военна слава, болният от туберкулоза Сичо, вуйчо Ася, който току-що бе целунал майка си и отишъл на работа, побоят над слабия човек. Това бе впечатляващата атмосфера на един все по-ожесточаващ се живот, която се отразяваше в чувствителната и впечатлителна душа на Асен Златаров.

Годините минаваха, нещата тревожно се проясняваха в съзнанието ни. Той беше най-близо до младежта и тя бе най-близо до него. Поетическият патос на неговите речи би бил невъзможен, ако той не чувствуваше младежта до себе си. За нас това не бяха речи, това бяха празници. Те отприщваха душите ни. Студентската младеж го боготвореше. Имам предвид прогресивната младеж. Той не можеше да отдели младежта от идеала. Неговият идеал беше неин идеал. Но идеалът не беше достатъчен. Неговото тържество минаваше през изпитания и жертви. И тая младеж с вдъхновени очи бе готова да ги даде. Колко рошоглави глави, които като птици стояха по стъпалата към катедрата на препълнената 14-а аудитория на неговите сказки, не се завърнаха от Балкана или паднаха простреляни по градските улици! И колко от тях сега виждам, вече побелели, да крачат забързани, с умората в очите и с непрестанната енергия на своя дух в името на нашето общество…

Както не можеше да отдели младежта от високия хуманистичен идеал и бъдещото общество, така той не можеше да свърже младежта с невежеството. Студентското незнание искрено го ядосваше. Той се караше и иронизиране, и същевременно страдаше сякаш много повече от незнаещия студент. „Човешкото невежество е унижение — казваше той. — То е робство, което води към още по-голямо, социално робство. Не случайно образованието в капиталистическия свят е привилегия. Просветлението на ума, това е преди всичко залогът на бъдещето.“

Отивал съм на сказките му много често заедно с него. Пред всяка своя реч, дори и при обикновените си лекции, той се вълнуваше. И това вълнение беше видимо. Неспокоен, той не можеше да застане на едно място, минаваше от стая в стая и местеше бележките си от единия джоб в другия, нетърпелив и нервен, сякаш бързаше по-скоро да започне всичко това, за да свърши най-после…

Авторитет на учен и общественик, неговата популярност и международна известност все още респектираха тогавашните правителства и полицията. По това време в неговия дом се събираха големи прогресивни творци на нашата литература и изкуство. Там се запознах и с генерал Заимов. Едър, снажен, с голяма, почти остригана глава, прошарен, с едро усмихнато лице, с присъствие, което внушаваше жизнерадост и сила. Мисля, че Златаров пръв свърза Заимов със съветската легация. Благодарение на него видях и Разколников.

С каква радост замина за Съветския съюз. С каква бодрост се завърна оттам. Беше поуспокоен и по- уверен. Разправяше живо, образно случки, срещи с хора, описваше улици, музеи, университети, галерии.

Помоли ме да занеса на Георги Бакалов една книга, която му беше изпратена от Москва и която трябваше да му предам лично. Георги Бакалов ме задържа на дълъг разговор. Този обаятелен, темпераментен и безпардонен старец не можеше да бъде стар. Говореше убедено и вдъхновено…

Златаров ставаше все по-бледен, все по-слаб, силите го напускаха. А напрежението в страната растеше. Болките му се усилваха. Не се съветваше с лекари. Минаваха ни най-страшни мисли за болестта. Отново, както много други лета, заминах за Зелин, курортната част на Ботевград, където общината беше подарила няколко места на известни хора, за да популяризира бъдещия курорт. Неговата скромна къщурка, трудно мога да я нарека вила, беше потопена в зеленина.

Той слизаше на закуска, но вече не можеше да се храни. Болките му започваха много рано сутрин. И затова, събуден от тях, ставаше рано и слизаше да полива градината с дълъг маркуч. За него това бе и забрава, и радост.

Сякаш имаше нещо метафорично в тези буйни бистри струи вода, в тази влага, с която той даряваше корените на цветята и дръвчетата в градината. Той раждаше живот и свежест. През целия си живот той бе една отдаденост, отдаденост на живота. Той работи за живота, за живота на човека, за живота на земята, за живота на вселената и търсеше техните тайни. И в последните си мъчителни дни той разлистяше живота, живота на природата. Всичко това сякаш добиваше особен трагичен и поетичен смисъл…

Не помня как стана, но останахме във вилата сами. Той чакаше с нетърпение да му донесат последните коректури на книгата „В страната на Съветите“. Бяха ги донесли сутринта и аз ги четях сам в стаята. Той влезе, явно болката го измъчваше. Попита ме за прочетеното. Оплака ми се. „Чудно нещо — казах аз, — ти с такъв възторг пишеш за съветските учени в тази си книга, а не си се прегледал в Москва. Тогава той се озърна като в театър, сякаш да се увери още веднъж, че в къщи няма никой, и ми каза тихо; „.. Знаеш ли, никога не съм си правил илюзии върху болестта си.“ Заболя ме страшно. Наистина по каква ирония на съдбата той, ученият, който работеше и пишеше върху изследванията на рака, си отиваше от този и до днес несломим бич на човечеството. Като че ли имаше нещо унизително в това човешко безсилие. Спомнях си една негова реч, в която той казваше: „Наистина унизително е сякаш човешкият дух да зависи от един бъбрек или от един черен дроб.. Съдба!

В София болките го приковаха на легло. Започнаха да идват у тях хора. Дойде проф. д-р Москов, весел, шегуващ се, нищо не подозиращ. Заимов и проф. Михалчев също го навестяваха. Идваха и други приятели. Слухът за неговата болест се пръсна из София. Телефонът звънеше, чуваха се тревожни питания. Тогава Светозар (д-р Светозар Златаров, автор вече на две хубави книги), беше много малък. Той имаше слабост към него. Но когато се разболя, сякаш започна да я крие. Не говореше за него, а чувствувахме, че беше непрекъснато в съзнанието му. Светозар рядко пускаха в стаята му, за да не се разстройва. Това още повече късаше сърцата ни, защото Светозар нищо не разбираше от трагедията, която се разиграваше и в която сам участвуваше.

Налагаше се операция. Реши се да замине за Виена, където щеше да го оперира известен хирург професор Ранци. Приятелите му по­мръкнаха.

Никога няма да забравя деня на това последно и тъжно изпращане. На гарата бяха дошли само най-близките му роднини и приятели. Той заминаваше с жена си Дуня, бледа, съсредоточена, измъчена. Всички бяхме подтиснати, мрачни. Никой не се сещаше да каже една дума на бодрост на този човек, който е всявал толкова бодрост и сила на всички ни. И когато се показа на прозореца на вагона, настана познатият обрат… Погледна ни, усмихна се и с престорено бодър глас каза: „Хайде, довиждане, пък като се върна, реч ще ви държа". Влакът вече беше потеглил. Това бяха последните негови думи, които звучат и днес в ушите ми. Както през целия си живот, така и в предсмъртните си часове той се опитваше да ни вдъхва сила и вяра…

Първата телеграма беше: „Операцията сполучлива“. Последва втора операция. После… Черното знаме на университета. Студеният заснежен ден. Двамата едри, потънали в сняг и скреж шофьори, които ми приличаха на папанинци, тълпите народ, които в този студен и снежен ден бяха излезли в края на града, за да посрещнат открития автомобил със завързания на него ковчег. Първите речи, скръбта, бунтът на душите. После погребението, което стана историческо. Неумиращият живот…

 Толкова десетилетия аз не намерих сили да напиша нещо за него, а вече моят живот е близо десет години по-дълъг от неговия. И за кого пиша сега? За него или за себе си, което не исках. Аз съм само един от многото, у които той остави вечна и светла диря. И какво в края на краищата е човешкото безсмъртие? Не е ли това да останеш в живота на другите чрез хората, които си обичал, чрез народа, на който си служил, чрез труда и творчеството си? Чрез науката, изкуството, борбата в името на човешкото щастие, за което той воюваше като поет, учен и гражданин. 

Статията "В името на човешкото щастие" на Любомир Тенев е поместена във в."Литературен фронт", бр.8, от 20.II. 1975, 4-5 стр.

ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ПРОФ. АСЕН ЗЛАТАРОВ - ПРОФ. СТЕФАН КАРАКОСТОВ

АСЕН ЗЛАТАРОВ

ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ПРОФ. АСЕН ЗЛАТАРОВ

Проф. Стефан Каракостов, Висш институт за театрално изкуство „Кр. Сарафов“

… Когато Златаров трябваше да се яви в Дирекцията на полицията, той беше вече болен; полицейският тормоз, непрекъснатото следене, дебнене и затягане на сво­бодата под ударите на авторитаризма скъсиха последните му дни. За тези последна есенни дни от 1936 г. другарката на народния професор, Евдокия Златарова, разказ­ваше: „Умората растеше. Почна да прекарва по-голямата част в леглото. За малки разстояния излизаше и се връщаше сломен и изтощен... Една нощ прекара много зле, имаше силни болки и заранта със сина Асен отиде в университетската клини­ка, за да го прегледат на рентген. Рентгенологът се смущава от това, което вижда в апарата...“ Лекарите в София установяват, че Златаров е болен от рак и че е на­ложителна бърза операция. При отпътуването за Виена Златаров е трябвало да се яви при професор Фюнстерер, обаче по искане на доктор Матрас той се отправя към клиниката на професор Ранци. За тази промяна в решението и избор на лекар Евдокия Златарова често се запитваше: „Дали лични отношения към тези двама хирурзи не се вмъкнаха в решението на доктор Матрас да ни заведе при професор Ранци?...“ След две несполучливи операции, след загубване на много кръв Златаров започнал да отпада. В тези последни часове той получава привет от най-любимата си страна след родината — СССР — чрез един представител на ВОКС. На него Златаров, за­давящ се от кръвоизливи, казва: „Носете поздрав във вашата хубава страна — на всички строители на бъдещето“. В този момент той сигурно е съжалявал, че не е приел предложението на съветските хора, да остане за няколко години в съветските универ­ситети, където ще работи като учен, а едновременно с това щял да бъде лекуван. Хитлеристка тогава Виена не помогна на големия антифашист Златаров. В нея той срещна смъртния дъх на своя край. Нямат ли тук пръст враговете на социализма и антифашистката борба? — враговете на съветската земя? На този въпрос никой не би могъл да отговори, но едно съмнение е оставено от съпругата на скъпия покой­ник, Евдокия Златарова: „Сега, след всичко станало, като чух тук в София от някои лекари, че е имало технически грешки при операциите, които Асен претърпя, упрек­вам себе си, че не настоявах да отидем при посочения ни от софийски професори хи­рург. Може би другояче щеше да се разреши болестта и друго да бъдеше... уви!“.

Така почина любимецът на българския народ професор Асен Златаров. В мъг­лив зимен ден пристигна телеграма от Виена, която, с дата от 22 декември 1936 г., съобщаваше: „Златаров днес почина“. Неописуема болка заля столицата. Студентите се трупаха из аудиториите. Едно истинско човешко сърце бе престанало да бие с трепета на хилядите. Един голям човек си отиваше. На 24 декември с. г., само ня­колко дни след смъртта на Златаров, моят другар Д. Ц. Братанов ми подаде един плик, нервно скъсан, на който прочетох: „Да се чете само ако...“. В него бе духов­ният завет на Златаров към българската младеж, на която казваше: „Да обичат Бъл­гария. .. да я обичат чисто и предано и никога от тази си обич да не правят карие­ра. .. Нека работят да има у нас повече просвета, повече идейна, политическа, сто­панска свобода...“ А в това време мъртвото тяло на Златаров шествуваше из Средна Европа преко граници и държави. Бедни селяни и деца изпращат и посрещат този мъртъв пътник — син на България. Населението на Унгария помага на незнайните шофьори със скъпото тяло да минат през заснежената пуста. В Югославия хиляди студенти се прекланят пред вдъхновителя на славянската солидарност, а на българо-югославската граница три автомобила очакват скъпите останки. Златаров пак е на родна земя. Пограничният войник взема за почест. Бедни селяни отсам до оттатък гра­ницата коленичат. Духът на Златаров не знаеше граници. Той любеше народите от всички страни.

Автомобилът с тялото на Златаров наближи границата на България към пет и половина часа в зори, воден от храбрите шофьори, един от които е брат на убития работнически народен представител — Петко Напетов. След кратката почивка, когато с просълзени очи галим затворения сандък, в който е поместен ковчегът, слушаме със свити сърца разказа на шофьорите: „Из Унгарската пуста се е водела борба със снеж­ните виелици…“ Селяните от Драгоман и околните села поднасят сухи китки пред ковчега на големия демократ. Кметът на Драгоман Манолов произнася кратко вдъх­новено слово — един студент му отговаря. Нещо силно подсилва дълбоката скръб и засилва риданията у по-слабите. Към 11 часа траурният кортеж потегля; народният учител Боев говори за великия подвиг на Златаровия дух. От границата до София селяните изпращат и посрещат любимия човек. Пред една каменоломна работниците-каменари спират траурния кортеж и на колене свеждат глави пред останките на Златаров. Край София „Модерното предградие“ е приютило премръзналото множество, което търпеливо очаква да приеме на ръце любимеца на столичните крайни кварта­ли. Вятърът носи и отнася хълцания и стаен плач от натъжени лица. Сестрата на покойника облива със сълзи дървения сандък. Един студент, Иванов, говори от името на кварталните, а жени и младежи поднасят венци. Вятърът пилее пламенните думи на студента: „От името на този квартал, оттук, гдето живеят тези, които ти никога ме забравяше и за които цял живот работи, ние поднасяме своя смирен поклон. Тук са твоите ледени останки, но в нас е отпечатано завинаги твоето тихо сърце, твоят винаги бодър дух…“

Пред читалище „Аура“ — чийто вдъхновител, покровител и кръстник бе Злата­ров, са издигнати два високи жертвеника, които димят. От името на читалището го­вори Хр. Николов, а от името на кварталците д-р Любен Рачев. На улица Клементина 51, днешната „Ал. Стамболийски“ автомобилът спира пред социалистическия клуб, затворен от фашистката полиция. Произнася се кратко слово, а в това време хилядите растат с хиляди. По тази улица, по улица „Търговска“ и „Московска“, покрай Съветската легация, траурното шествие спира пред черквата Света София. Часът е два по обед. Пред вратите сред смълчаното множество отекват ударите на чуковете — ковчегът е изваден от големия сандък. Риданията се засилват, множеството коленичи... В черквата сме застанали на почетна стража. Между венците четем. „От сту­дентското дружество „Жан Жорес“. (За този венец бе арестуван студентът Ангел Ка­линов); от Съветската легация с надпис: „Великому ученому Болгарии"; от шиваш­ките работници с надпис: „На бореца за мир и демокрация“; от безработните, от сту­дентите и др… Десетки оратори се изреждат да кажат последните си слова. Про­фесор Райнов говори за учения, който бе спъван в научното си развитие от тъмни сили в университета, сродникът му Минчев разказа „Чудната приказка за Ася. Редят се и други оратори, кои искрени, кои приживе на Златаров пречили му, а сега лицемерят и се докарват, за да станат утре смъртни врагове на Златаровото дело. От „Света София“ траурното шествие бавно се превръща в многохиляден ан­тифашистки митинг, начело с мъртвия си водач. Пред физико-математическия факул­тет произнасям кратко слово; множеството е спряло пред затворените врати на фа­култета: „Неговият глас няма вече да прокънти из тия аудитории, няма вече кой да говори за въгледвуокиса и Емил Зола, за измамните блаженства, за науката и правдата…, но неговият идеал и мил образ ще се носят в нашите сърца и няма да има сила, която да изтръгне Златаров из нашите гърди...“

Шествието се изнизва край Държавната печатница (сега МЕИ), Ректората, булевард „Руски“, „Раковски“, „Иван Вазов“, „Алабинска“, „Георги Димитров“ („Мария Луиза, бел. ред.) и поема по улица „Козлодуй“ към зиналия гроб. Пред многохилядните антифашисти, дошли да се поклонят пред най-големия враг на хитлерофашизма, се изправят много оратори. Митингът започва, въпреки забраната на полицията… От името на нелегалната тогава Работническа комунистическа партия, говори д-р Кирил Драмалиев за „най-големия приятел на Съветския съюз“, говорят представители от родното място на Златаров — Хасково, Георги Ангелов от името на студентите-химици, общественици, един печатарски работник от Земеделския съюз, от ботевградските граждани, от „Жан Жорес“. От името на народофронтовското студентство произнесох следната социалистическа клетва:

„Скъпи опечалени другари. След малко родната земя ще скрие завинаги от на­шите очи своя син, нашия вдъхновен другар, социалист, борец и народен учител, който ни учеше да любим труда, истината и свободата. Нека обаче пред неговия пре­сен гроб се закълнем, че ще следваме твърдо неговия идеал, че ще работим да осъ­ществяването на социализма. И когато победим, когато изградим щастието на народите, нека дойдем на това свето място и високо извикаме: Скъпи другарю, наши учи­телю, твоят социалистически идеал е осъществен, човечеството победи варваризма. Спи спокойно, слънчевите лъчи стоплят отрудените от всички страни на света“.

След клетвата започна борбата с полицията. Благодарение на другарите, които ме пазеха, успях да се укрия сред множеството и в тъмнината се слях с общата маса, присъствуваща на митинга пред Златаровия гроб и пееща „Жив е той“. На улица „Козлодуй“ студенти, народна интелигенция, работници и служащи превърнаха мно­жеството в манифестация, която трябваше да се яви пред двореца и протестира за полицейските своеволия и диктатура, а пред съветската легация да устрои привет­ствие към братския руски народ. Полицията осуети тази манифестация. С ужасен бой над мнозинството тя притисна манифестиращите към склад за дърва. Мнозина си оти­доха със счупени глави, а някои и преспаха в Дирекцията на полицията. Народът обаче отдаде дълбока признателност към големия антифашист, учен, човек и гражда­нин Асен Златаров…

---

Статията е публикувана в сп."Проблеми на висшето образование", бр.6, 1966, 43-48 стр. Публикува се със съкращения.

"ЕДИН ЖИВОТ НЕ СТИГА" - В ПАМЕТ НА АСЕН ЗЛАТАРОВ - 1 ЧАСТ

КАКВО БЕШЕ ТОЙ ЗА НАС СТУДЕНТКИТЕ!

Аз съм студентка на проф. д-р Асен Златаров и това винаги го заявявам с гордост. Но какво мога да напиша с моето бедно перо за големия човек! А трябва да се пише, да се разказва, да се напомня за такива хора.

Младото поколение жени по-малко знаят проф. Асен Златаров. Той беше олицетворение на висши чо­вешки качества — талант, мъдрост, любов към хората на труда, лично обаяние. Той владееше умовете и сърцата на хората у нас през 20-те и 30-те години. По тънки и сложни нишки неговото влияние се вплете в обществения ни живот и досега дава своите разклонения и плодове. Студентките и ученичките от онова време носят в душата си образа на този човек, който постави жената на пиедестал. И кой знае — често се запитвам — стремежът на бъл­гарската жена към знания, любовта й към изкуството — не носят ли и кълновете на онова, което пося със своето слово и писмо, с науката и поезията си големият учен и сърцевед Асен Златаров ?

Асен Златаров е известен не само у нас, но и в чужбина със своите изследвания в областта на химията, биохимията, биологията. Върху ос­новата на многостранните познания в тези науки той твореше своите незабравими за нас популярни сказки. Многобройни са научните и попу­лярните му трудове.

Особено беше важно и радостно за нас неговото отношение към жената и нейното място в живота и обществото.

Младите момичета от 20-те и 30-те години, които са имали щастието да бъдат студентки на проф. Асен Златаров, знаят какво беше той за тях: човекът, който вярваше в силите, способностите и възможностите на жените.

В обстановката на преоблада­ващото неверие на официалната власт към нас той ни привличаше със своите неповторими лекции. И ако някой (би било крайно инте­ресно) би пожелал да поработи по този въпрос, то той непременно ще констатира, че в нашия живот се появиха жени на науката и изку­ството и под влиянието на този обаятелен човек!

Лекциите си проф. Златаров че­теше в голямата амфитеатрална аудитория на ул. „Дунав“. Химици, естественици, агрономи, медици, био­лози изпълваха до невъзможност помещението. Ние, студентите агрономи, тичахме през глава от Агро­номическия факултет през парка, за да съкратим пътя си до меди­цинската аудитория. Обикновено се промъквахме с труд, с труд извою­вахме поне мъничко местенце и стояхме прави. Слушахме в захлас и записвахме лекциите му, които не бяха само химия, а живот, фи­лософия, убеждение. Гърбовете ни се превръщаха в маси за писане на всеки стоящ отзад. Може ли това да се забрави?

А когато наближаваше изпитната сесия, вълненията около из­пита не бяха простите вълнения дали ще издържим или не, а вълне­ния сложни — свързани с желанието да се оправдае неговата вяра в качествата на жената.

Ето и аз съм извикана сред препълнената зала. С крайно вълнение, със зачервени страни изкачвам мал­ката стълбичка и се отправям към продълговатата черна дъска. За­почвам да отговарям с преглъщания и да пиша химическите формули. Любимият професор, полуобърнат към черната дъска, с мека обнадеждваща усмивка следи моите познания, изразени така развълну­вано.

—   Достатъчно, госпожице Божи­нова ...

Аз спирам с малко колебание.

—   Добре, много добре!

Да кажа, че израстваха криле, че не се усещаше как се връщаш обратно по тази стълбичка. И изобщо какво ставаше в душата.

А имаше по онова време профе­сори (към тях днес аз изпитвам уважение — това бяха големи учени, пионери в различните клонове на естествените науки у нас), които при изпитни несполуки казваха:

—   Вие не разбрахте ли, госпо­жице, че Вашето място е в кухнята?

Издържали изпитите си, ние пак продължавахме да посещаваме лек­циите на проф. Златаров. Те бяха извор на надежди, те вливаха в нас волята да се борим с трудно­стите, които напираха от всички страни, защото цареше безверие в силите ни. В буржоазните кръгове жената беше силна с пола си и това се искаше от нея ...

Елена Коларова

* * *

СИЛАТА НА СПОМЕНИТЕ

Има спомени, които мисълта не може да възстанови по желание. Те се притулват някъде из тъмните ъгълчета на паметта. Но има и други, които като жарава под пепел изникват из мрака на забрава­та, леко, непринудено, при някой наглед малък повод.

Минавайки край Паметника на Александър Стамболий­ски, вгледан в голямата фигура, здраво стъпила на земята, отправила            поглед сякаш  към бъдещето, виждах нещо познато. Такъв си го бях създал в детската представа преди повече от половин век. Мислите ми се пренесоха към тревожните времена, които изживяваше народът ни.

Беше един от дългите юн­ски дни, когато наигралите се до насита деца се прибират с радостното чувство, че и утре ще е така. И ето тази радост беше помрачена. Професор Асен Златаров, завръщайки се от напрегнат работен ден, влезе без обичайната си ус­мивка, в която имаше неж­ност и топлота. Баща ми бе­ше блед, чертите на лицето му бяха неузнаваеми за мене. В ръцете си държеше няка­къв вестник. За пръв път той мина край мене, сякаш без да ме забележи, и се опря с ръка на стената. Не бях го виждал дотогава да плаче. И като че ли дошъл на себе си, с непознат, дрезгав глас заговори откъслечно: „Убит е един голям син на България  Александър Стамболийски!“

Години по-късно, когато отношенията между баща и син се превръщат в приятелство, в което се отделя време и за политика, научих много неща, които някога бях прита­ил като неясни и тревожни, както детската памет може да възприеме, без да ги разбере.

Бях вече студент, когато баща ми се завърна доста късно и окачвайки палтото си, тръсна рамене, сякаш отхвърляше нещо тягостно.

— Някакъв агент от поли­цията вървеше неотстъпно след мене. Чувствувах погледа му дори и с гърба си. Идеше ми да се обърна, да сваля шапката си и да го попи­там няма ли да му е по-удобно да вървим заедно. И го на правих. Смутен като всеки, който върши нещо нечестно и е разкрит, той се поколеба, но тръгна с мен. Отведох го в сладкарница „Цар Освободи­тел“ (сега зала за художествени изложби — бул. „Руски“ и „Раковски“). Объркан от шумното ми посрещане, от разговорите и репликите на посетителите (писатели, обще­ственици, художници и др.), той явно почувствува своето нищожество. И в една пауза на словесните престрелки ме­жду масите (тук всяка ма са живееше своя свят) ми пошепна тихо: „Извинете, аз не знаех, че сте такъв човек, наистина не допущах.“

 — На вашата възраст хо­рата изкарват с пот на челото си хляб или творят хубави за хората неща! — укорих агента. Той се извини още веднъж и се измъкна. Какви времена живеем — мислеше гласно баща ми. — Сякаш още чувствувам злокобния юни от 1923-та. Колко излиш­ни огорчения тровят нашата общественост и вместо да се радваш на живота, изпитваш мъка!

А сме станали роби и на снобизма: заради дребното забравяме да видим голямото. Такова снобско беше и отношението на някои парвенюта към Стамболийски. Живее­хме тревожни за страната ни дни. След войната съдбата на България бе поставена на карта и този здрав, излязъл из народа българин, без да има някаква вина за войната, който смело се бе борил против монарха и неговата война, бе тръгнал да подписва не от името на избягалия монарх, а от името на народа мирен договор. Заел се бе да оправя една изцедена от войната страна. Да създава първата в света армия на мира. Единствената смислена армия, впрегната в мирен труд, която строи пъ­тища и скъсява разстоя­нията между хората. И какъв беше един от ония „смъртни" грехове, които софийските сноби приписваха на Ал. Стамболийски. Дрехите му били изпомачкани, нямал гладени панталони. Бедни души! Каз­вам му веднъж:

— Сандо, много си влязъл в очи с провисналата горна дреха. — А той ме тупна по рамото, сякаш щеше да ме прекърши.

— Остави ги тия празни работи! Нали видя вчера колко им сече пипето! — Тези думи бяха казани от баща ми преди около 40 години.

Спомням си добре как проф. Златаров изпадаше в трескаво безпокойство и се обличаше с досада, когато трябваше да се приготви за някоя официална среща. Спо­койният човек, който можеше да говори с всекиго направо, който не се страхуваше от никого, в подобни моменти ставаше нервен, ту яката го притискаше или вратовръзката стягаше, копчетата за ръка­вели бяха „някакво измисле­но мъчение“.

През погледа на годините си обяснявам странното впечатление, което добивах от портрета, подарен с надпис на баща ми от Ал. Стамболийски — буйна разрошена коса, небрежно поставена вратовръзка — сякаш сложена от немай къде. Колко големите хора си приличат по скромността, която е неделима част от тяхната личност! Сега вече разбирам ударението, което слагаше Асен Златаров в по следните думи на спомена, който разказах:  „Всъщност изящната елегантност, стигаща понякога до ексцентричност, е прикритие на нищото. Мисля, че по тоя въпрос с моя скъп Сандо се разбирахме на­пълно"

              Д-р АСЕН АС. ЗЛАТАРОВ