ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН РЕАКЦИОНЕР - ЩАБС-КАПИТАН КОПЕЙКИН

НАШИЯТЪ ДНЕВНИКЪ

СЪДБА...

Кой ли смъртен е доволен от съдбата си? . . . И аз, граждани, имам много основания да бъда недоволен от моята. Позволете ми да ви се пооплача:

Недоволен съм преди всичко от цвета на кожата си. Кой ще отрече преимуще­ството на бялата кожа — даже в народни­те песни тя е на почит, а хубавиците на всички народи от бялата раса употребяват пудра и белило, за да изглеждат още по-бели. Вярно е, че понякога казват: „шоколадът е черен, ама е сладък!" Казват, ей тъй, за утешение на черните, но никой не желае да бъде черен като шоко­лада. Между хората от бялата раса 10 про­цента имат нещастието, като мене, да бъдат с цвета на Жозефина Бекер. Тази черна хубавица, с която ние, чернокожите, се гордеем, още не е изгубила своята популярност в Париж. Нейната слава, все пак, се обяснява не с цвета на кожата й:

— Чисто и просто на нейния окичен с банани задник!

Тя, обаче, е жена и успява да затрогне публиката с истеричния си негърски танец, при който може да прояви пластичната гъвкавост на ханшовете си:

— Женска стока!

Но, кажете за Бога, кого можем да трогнем ние, черните мъже, с трепета на нашите ханшове — решително никого! И за това сме принудени цял живот да се за­доволяваме с вегетарианското утешение, че шоколадът бил черен, ама сладък.

Недоволен съм, освен това, от здра­вето си. Кой ще отрече, че стомахът е най-важният орган в тялото ни, 6лагодарение на който човек може да опознае и вку­си всички житейски сладости: свински пражолки, копривщенски луканки, горно-оряховска пастърма, печени прасенца, тлъсти новозагорски фитове и карамусалско винце.

Вижте, граждани, с колко радости Все­вишният е украсил житейския път на хо­рата, които не страдат от язви в стома­ха. Но има, да речем, 10 процента между хората с язви в стомаха, които са лише­ни от тия житейски сладости и които до гроб са осъдени на млечен и тревопасен режим. Моята съдба пак благоволи да ме постави между тия 10 процента с йе­зуитското утешение:

— Язвата е лоша, но ракът е още по-лош!

Най-много съм недоволен, граждани, от моята, тъй да се каже, политическа структура. Да се обясним. Кой ще отрече, че е много по-красиво и много по-модерно да бъдеш демократичен, напредничав човек, да вървиш с духа на времето и с настроенията на широките народни ма­си. Ето на, напоследък даже в печата се създадоха специални термини:

Народни и „противонародни“ правител­ства!

Народна и противонародна интелигенция!

Народно и противонародно студентство!

И, разбира се, всички се стремят да бъдат „народни“, демократични, напреднича­ви. Познавам политически хора у нас, ко­ито по-лесно биха се съгласили да тръгнат голи по улиците, отколкото да бъдат от­речени като демократични и напредничави мъже. В Парламента всички се боричкат кой да седне по-наляво, за да не бъдат таксувани като реакционери. Парламентар­ната история познава само един политиче­ски човек, който не се е срамувал да бъде десничар — това е руският депутат в Думата Попруженко. Доблестният този реакционер с гордост заявяваше:

— В дясно от мене — стена!

Както виждате, все пак намират се 10 процента между смъртните, които не се срамуват от реакционерството. Моята съдба благоволи да ме постави в числото на тия 10 процента и ето ме сега такъв, какъвто ме знаете:

— С черна реакционна душа!

И не само, че не обичам „напредничави­те хора“, но даже се гнуся от тяхното ли­цемерие. Те, например, вечно плачат за „широките народни маси“, а пък аз про­сто не мога да понасям тази вулгарна ду­ма — ако някой се опита да се обърне към мен с думите: „хей, слушай ти там, широка народна масо, вярвайте Бога, зъби­те му ще изкъртя. Обичам, граждани, пре­кланям се пред човешката личност, от най-надарената до най-скромната, защото във всяка човешка душа блещукат искри Бо­жии. Към колективната, масова душа на тълпите, аз не мога да чувствувам никак­во уважение, та ако ще нека Богинята на демокрацията да ме обеси надолу с глава­та. Колективното проявление на хиляди Гетевци се твърде малко различава от про­явлението на всяка санкюлотска тълпа - тълпата от гении е даже по-отвратителна, защото Гетевци, Шилеровци и Бетховеновци по-мъчно понасят глада и лишенията. В духовно отношение един деморализиран полк от Наполеоновци представлява мно­го по-малка ценност от личността на един доблестен сержант.

Ето, тъй мисли, в това време моята чер­на, реакционна душа! Аз, например, не мога да понасям думата революция — за мене всички революции са най-глупавото и безсмислено проявление на човешкия океан — знае ли океанът защо се вълнува.

Но по вълните на този човешки океан честолюбците най-лесно се докопват до властта и в това почти механическо проявление на човешките „широки народни маси“ се крие единствения смисъл на всички ре­волюционни вълнения. Вчера Алкала Замора се настани в един флигел от дворците на Алфонса XIII и с това се приключи една страница от историята на Испания. Но за мен е вън от всяко съмнение, че след тая промяна, на испанския селянин и работник, на испанския народ с една дума, няма да стане нито по-топло, нито по-сту­дено.

Добре си живееха и братушките в Русия преди революцията. Ядяха и пиеха в едно разточително изобилие, тъй както ни­кой народ в света не е ял и пил: с чайовете му, с хайверите му, с прасен­цата и колбасите, с блиновете и пирогите.

Ядяха, преяждаха, разпасваха коланите и въздишаха:

— Ах, как скучно, ах, как грустно!

Спомнете си, че почти всички руски пие­си изпречваха пред очите ни на сцената богато наредена трапеза със самовар - върху базата на тежкото пищеварение след ситите руски обяди е изградена мрачната ипохондрия на Чеховите герои:

— Наяли се до пръсване и въздишат от скука!

Тъй живееха помещици, купци, мужици и работници — със закуски, водки и чайове.

Но развълнува се човешкият океан в необятната страна и настана „освободител­ното“ революционно движение. Освободиха се братушките от царизма, от чайовете, от икрата, от блините, от пирогите, и днес десетки милиона емигранти, между които и много чеховски ипохондрици, умират от носталгия за руската масленица, за руската тройка, за руския самовар, за обилните руски обеди, за руската зима и... руската нагайка. В „Последнiя новости“ всеки ден чета обявление:

„Който иска да изпрати в Русия на ближните си колет за празниците, да се обърне към фирмата X. У. 3. Всеки ко­лет ще съдържа: кило кафе, кило масло, фунт какао, фунт чай, кило захар, кило колбаси и пр.“

Също както през войната изпращахме на войниците колети на фронта. И това 15 години след възтържествуването на рево­люцията в Русия . . . Разбирате ли сега, граждани, защо съм толкова непоправим реакционер и защо е толкова голямо от­вращението ми към всички революции?

И оформих се аз като реакционер в едно време, когато цял свят просто от кожата си излиза, за да изглежда по-демократичен и народнически: когато Ганди, за да бъде по-напредничав, ходи без га­щи през декемврий, когато милионери и фабриканти заблаговременно стават кому­нисти, когато Бернард Шоу и Леди Астор станаха агенти на Сталина, когато аристо­крати и царе кокетират със своя демократизъм, като пехотинци с шпори . . .

Каква съдба, граждани!

С черно лице, с язва в стомаха, с черен кръст на гърдите, с алебард и меч в ръцете, с ръждясал шлем на главата, същински Дон Кихот, застанал печално на стража пред един храм, чии­то Богове са слезли от пиедесталите си, за да изглеждат по-демократични...

Щабс-капитан Копейкин

            Статията е публикувана във в. „Слово“, бр. 2849, от 15.12.1931 г.

*  *  *

Бонус статия J

ВЪЛЧИ ПAСПОРТ

Някога в царска Русия тъй наричаха този позорен документ, който се издава­ше на престъпниците и с него те вървяха в живота с букаи на краката, жигосани с този страшен печат на челото, кой­то ги отличаваше от другите хора и ка­раше всички да бягат от тях. Човекът с вълчи паспорт беше вън от общежи­тието, отречен от всички, неспособен нийде да си намери прехрана, защото е изгубил доверието на живите.

И този жив труп върви самотен като през пустиня, очаквайки с нетърпение деня, когато мъртвите ще го приберат в средата си. Човешкото въображение не би могло да измисли нещо по-жестоко от то­зи чудовищен документ, който унищожа­ва духовно личността, оставяйки я след това да влачи своето жалко съществувание в света. Това жестоко наказание, не ще и дума, се е налагало на непоправимите рецидивисти и все пак е предизвиквало отвра­щение поради своята строгост.

Но ето че българската партизанщина иска да надмине по строгост правосъдието на царска Русия в своето озлобление против политическите противници.

В китното поле на Пирдоп, под жи­вописните склонове на Стара-планина се гу­ши с. Челопеч, дето щастливо кметува бай Коста Чернев, по народност българин, по вероизповедание ист.-православен и по партия — земледелец. И вижте сега какво измислил този православен българин. Отива при него жителят на село Челопеч, Лукан Тодоров Дончев, също така източно-православен българин, но по пар­тия сговорист, и се примолва:

— Бай Чернев, издай ми, моля ти се, удостоверение за честност.

Лукан Тодоров е млад човек, бивш горски стражар при управлението на Сго­вора.

Кметът го изглежда сърдито, сучи мустак и пита:

— Защо ти е?

— Ще ида в София, да си търся рабо­та, нали ме уволнихте, а пък гладен не се ходи.

Зловеща мисъл се промъква в мозъка на селския политикан и той решава да му издаде един вълчи паспорт:

— Добре, момче, ела утре, да си получиш удостоверението.

На другия ден Лукан отива в общи­ната и получава удостоверението. Чете момъкът и не вярва на очите си — възможна ли е такава дива, партизанска настървеност!

Челопешко

Селско общ. управление

№ 1237        УДОСТОВЕРЕНИЕ

19. VIII . 1931 г.

С. Челопеч.

Челопешкото общинско управление удостовeрява, че Лукан Тодоров Дончев, от с. Челопеч е честен и благонадежден и има право да постъпва на служба където намери, той е уволнен на 9.IV. т. г. с протоколно решение на Общинския съвет от 8 с. м. под № 5 от 1931 г. за немарливото му държане към неговата служба и за непримерно държане към своите селяни като общински поляк.

Настоящето му се дава, за да му послу­жи гдето трябва.

Кмет: К. Чернев

Секр.-бирник: Д. Богданов

 Виждате ли, драги читатели, какво нещо може да измисли с една изтънчена перфидност главата на един селски партизанин и съдете сами, колко далеч сме отишли в нашата политическа поквара.

Нещастният Лукан Дончев, с вълчия паспорт, обикаля София за служба и, разбира се, намира затворени врати. Най-сетне дойде при мене и остави в ръцете ми този нещастен документ, който дрънчи на кра­ка му като железните вериги на затворник. Аз пък, от своя страна, го препечатвам за сведение на православния българ­ски народ и отправям към Бога следна­та гореща молитва:

Всемогъщи Боже,

Ти виждаш, колко далече сме отишли в своето озлобление като партизани. Ти знаеш, че българският партизанин е често егоист, завистлив, алчен и жесток. Избави грешната му душа поне от порока на подлостта!

Подготви: КРИСТИАН КОВАЧЕВ

АТАКАТА НА СГОВОРИСТИТЕ /ВЕСТНИК "СЛОВО", 1931 г./

ЮБИЛЕЙНОТО ТЪРЖЕСТВО

на А. Страшимиров в Народния театър

Че Антон Страшимиров може да прави юбилей, в това нищо чудно няма. Вчерашното тържествено събрание в Народния театър, обаче, отрази истинския образ на една интелигенция, която тепърва може да бъде най-интересния сюжет на писа­теля юбиляр. Като се изключат мъдрите и смислени преценки на професор Казанджиев и няколкото ис­крени и топли приветствия, отпра­вени към виновника на тържеството, всичките останали бяха една жалка манифестация на раболепие и подлост. Литературното тържество се преобърна на вулгарно партизанско събрание. Тонът в това направление се даде от г. проф. Ас. Златаров — този прословут „пенкилер“ на на­шата научна мисъл, — един безспор­но талантлив резоньор, но лесно приспособим към условията и духа на времето. Ако тази реч се произнасяше при режима на Сговора, тя сигурно щеше да бъде приспособена към министерската ложа, където, вместо г. Муравиев, щеше да стои Ал. Цанков. Същият тоя господин Златаров, след 9 юний, с още по-голямо вдъхновение, славеше и „научно“ оправдаваше деветоюнската акция. Днес за него режимът на сговористите е „кървав и позорен“, сигурно защото изгледите за нова сговористска власт засега са значително отдалечени.

Римляните някога, за да посочат величието и славата на един чествуван юбиляр, каза в речта си г. Златаров, изкуствено създавали клюки и неблагоприятни критики около тържеството, за да се разграничи по-ясно блясъка на юбилея от мизерните дрипи на злобата и отрицанието, каквито не липсвали и сега около юбилея на Страшимирова. Ние, обаче, сме доволни, че стават подобни юбилеи, за да се види истинския образ на професори и литератори, които блестят с богатството на своите знания, но имат душите си отдавна преобърнати на запустели храмове, в жертвениците на които са изгорели всички добродетели на доблест, постоянство и морал. Голямата популярност на Страшимирова не се нуждаеше от подобни провокации, предизвикващи френетичните аплодисменти на партизани, изпълнили салона по благоволението на новия театрален директор г. Сагаев. После, г. Златаров можеше да пощади своя другар от комитета — бившия министър г. Никола Апостолов, за да не разправя в едно литературно тържество за "торбопясъчието" на кървавия режим на Стамболова. Или, най-малко, той можеше да спести огорченията на председателствующия това събрание г. Т. Влайков, който е един от големите сподвижници на Сговора и то тъкмо през онова време, за което говори Златаров. И най после, ученият професор знае много добре, във вихъра на какви граждански междуособици се наложи тоя режим, за да няма нужда да дава подобни преценки, които го издигат пред партизанската тълпа, но го снизяват значително пред очите на сериозните и добросъвестни граждани

Около юбилея на г. Страшимирова се създаде една обстановка, която е истинско огледало за морала на нашата интелигенция. Уверен съм, че сам Страшимиров е погнусен от лицеприятието на „интелигентни“, ко­ито вчера бяха готови да го замерят с камъни. В дъното на своята душа те сигурно не са очаровани много от капиталното творчество на писателя — те са винаги жестоки егоисти; те не са повлияни и от царското благоволение, което се изрази в увис­налия на шията на юбиляра орден III степен за гражданска заслуга. Чрез своите възторжени речи те правеха презастраховка към минис­терската ложа, за да обезпечат оно­ва благоволение, което по същия на- чин са имали през други режими и пред други министри.

„СЛОВО“

Статията е публикувана във в. „Слово“, бр.2824, стр.3, от 16.11.1931 г.

* * * 

НАШИЯТЪ ДНЕВНИКЪ

ЮБИЛЕИ

Нещастни са българските писатели след Вазова. Те ли са виновни, публиката ли не разбира, но това си е факт — страдат от липса на читатели. А писател без читатели, прилича на професор, който чете лекции в празна аудитория. За професора, обаче, е безразлично колко души го слушат — все равно, в края на месеца той ще си получи заплатата. А какво да правят пишущите братя, които не могат да намерят и хи­ляда читатели за своето съчинение.

Ето защо юбилеите са в реда на нещата. С риск да ме заколите, аз твърдя, че едва ли има писател, чиито съчи­нения да са прочетени от хиляда интели­гентни българи. Накарах един учител по литература да ми изброи съчиненията па Страшимирова. Не можа!

Цялото му дългогодишно труженичество не би могло да изиграе оная роля, която изиграха неговите сакраментални думи пре­ди няколко години:

—   Те клаха народа си, както турци не са го клали.

С тия думи г. Страшимиров като по трамплин подскочи и влезе в Пантеона на безсмъртието. Всичкият си останал багаж той преспокойно може да остави при вратата на светилището. Тъй някога героят при Ватерло, Камброн, с една единствена, и при това не много поетична дума, влезе в историята. Историята даже не си запушва носа пред лошия аромат на тази дума.

Ето защо ние завчера чествувахме не един литературен, а един чисто полити­чески юбилей. Затова и ораторите говореха като на политическо събрание. Особено се отличи в това отношение г. проф. Златаров. Той се прояви като непримирим враг на деветоюнския режим и трябваше да ви­дите с каква сладострастна ярост се на­хвърля срещу него. А пък аз даже не предполагах това. Помня, че след 9 юний той продължаваше известно време да сътрудни­чи в нашия в. „Слово“. Слушах го, слушах го, па си рекох:

— Голям кураж е имал Страшими­ров щом навремето е написал такива остри думи по адрес на деветоюнците — г. Муравиев е длъжен сега да му се от­плати. Но защо ли г. Златаров е мълчал, защо и той не написа навремето нещо подобно, защо не вдигна глас на протест този сладкодумен и благобразен химик в поезията и поет в химията, тогаз, ко­гато в България ставаха тия страшни кръ­вопролития?

Може би вие, граждани, ще помислите, че почтеният професор не е имал достатъчно кураж за това? Ще се опитам да го извиня. Той чисто и просто не е имал фи­зическа възможност да протестира, защото по това време беше изпратен в команди­ровка в Европа от „кървавото правител­ство“ на Цанкова. Как ще протестира! Па и да беше протестирал, едва ли би намерил хора да му ръкопляскат. А вижте ги сега как ръкопляскат. Тука е и Людмил Стоянов, когото Сговорът беше назначил на синекурна длъжност в Министерството на правосъдието. И никой не го накара да про­чете пред младите сговористи някой панегирик в чест на г. Цанкова. Хората на 9 юний бяха наивни, много наивни солдати на дълга и все пак уважаваха достойнство­то на писателя. Па и ако някой пишущ брат би се опитал да ги славослови, биха го погледнали с бялото на окото си:

— Какво се е разлигавил този синковец!

Погледът ми играе из цялата зала: пи­сатели, художници, артисти, все жреци на из­куството. Всички ръкопляскат когато г. Златаров се провикна:

— Клаха народа си, както турци не са го клали!

Познах едного, който получи навремето сто хиляди лева за своята изложба, но и той сега минавал за "жертва“ на деветоюнския режим . . . Ето втори, трети, четвърти — запомних ги, фотографирах ги в съзна­нието си и вечно ще ги помня тия пълзящи хамелеони, които със своите съмнителни дар­би искат да минават за духовни първенци на нацията ...

Nil admirari!

Изглежда, че такава психология имат някои жреци на изкуството и то не само у нас. В Рим е открит напоследък музеят на наполеонидите. Един от потомците на Бонапарта е събрал доста ценни неща из историята на своя славен род. Изложени са и няколко картини от великия френски художник Луи Давид. За една от тия картини малкият брат на Бонапарта, Луи Бонапарт, е платил на Давида 5000 златни франка. Разписката за получаването на парите, собственоръчно подписана от художника, е прикрепена към картината. И добре са направили Бонапартовци, че са запазили разписката — инак потомството ще помис­ли, че Давид, ей тъй, само от любов към изкуството, е рисувал своите великолепни платна, които увековечиха епопеята на Наполеона. А историята на този художник е любопитна. Неговата звезда изгряла още преди революцията във Франция. Художниците се нуждаят от богати меценати и френ­ската аристокрация богато възнаграждавала талантливия художник за неговите картини. Прочее, в момента, когато във Франция се чу­вали вече подземните тътнежи на револю­цията, Луи Давид печелел добри парици от френските аристократи, рисувайки раз­ни графове и херцогини с техните напуд­рени перуки. През дните на терора той  станал голям революционер. Когато главите на неговите меценати почнали да падат под ножа на гилотината, Давид ръкопляскал в кървавия триумф на тъл­пата и почнал да тършува в разрушените им домове , за да си вземе обратно продадените картини. И ги продавал на музеите срещу добри парици. Наполеоновият ре­жим открил златна мина за художника. Бонапартовци му възложили маса поръчки и той нарисувал безсмъртните си картини, в които личи целия блясък на империята и които позлатили ръцете на Давида. След поражението при Лайпциг Наполеон избягал в Елба. Съюзните армии, начело с руския император Александър I влезли в Париж. Всички сателити на империята от­крито почнали да ругаят „кървавия корсикански тигър“. Най-много викал против него мосю Луи Давид. И започнал да се подмазва около Александра I. Eдин ден императорът на Русия получил покана:

— Ще бъда особено щастлив, ако Ваше Императорско Величество благоволи да по­зира в ателието ми . . .

— Кой ме кани? — запитал Александър адютанта си.

— Давид, Ваше Величество, великият художник на Франция.

Императорът сбърчил вежди:

— Какъв велик, какъв талантлив подлец е този мосю Давид . . . Кажете му, че не приемам да отида в ателието му!

За съжаление, не всички властници имат рицарския характер на Александра. . .

Щабс-капитан Копейкин

Статията е публикувана във в. „Слово“, бр.2825, заглавна страница, от 17.11.1931 г., в рубриката „Нашият дневник“.

* * *

Писмо до редакцията

А. Страшимиров и проф. А. Златаров,

представители ли са на нашата будна обществена съвест?

Уважаеми г-н редакторе,

Редовен читател съм на в. „Сло­во“, но следя внимателно и другите наши вестници, за да мога да получа цялостна представа за хода на бъл­гарското обществено мнение. Съвсем не за да ви правя комплименти или за да любоугоднича, ще си позволя да кажа, че вашите фейлетони бърже станаха едно от най-инте­ресните четива сред купищата ста­тии, които българското словесно свърхпроизводство всеки Божи ден изхвърля шумно на книжния пазар. Особено звучно плющат вашите камшични удари върху яките плещи на родната ни демагогия. И ето, че камшикът ви попадна върху самия ù врат. Вашата статия „Юбилеи“ и другите бележки в „Слово" удариха де­магогията и общественото хамелионство в най-високата им интелекту­ална точка — писателските и божем строго научни среди у нас.

Тази е причината, за да последва силна реакция, изразена в многото статии против вас в последните броеве на „литературните“ вестници „Литературен глас“ и „Мисъл“. Като оставим настрана всички кре­щящи фрази, всички злобни подмятания и закачки по ваш адрес, позволявам си да спра общественото внимание на най-важния в случая въпрос: каква доза от истина има в шумните панегерици, които г. Златаров, заедно с останалите псалмопевци на г. Страшимирова му въз­дадоха, че той бил олицетворявал будната обществена съвест в Бъл­гария? Какво собствено представлява от себе си една будна човешка съ­вест? И дали понятието за такава една съвест може да се покрие с проявената от г. г. Страшимиров, Златаров и компания „будна обще­ствена съвест?!“

За пълно съжаление, всичките тези високо приказващи за съвест г-да всъщност обладават твърде ограничени дози от такава. Ние бихме запитали г. Страшимирова кога, къде и по какъв начин той се е борил срещу онази страшна морална разва­ла, която самозабравилата се дружбащина насаждаше в страната до 9 юний? Издигна ли той глас на протест когато започнаха да се избиват първите наши общественици, когато соф.градоначалници хвърляха във въздуха театри и ж.п. мостове за да погубят масово политическите противници на Земл. съюз? Проте­стира ли г. Страшимиров срещу ван­далщините на дружбашките банди, които разбиваха магазини и подпал­ваха редакции? Когато председателя на тяхното Народно събрание преду­преди журналистите да не пишат неудобни работи за правителството, защото „народния гняв“ щял да се излее върху техните глави? Порица ли, заклейми ли нашия „народопсихолог“ позорните зрелища, които Ивайло II устройваше в соф. манежи, разигравайки и развращавайки добрите български селяни? Забеляза ли той моралното израждане на неговите сателити, които предварително подписваха оставките си, показвай­ки с това своето нравствено, човеш­ко и партийно падение? Разбра ли г. Страшимиров, че Стамболийски бе­ше изтеглил 120 мил. лева държав­ни пари за да подкупва (както обясняват г. г. земледелците!) чужден­ци и може ли да посочи друг слу­чай за рушветчилък от такъв изключителен мащаб? Какво направи, най-после нашият прославен сега писател, в дните, когато министрът на вътрешните работи в България, дружбашкия водител Хр. Стоянов заяви от висотата на своя пост, че за София предстои варто- ломейска нощ, и че трите окръзи в държавата ни (Софийския, Кюстен­дилския и Петричкия) ще бъдат превърнати в гробници?

Но всичко това е отдавнашно ми­нало. Навярно г. Страшимиров не си го спомня сега. Тогава той би могъл да отговори на други някои въпроси. Къде беше будният страж на бъл­гарската обществена съвест, за да порицае заповяданото от Москва септемврийско възстание? Г-н Стр. хвърли зловещите думи, че народа ни бил клан, както турци не били го клали. Ала би ли могъл да ни ка­же той, как щеше да бъде клан същия този народ, ако комунисти­ческия бунт успееше? Малки ли са за него хекатомбите, милионните хе­катомби, които даде великия руския народ под куршумите и ножовете на болшевиките, из блатата и гори­те на Арахангелските тундри? Бил ли е руския народ клан от руси така страшно, както през годините, когато властта в Русия се държи от борците за свобода, братство и равенство?

И ако днес г. Стр. и г. Златаров са живи и здрави, та дори имат възможност да правят юбилеи и речи да произнасят в Народния театър под ръкостисканията на културната тълпа, това те дължат преди всичко на онези доблестни българи, които смазаха комунистическата кървава ламя.

През адските априлски дни на 1926 г. комун. конспирация устрои засада на Царя; след това уби един народен представител и в самото надвечерие на Христовото възкресе­ние, в самия велик четвъртък хвърли във въздуха Божия дом, за да изтреби цялата интелигенция, заедно с хиляден невинен народ. Уви! и след това „будната обществе­на съвест", на която бил въплощение г. Стр., според сегашните речи и писания на неговите високоговори­тели, не реагира...

Прочее, г. Страшимиров съвсем не може да се отъждествява с тая „будна общ. съвест“. Той собствено е имал чувство само за последствия­та, а не за причините; той е виждал само неизбежните жертви, а не про­вокаторите; неговия духовен поглед се е спирал само върху по-мал­ката от двете злини и съвсем не си е давал сметка за страшната орис, която е тежала над страната, ако конспирацията успееше. И затова не на­писа ред, не каза нито дума про­тив провокаторите, против причи­ните, против несравнимо по-голямото зло.

Същите тези въпроси би могло да се зададат и г-ну Златарову, и г-ну редактору на „Литер. глас“ (той впрочем е бивш комунист, така че няма нищо чудно в държането му) и на по-дребните им псалмопевци, които сега хленчат и кряскат нео­безпокоявани от никого за свобода, за правда, за съвест, а не виждат каква зловеща тирания и ужас биха залели България, ако възтържествуваха конспираторите, тези най-фанатични, свирепи и безскруполни агенти на човешкото озверение и нетоле- рантност.

При това положение на нещата, падат всички претенции, всички панегерици на „будната обществена съ­вест“. Онези наши писатели, учени и редактори, които я присвояват шумно за себе си само, ще трябва да се поогледат малко по-внимателно в себе си и около себе си. И тогава ще станат и по-скромни и по-малко кресливи. Всичките ни уважения към писателя г. Страшимиров и към човека на науката г. Златаров. Но тези г-да трябва да освободят обществото ни от монопола на своя­та едностранчива съвест, който се опитват да наложат чрез скорош­ния юбилей. Обществената съвест не е само у тях, не са само те нейни­те жреци. Не е тя също и в интелектуели като г. Людмила Стоянова, кой­то публично продава своята съвест. Още по-малко у невзрачни крикуни от типа на Вичо Ивановци; а най-малко у идолопоклонци от миниа­тюрния сорт на г. Динекова.

Приемете, г-не редакторе, увере­нията ми за отличната ми към вас почит и ако може да ви насърдчи съ­чувствието на непознати вам лично български граждани, милеещи за доб­рото на Родината и за будната обще­ствена съвест не по-малко от г-да писателствуващите братя, продължа­вайте твърдо да бичувате многоглавата хидра на българската демагогия от всички лагери, от всички сор­тове и от всички калибри.

София, 26. XI. 931 г.|

Л. Иванов

Статията е публикувана във в. „Слово“, бр.2836, стр.2, от 30.11.1931 г.

Подготвил: КРИСТИАН КОВАЧЕВ 

КОРАБЪТ НА ЛУДИТЕ - ЩАБС-КАПИТАН КОПЕЙКИН, В. СЛОВО, 1931 г.

КОРАБЪТ на лудите

И насън и наяве, достатъчно е да затвориш очите си, за да изпъкне пред съ­знанието ти образа на полудялото земно кълбо, тази стара родина на човешката цивилизация. Безкрайна броеница от векове изтече докато откъснатата от слънцето огнена маса се втвърди и изстине; стотици векове бяха необходими за Твореца, докато горещата още планета образува своята ко­ра, та върху нея да се породи живота на микроорганизмите, — свещеният зародиш на всички живи същества, с които Бог насели благословената от него не­бесна топка, — тласната с могъща сила в едно безспирно и безсмислено движение из всемира. В един щастлив ден, най-ве­ликият в историята на земята, появи се човешкия род по нейната кора и тези ми­лиони, умни и трудолюбиви животинки, венецът на великото Божие творение, в продължение на стотици векове създадоха впоследствие човешката цивилизация.

Ето я, прочее, такава, каквато я вижда­ме днес, в края на 1931-та година след раждането на Богочовека Исуса.

Гледайте я, любувайте ù се и чистосър­дечно кажете:

— Не са ли полудели пасажерите на земното кълбо?

Миналата година слабите нерви на някои чувствителни госпожици не можеха да понасят в Народния театър, когато на сце­ната се представяше „Корабът на мъртви­те“. Аз пък, граждани, не мога да понасям вече идиотското въртение на земното кълбо, което се върти като смахнато из небесните пространства, носейки на борда си полуделия човешки род. Къде в неизвестността пътува този зловещ, гигант­ски кораб на лудите?

Обиколете го надлъж и нашир с аероплан и тръпки на ужас ще заиграят по тялото ви! Да почнем от изток, от Китай. Няколко милиона китайци търпят нечувано бедствие след голямото наводне­ние. Обвити в дрипи, жалки човешки същества се хранят с дървени кори и тру­повете на удавени мишки. Малки дечица, изсушени като скелети, умират в ръцете на майките си и над това море от мизе­рия се носи аероплана на великия Линдберг, за да разнася няколко чувала браш­но из потопените селища. Пό на север топовете на Микадо унищожават хиляди китайци из полетата на Манджурия. Ужас и смърт витаят над обширната империя на Богдихана и човек с мъка понася това страшно зрелище.

Да литнем от тук с угнетена душа и да се понесем над цъфтяща Европа, де­то още блестят фаровете на една загасваща вече цивилизация. Двадесет милиона без­работни се движат из асфалтираните улици на европейските градове, край раз­кошните витрини на големи, претрупани със стока магазини, носейки бунт и злоба в душата си. В хиляди кабарета и дансинги се чуват истеричните крясъци на джаз-банда, котешкото мяукане на саксофоните и под звуците на тази безумна, изродена музика танцуват като луди хиляди човеш­ки същества с дивата страст на негрите, в очакване на нещо страшно и свърхестествено, което неминуемо трябва да стане. Върху готическите кули на Миланското домо летят като черни мухи страшните машини на Итало Балбо, четиристотин аероплана правят своите маневри из въздуха, готови в няколко минути да унищожат в дим и прах цъфтящия град на Ломбардия и паметниците на една цивили­зация от две хиляди години.

Нека литнем над небостъргачите в Ню Йорк, дето в зимниците на големи­те банки се вижда складираното злато на цял свят и дето, въпреки това, няколко милиона безработни манифестират из улиците на големите американски градове. Да се пренесем сега към вълшебните брегове на Южна Америка, благословената земя, дето хляба расте по дърветата и дето Бог с щедра ръка е разсипал своята благодат. Из равнините на Бразилия и Аржентина горят цели плантации от захарна тръстика, унищожава се труда на ми­лиони човешки същества по заповед на американските захарни тръстове, — унищо­жава се излишното производство, разкошният дар на Боговете, за да се запази от спадане цената на захарта. Около край­брежията се потопяват в морето огром­ни запаси от кафе, картофи, жито и ръж, хиляди и милиони тонове запаси, с които биха могли да се изхранят за една годи­на гладните в Китай и всички безработни в Европа.

Човешката лудост унищожава дарове­те на Бога с нечувана дързост, а такава дързост не може да остане без възмездие.

А какво правят в този момент сил­ните мира сего, тия, които уреждат човешките съдбини, които управляват дър­жавите, капитаните на лудия кораб?

В Женева безплодни заседания и дъл­ги речи, в парламентите крясък и лу­дост, в бюджетите дефицити, съкращават се субсидиите на безработните, а в същото това време из всички корабостро­ителници и заводи се фабрикуват все по-нови и по-страшни инструменти на унищожението, харчат се планини от злато за нови въоръжения.

И ето тъй, под истеричните звуци на джаз-банда плува из пространството зловещият кораб на лудостта, а нощем, там върху сърпа на луната, се вижда огне­ночервения плащ на Мефистофел, който пее своята страшна серенада. Нима не чу­вате в тишината на нощта зловещите ду­ми, които някога Петйофи изрече като зла прокоба за човешкия род:

И ти, земя, узря, — хай падай, строполи

се!

Не дойде ли пък края на света,

Земята аз ще провъртя, до огнената ù

среда,

Барут ще сипя, ще запаля — и нека

всичко фръкне на възбог!

            Статията е публикувана във в. „Слово“, от 10.10.1931 г., в рубриката „Нашият дневник“