КАК БЕ УБИТ АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ - ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС, БР.356, СТР.5

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ

КАК БЕ УБИТ 

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ

Оригинално заглавие “НАРОДНО ПОКЛОНЕНИЕ НА ЛОБНОТО МЯСТО НА АЛЕКО“

Из зелените ниви на Пазарджишкото поле се разля пролетен дъх. Червенеят се макови синури. Пойни птици, скрити в шубраки и самотни дървета, пеят с унес. Бавно и тежко, като бойни самолети, прелитат щъркели, пристигнали наскоро от юг. От тук, от там, отвред лъхна лек вятър и разнесе дъх на полски цветя. Утринни лъчи обливат възвишенията на Родопа, която издига на възбог вълнообразни хребети, прошарени с бели преспи. В далечините на Тракий­ската равнина летят бели облаци.

Тая пролетна картина се разкри пред нас, когато наближихме Дебрущенския хълм, отсам Радилово. По пътя от Пазарджик за Пещера се движеха на тълпи стотици хора. Какво е вдигнало тия волни души и ги е устремило вън от града? Къде отиват в тоя син майски ден?

Всяка година, в първия празничен ден преди народния праздник на светите български равноапостоли, хиляди граждани отиват на поклонение при лобното място на Алеко Константинов, който за­върши земния си път трагично, убит на сред път из засада от наемници на бай Ганю. Същият бай Ганю, идеята за който му е хрумнала в най-щастлив момент от живота му. И може би затова се наричаше "Щастливец". Но кой знае — може би това е ирония на писателя, или пък са­моизмама, присъща на всеки смъртен.

Тържеството в памет на Але­ко бе привлякло тълпи граждани от околните градове и села. Ав­томобили, файтони и каруци — цели върволици — вдигаха облаци прах по бялото шосе за Пещера. Селяни и селянки, облечени в нови премени, идат напреки из полето. Прииждат хора през хъл­ма и скоро градината при лобното място почерня от народ. Истин­ско народно поклонение.

На лобното място е издигнат паметник от бял мрамор с надпис: „Пътниче! Предай на грядущето поколение, че тук е паднал убит от наемни убийци поетът — писател Алеко Констан­тинов на 11 май 1897 г.“ Но зло­сторници са издраскали буквите и надписът едва се чете. Враговете на Алеко, които го убиха, не по­щадиха и неговата памет. Пещерци са донесли, както всяка година, мраморен бюст на Алеко, който е поставен на паметник, украсен с голям венец от диви трендафили и полски цветя. Буке­ти от мак са нахвърлени неб­режно върху пиедестала. Пазарджишкото туристическо дружество „Белмекен" е поправило кантона край паметника и е построило пом­па, с която се извлича бистра во­да. Уреден е малък парк, в който са залесени тополи и ака­ции. Но това място е проклето — нищо не вирее.

Между почитателите на Алеко е и Васил Томов, 75-годишен старец, който е придружавал Алеко и Такев във файтона при убийството. Томов е още бодър. Спрял пред паметника, с чувството на тъга той разказва някои спомени за трагичната нощ, когато Алеко завърши своя земен път.

*

— От Пещера тръгнахме в здрач. Беше Св. Кирил и Мето­дий, голям праздник. Нещо пред­чувствахме. Когато тръгнахме Такев покани Алеко да седне от дясната страна на файтона.

—  Не, от лявата страна ще сед­на, каза той.

— Такев пак настоява.

— По никъв начин. Такев е по-старши — отговори Алеко.

— Е, щом не искаш, седни от другата страна — съгласи се Такев.

Файтонджията Тошо Кръстев — Бог да го прости, той сега е покойник — удари коня и тръгнах­ме. По пътя Алеко ни залисва. Все разказва. Стигнахме с. Радилово. Поканиха ни да слезем и да пием по едно вино. Алеко са обърна към Такев и каза:

— Днес е праздник. Щом ни канят, да слезем. Ще видим „бай Ганювците" как живеят и как празнуват Св. Св Кирил и Методий. Слезнахме във Вучковата кръчма. Дойдоха стотина селяни. Сед­нахме и те заприказваха.

— Дайте вино! — казаха някои. Но Такев и Алеко отказваха.

— Пийнали сме.

— Разговаряха доста със селяните и след известно време станаха да си вървят. Три-четири селяни ги спират. Файтонджията, обаче, ни кани да вървим, за да стигнем по-рано в Пазарджик. Такев каза:

— Аз съм готов, но къде е Алеко?

Той беше при селяните, в тра­пезата на кръчмата: десетина души го бяха заобиколили и го разпитва­ха за това-онова; той им отгова­ряше живо и с усмивка. Търсим го, не можем да го намерим. Най-сетне го видях сред селяните и отидох да го поканя да тръгваме.

— Чакай, казва, да поприказвам. Такива добри хорица са тия селяни.

—       Не може — възрази файтонд­жията. — Разболя ми се конят.

Трябва да бързаме.

В това време писна гайда. От­после разбрахме, че този гайдар е курдисан нарочно, за да ни за­бави. Алеко се вслуша и тихо каза:

—  Добре, да свърши песента и ще тръгнем. Колко хубаво свири гайдарят ...

Дойде при нас и Такев, разбута селяните около Алеко и го хвана за ръка. Такев му каза, че на другия ден има дело в апе­лацията, затуй трябва да бързаме.

— Е, щом бързате, хайде да вървим тогава! — отговори след малко Алеко.

През това време притичват три-четири души по нареждане на кмета на село Радилово и ни причакват тук между тия ливади. Те взели от общината кримки, по пряка пътека дошли преди нас и устроили засада.

Беше тъмно. Фенерите на файтона бяха запалени. Когато излязохме от селото, от силното ка­ране на файтона единият фенер изгасна. Алеко обърна внимание на файтонджията и каза:

— Не е на добро това ...

Файтонджията измрънка нещо и подкара конете още по-силно. Такев задряма на рамото на Алеко. А той — като сега помня — раз­правяше за звездите и обясняваше как се наричат. Файтонът летеше, ние приказвахме туй-онуй. По едно време Алеко запя тихо някаква руска песен. После се замълчахме.

Изведнъж се чу залп. Един куршум закачи коня под опаш­ката, а един удари в гюрука и от там — това разбрахме после — рикошира в гърдите на Алеко.

Той извика глухо:

— 0-о-о-! — и легна на коленете ми. Изстрелите се повториха още веднаж. Един куршум изпищя покрай челото ми. Конете се уплашиха и побягнаха. Такев извади револвер и сънен запита:

— Какво има?

— Засада, стреля се.

— Спри! —  казва той на файтонджията. Но конете летят.

—Лежи, ще ни убият! — ка­зах на Такев.

— Не, спри, ще ида да видя кои са тия вагабонти.

Той не знаеше, че Алеко е ударен смъртно. Такев беше смел и ловък човек. Стискайки револ­вера, той искаше да скочи, но не го пуснахме. Файтонджията стро­ши фенера, наведе се и легна на капрата. Наведохме се и ние.

Почувствах, че потече топла кръв по коленете ми. Разбрах, че Алеко е ранен. Дадоха се още два залпа след нас. Конят беше ранен и подплашен бягаше на зиг-заг.

Когато стигнахме до циганското село Кочагово, Такев се обърна към Алеко:

— Стани, минахме опасността!

— Алеко няма да стане — от­говорих тихо.

— Как няма да стане?

— Га̀либа е убит... (изглежда, вероятно е убит, пояснение)

И наистина Алеко лежеше неподвижен във файтона. Такев ревна:

— Олеле майчице, бащице мой, убиха Алеко. Как ще отговарям пред българския народ!

Наизлязоха цигани от селото да видят какво има. Файтонджията и аз успокоявахме Такев, но той не спираше да вика. Заповяда да караме бързо на гарата, за да дадем помощ на Алеко. В тъмната нощ файтонът се залю­ля към Пазарджик с полумърт­вото тяло на Алеко.

Такев спря да вика, замълча, стисна зъби и заплака.

Бързо отидохме на гара Пазарджик, но тялото на Алеко бе ве­че изстинало. Такев каза на фай­тонджията:

— Право при прокурора Майер!

Отидохме в града, но беше ве­че късно. Почукахме на къща. Прокурорът Майер излезе по риза.

— Кой е?

— Такев.

— Какво има?

— Алеко е убит.

— Не уже ли е убит?

— Да, там и там го убиха.

След това дойде полицай и по­иска да арестува Такев, мене и файтонджията. Казаха, че Такев бил накарал нас да го убием! Това го каза окръжният управи­тел Писаров, който ослепя после.

— Господин управителю! — каза Такев — не се намесвайте в работата ми. Аз зная кои са убий­ците, и ще ги открия.

Майер даде една бележка да не ни арестуват. Една войскова част ни изпроводи до къщи, за да не ни арестуват стражарите и да ме ни бият. (Ако те бият, всич­ко ще признаеш!) Прокурорът ни почерпи по един коняк в хотел „Македония“ и след това си отидохме вкъщи. Когато Та­кев се сбогува с прокурора, той му предложи услугите си.

— Да ти дам — каза Майер — два войника да си отидеш.

— Не ми трябват! — отговори той и излезе от вратата на хо­тела. Къщата му бе наблизо. Но току-що излезе и по пътя се да­доха два-три изстрели. Кой беше, не знам. Каза се, че полицаи стре­ляли. Прокурорът се спусна и намери Такев, долепен до един дувар и държи револвер.

— Ранен ли си?

— Не съм. Стреляха, казва, но не съм ранен.

След това Майер го изпрати с няколко войници и постави по­стове.

Тогава партизани дадоха телег­рама от Пазарджик на Константин Стоилов да отстрани Май­ер. Още сутринта се съобщи, че той е отстранен и да предаде следственото дело на Минков. Та­кев се възмути. След това Май­ер го възвърнаха по застъпничество на Такев.

Такев се зае сам да намери убийците и ги намери. Преди да заминем за София, той прати вой­ници на мястото, гдето стана заса­дата, заповяда да го заобиколят и да не пущат никого там. Намери(ха) се стъпки в тира, ендека, които се отляха с гипс. Изпи­таха нашите стъпки — на мене, файтонджията и Такев — и се видя, че не схождат. Разпитаха ни кои познати сме видели. Казах­ме кмета Милуш, Салепов и Минков. Те минаха няколко пъти в кръчмата и приказваха нещо. Шу­шукаха си. Викна ги Майер и тримата и се оказа, че техните стъпки уйдисват на гипсираните. Арестуваха ги, а нас освободиха. Съдиха ги и ги осъдиха. Само Салепов, който беше малолетен, го осъдиха на 15 години и след из­лежаване на присъдата го освобо­диха.

Томов завърши разказа си просълзен и развълнуван от спо­мена за страшната нощ.

*

Отслужена бе панихида за Але­ко. Хилядното множество колени­чи и се поклони на мястото, дето нещастният Щастливец бе пронизан от рикоширалия куршум. Свещеникът произнесе слово за трагичната кончина на Алеко, с проклятие за убийците. Убиецът Салепов е още жив. Той бил осъден — понеже е бил мало­летен — на 15 години затвор и след излежаване на присъдата си, е бил пуснат на свобода. Една година на Св. Св. Кирил и Методий дошел да види как се чествува човека, който той уби. Когато видял огромната тълпа на лобното място, той се спрял и отдалече гледал коленичилото граж­данство. Какви ли чувства са вълнували душата на този човек. кой­то е обикалял мястото, от къде­то преди години, скрит в тъмни­ната като звяр, е отправил кур­шум в сърдцето на Алеко?

— Тук ли трябваше да умре Алеко — възмущаваше се един турист — до циганското село, в това голо поле? Певецът на пла­нините, той който ни зовеше горе при троновете на орлите и дивите кози, при езерата, върховете и бе­лите преспи, да умре тук, до ци­ганските катуни...

Хорът при Пазарджийската гимназия изпя "Балкани", химнът на туристите, а след това в Алековия парк се извиха кръшни хора. Бавно се разотидоха почитателите на Алеко: едни към града, а дру­ги към легендарната Родопа, в царството на елените и кристалните потоци, гдето ги зове духът на незабравимия Алеко.

Г. Клисаров

                Статията е поместена във в. „Литературен глас“, бр. 356, стр.5

ЕДИН ЧАС ПРИ СЕСТРАТА НА ЯВОРОВ - РАЗКАЗ НА ЕКАТЕРИНА НАЙДЕНОВА

             ЕДИН ЧАС ПРИ СЕСТРАТА НА ЯВОРОВ

Госпожа Екатерина Найденова, се­стра на нашия голям поет Яворов, живее със семейството си в София. Ние отидохме при нея и бяхме приети с голяма топлота и сърдечност.

— Госпожо, идвам при вас и ви моля да ми кажете някои от спомените си за вашия брат Яворов, на когото посвещаваме специален брой от нашия вестник "Литературен глас".

Усмивката, която сияеше по из­разителното лице на Яворовата се­стра, отстъпи място на скръбния израз.

— Извинете, но не мога. Аз съм поставила между миналото и сегашното черна стена, зад която на искам да прониквам и раз­правям ...

Думите й бяха напоени с голя­ма болка, която проникна в сърцето ми. Настъпи мълчание, което с голяма предпазливост аз пръв наруших.

— Госпожо аз искам от вас да чуя само за ония хубави детски дни, които сте прекарали с ва­шия голям брат.

— Какъв смисъл може да има всичко това? Кого може да интересу­ва детството на моя брат, Яворов?

— Госпожо, ние обичаме и се възхищаваме от чудната поезия на Яворов. И всичко, каквото ви свър­зва с него, нас ни интересува силно. От вас ние можем да чуем най-ценни неща за него, каквито не можем да намерим никъде.

С голяма мъка успях да убе­дя сестрата на Яворов да каже нещо за брат си. Изглежда, че тя е много разочарована от всички ни, загдето така безмилостно сме се отнесли със съдбата на тоя ве­ликан на българската художестве­на мисъл.

— Като дете той беше затворен в себе си, мълчалив. По цял ден може някой да седи до него без да му проговори и по­гледне. До третата годишна възраст никак не е проговорил. Майка ни го е смятала за глухоням и за да се увери, че не е — веднаж го е оставила на да­лечно разстояние и го е викала на име. На викането той се е обърнал и от това е заключила, че не е глухоням. 

След тригодишната си възраст започва да приказва, но пак мно­го малко, не както другите деца да бъбри. Той се е научил да че­те и пише твърде рано. Това е би­ло преди школската възраст. Като дете той не е играл никак. За пръв път, когато отива на учили­ще, завел го е чичо ми, учител тогава в Чирпанското училище. Дал му букварчето да прочете нещо и той се объркал, вместо ри­ба прочел рита. Когато повторил, та прочел право думата, засрамил се много и не искал по-нататък да чете, разплакал се и се вър­нал вкъщи. Понеже чичо ми му се е скарал за тази негова постъпка, майка ми, която всеки път е била много нежна, по-нежна от­колкото към другите си деца, на­грубила чичо ми и го с изпъдила, за да не дохожда за седмици вече у дома. Пею си останал и тази година вкъщи и на следующата е тръгнал на училище. Тогава той бил шест годишен. В училище­то след това той върви много до­бре. Между другите деца се е от­личавал със своята събуденост, но все пак е бил затворен меж­ду тях.

—  Кой е бил първият, който у него е открил детските му спо­собности?

— Пръв, като много способно дете го е открил учителят му във второ отделение Петър Пеев. След много умните му отговори, един час като не е можал с друго да го възнагради, дал му едно петаче. За жалост, обаче, този петак се търкулнал под чина и не е можал да го занесе вкъщи, за да се похвали. Като по-голям вече, неговата съ­буденост прави впечатление и другарите му започват да му за­виждат. Много пъти, когато в училището той се е проявявал, отпосле си е изпащал и е бивал набит в някой от касаците (тясна улица) и си идваше вкъщи разплакан. Еднаж, спомням си в такава улица, до чер­квата „Света Богородица“, пак по един такъв случай. Пею е бил набит, от един свой съученик, който не знаел нищо и Пею е трябвало да каже вместо него. Същият този ученик, след като е набил брат ми изпреварва го и отива на дюкяна при баща ми и го клевети, казва точно обратното на това, което е било. В това време при баща ми бил доктор Нурижан, тогавашен лекар на града и като видял този, който се оплаквал, казал на баща ми по турски: "не виждаш ли, че той лъже". А в същото време Пею си беше дошел с подуто око вкъщи. Често пъти един друг негов съученик го биеше само затова, защото като вървял — не поглеждал никого и се е гордеел, както се изразявал този негов другар.

Когато беше в трети клас, ве­че съвсем се открояваха способностите му. В Чирпан сега аз точно не мога да си спомня кога, протестантският проповедник, на когото сигурно обърнали внимание способностите на детето, е молел да бъде изпратен в Америка.

Сестрата на Яворов замълча за малко. Дълбока въздишка се изкър­ти из гърдите й, след което про­дължи:

— Ако беше отишъл в Аме­рика, може би съдбата му щеше да бъде тласната в съвсем друго направление, но баща ми се проти­вопостави тогава, понеже беше състоятелен и не даде, разбира се и дума да се издума за тази работа.

— Кога започва у него да се проявява любовта към писане?

— Към 12—13 годишна възраст започва да прави опити да пише. Обаче, още от дете съставя приказки и ги разказва на другите без да ги е писал, разбира се.

— Наследил ли е той тоя свой дар от някого?

— Майка ми обичаше да разказ­ва приказки и ги разказваше много хубаво. Когато у дома се събираха съседките Пею уж към тях не гледа, обаче, чувствуваше се, че той се вслушваше, защото после обичаше много да ги имитира.

Той също играеше детски театър. Мъкнеше от къщи дъски, за да създаде нещо за детския театър. Това беше към трети клас.

— Вие от кога го помните?

— Аз съм четири години по-малка от него и го помня когато беше ученик в първи клас.

— Защо именно вашият брат отива да следва гимназия в Пловдив, а не в друг град?

— Баща ми по онова време има­ше търговски връзки с Пловдив и  отиваше там много често. Оба­че, баща ми е искал да му даде малко образование. Материално ба­ща ми тогава беше много добре и съвсем не е вярно твърдението на някои, че Пею впоследствие е прекъснал образованието си по­ради финансово затруднение на ба­ща ми. Но майка ми имаше желание — детето й да следва, защото у нея всякога имаше една вяра, че от него ще излезе голям човек. Това тя си го казваше и го повта­ряше, че той не е като другите деца. Затуй неговата дума в къщи се слушаше повече отколкото на другите. Пък и той често пъти обичаше да диктува.

— Като ученик в гимназията направил ли е впечатление със способността си да пише, на някои от учителите си?

— Още в IV клас, учителите виждат, че той не е като другите ученици, че има нещо по-особено. Учителят по литература открил, че има дарба и при класните упра­жнения му казва: "Готви се, ти няма да бъдеш като другите“.

Спомням си, когато отиде в Пловдив, приемния изпит издържа отлично, но когато е поискал да се запише в класическия отдел, баща ми почнал истории, понеже всички от Чирпан били записани в реалния отдел. Постъпката му да се запише в класическия от­дел е била последствие от гру­бото отношение на учителят по рисуване, към един чирпанлия. Пею беше много нежна душа и не можеше ла понася грубостите.

В Пловдив започва да пише разни драмички, малки разказчета, в които осмива някои близки. Най- важното, че първите му работи са балади.

— Останало ли е нещо у вас от тия негови първи опити?

— Жалко, че от това време нищо не е останало. Кой можеше да предполага, че той може да бъде прочут, че ще стане голям поет.

У нас, през една ваканция, той чете една такава балада. Беше лятно време. Всички бяхме навън. Баща ми отсътствуваше. Разпра­вяше се за много страшни неща в нея. Ние всички бяхме се умъл­чали, вперили очи в него и го слушахме. Той също беше много увлечен в четенето. Изведнаж нещо силно изтропа и ние под настроението на баладата, всички избягахме, той преди нас . . .

— Можете ли да си спомните какво е чел той по онова време?

— Той много четеше Вазов. Също Ботев. Въобще всички наши стари писатели. Започна също да чете и руска литература.

— Кое е накарало брат ви да напусне училището?

— Баща ми под влиянието на един наш братовчед, решава, че Пею трябва да напусне училището, за да следва за телеграфист. И от тогава започва трагедията за брата ми. Баща ми се е поддал на влиянието на братовчеда ми, за­щото той бе учител и го смяташе за много умен човек, който може да преценява какво може да се направи за бъдещето на Пею. Майка ми настояваше брат ми да следва, обаче знаеше, че гласът на майките често пъти съвсем не се слуша.

Започват денонощните дежур­ства и мъката за него, че е напустнал училището — го тормози. Вдълбочава се в четене и аз мисля, че това му спомогна да се самообразова и да научи много неща. Тия страдания, които той преживя и го засегнаха, може би оформиха, онова което е изразил в поезията си. Ако не беше ги изживял може би и поезията му щеше да отиде в друго направление. Така както се стекоха обстоятелствата за него, го направиха поет. Вече в него­вата млада душа залегна голяма тъга и той се отдаде всецяло на своето образование. Но все пак не преставаше да търси пътища, за да се измъкне от телеграфчилъка, защото съвсем не му допадаше.

— Вие ли сте ходили заедно с  майка си при него в Анхиало?

— Първо беше отишла майка ми, когато беше боден от пневмония. За по сетне пак с майка ми и аз. В Анхиало живота му беше тъжен. Винаги самотен. В свободното си време е отивал и стоял с часове на оная скала, която днес наричат „Яворова скала“ и от нея е наблюдавал безбрежното море и е мечтал. Там той стоя повече от една година.

 Брат ми беше наистина един необикновен човек. Той имаше топла, благородна и нежна душа. Говореше много хубаво, имаше един мек, кадифен глас, малко гърлен, но топъл. Неспособен беше да направи зло, а хората го тормозеха цял живот и го изкараха едва ли не вулгарен убиец.

С две думи, трагедия, трагедия беше неговия живот. . .

Не исках да се докосвам до болното място и с това да причи­нявам страдание на Яворовата сестра.

Благодарих за крайно любезният прием и си поех.

Навън градът смирено се по­коряваше на нощта. В главата ми се догонваха незабравени сти­хове от Яворов. Желанието ми да ги кажа сам на себе си беше силно и аз, като луд мълвях из тъмните и заглъхнали софийски улици. .  .

Смъртта — не виждам друго в белия кивот

На твоите скрижали тайни, о жи­вот!  . . . Млад

на младост зноя не усетих. С ласка

край мене, о живот благоухан

Защо не спреш?

А идваше ми да се провикна и да събудя заспалите, с заседналия  в мисълта ми стих:

„Хей смърт, дай на живота път! . . .“

Коста Георгиев

ВЕСТНИК "ЗАРЯ"- 23/24 ДЕКЕМВРИЙ 1936 - КАК ОТРАЗИ ПРЕСАТА НОВИНАТА ЗА СМЪРТТА НА АС.ЗЛАТАРОВ

ВЕСТНИК "ДНЕСЪ" - В ПАМЕТ НА АС. ЗЛАТАРОВ

ЕДИН ЧАС ПРИ ЕЛИН ПЕЛИН - МИЛЧО ДОБРЕВ

ЕДИН ЧАС ПРИ ЕЛИН ПЕЛИН

(в. Литературен глас, бр.414)

В кафенето, група мъже разговарят, махат ръце, бръчкат лицето си. Някакъв сериозен проблем размиря душата им. Той, между тях, свел очи, с невъзмутимо спокойствие седи, мълчи. После, за момент повдигне глава, каже няколко думи: ще възбуди смях, одобрение и пак ще замълчи.

                В кафенето, на улицата, с хора или сам, ще го видите все такъв мълчалив, затворен в себе си.

                Спомням си, през лятото беше. Наредена бе трапеза в чест на една културна годишнина. Присътствуваха видни хора. Държаха се тостове от мнозина. Той дума не продумва. Седнал на почетно място, сякаш другаде беше духът му. Накрая, домакинът на трапезата, без да се обръща към него, обявява:

— Ще говори Елин Пелин.

Речта му беше кратка. Но с малко думи каза много. Бликна смях, задоволство, настроението се повиши.

— Умна глава е Елин Пелин — забеляза някой от присътствуващите. Познатият ми, в ляво, наклонява се към мене и ми рече:

— Пелина признавам за най-умния между нашите литератори, днес.

С такова впечатление за него, напластено от наблюденията ми през много години, запътям се към един от първожреците в храма на съвременната българска литература, като спотайвам в себе си тази интимна мисъл – да мога да надникна отвъд завесата, която огражда вътрешната същност на поета . . . в неговата затвореност исках да открия тайната  на вдъхновеното му творчество.

Срещата ни стана в модерната сладкарница на улица Раковски, до музея Вазов. Настанихме се в една удобна ложа и повеждаме разговор.

С детинска наивност, задавам аз първия въпрос като мислех, че той изеднаж ще заприкаже дългия низ на житието и битието си.

—       Да ми кажете нещо за вашия живот?

— Моят живот е бил всякога равен и безбурен, лишен от романтични преживявания и неинтересен за разказване.

—       Но всеки човек има свой интимен живот. . .

—               Казах ви, нито обичам да разправям, нито имам какво да разправям.

В първия момент останах като смаян. Недоумявах. Такъв отговор нито очаквах, нито определяше нещо. По скоро ми се стори, че изчерпваше предмета на моето интервю. После, се поукопитих, поразмислих се и рекох да бъда предпазлив, да задавам такива въпроси, та отдалек да разучвам събеседника си. Като свърша, ще направя заключението си за него, сам. И започвам ве­днага един след друг, следва­щите въпроси.

— Кога и кое ви е дало повод да пишете?

— Още като дете в село аз се увлякох в четене. В нашата къща, благодарение на това, че тримата ми по-големи братя бяха учители, имаше доста  книги и се получаваха някои от тогавашните списания. Имахме стиховете и разказите на Любен Каравелов, които съм чел и препрочитал много пъти, а стиховете му, почти всички знаех наизуст. Попадна ми и сборника на народните умотворения, където за първи път се напечата "Под игото". Четох го с безкрайно увлечение и с ненаситна жадност. От тогава книгите станаха за мене необходимост и страст. Опитвах се и аз да пиша нещо. Но моето още по-голямо увлечение беше в рисуването. Мъчех се да прерисувам всички картини от книгите и списанията и бях изшарил всички стени на къщата ни. Когато по-после се откри рисувалното училище, държах изпит да постъпя там, но не ме приеха. И така вместо да стана известен художник, почнах да се проявявам като неизвестен писател?

— Имахте ли някой да ви на сърдчава и ръководи.

— Никой. Едва след излиза­нето на първата ми книга с раз­кази, за мене се заинтересува покойният Шишманов, който беше тогава министър на народното просвещение. На неговата гри­жа, ентусиазъм и добрина дъл­жа много. Неговото име всякога спомням с безкрайна благодарност.

—   Да кажете сами нещо за литературното Ви творчество ?

—   То е писано, писано, че не желая да приказвам  за него.

— Ами, кое считате най-хубаво от съчиненията си ?

— Мнозина са ми задавали този въпрос. Не мога да кажа нищо. Всеки читател ще намери нещо, което най-много му допада и му харесва. Аз от де да зная.

— Освен белетристичните ви трудове, правили ли сте опити в драмата и поезията ?

— За стихове, виж, хабил съм си душата. Но инцидентно, случайно. Като бях млад, на 20 г., имах тетрадки с 400 стихотворения. Тетрадките ми от­краднаха в един хотел в Со­фия. Оттогава престанах да пи­ша стихове.

— Печатани стихове имате ли?

— Да. На млади години. Пове­чето бяха с хумористично съдър­жание.

— На какви езици са преве­дени съчиненията ви?

— Преведени са на чужди ези­ци много мои работи. На англий­ски, гръцки, сръбски, чехски.

— Награда от Академията на науките, получавали ли сте?

— С тая висока чест не съм никога удостояван. Може би, за­щото начините чрез които се получават често пъти академи­чните награди, никога не са би­ли по моя вкус.

— Какво мислите за нашата литература ?

— Нашата литература се раз­вива с едно забележително ожи­вление, макар и при най-неблагоприятни условия. Най-главна пречка за издигането на истински талантливите е неправилната оцен­ка на всички фактори, които по закон, по дълг и по положение са предназначени да крепят, да насърдчават, да издигат истин­ски хубавото. Литературните до­стойнства днес се мерят с мяр­ката с която се мерят карто­фите — на килограм. А мярка­та за изкуството, за литературата трябва да бъде карат, както се мерят безценните камъни. Литературата не е манифактура, макар че тия две думи се римуват.

— Какъв трябва да бъде ис­тинския писател?

— Талантлив човек, свободен ум, горд дух.

Кажете нещо за младите писа­тели ?

— Не казвам такива работи. Ако кажеш за един ще се раз­сърди другия.

— Какво е най-голямото ви же­лание, днес ?

— Да живея докато видя две­те си деца закрепнали и подгот­вени за живота.

— Какви литературни планове имате ?

— Човек предполага, Господ разполага.

— Добре, тогава какво пишете понастоящем ?

— И това не обичам да разправям — какво пиша. Защото може да го не допиша. После ?

— От кога сте член на писателския съюз ?

— Не съм член на писателския съюз, макар че съм един от основателите му.

— А, защо сега не сте член ?

— Доброволно се отказах. За причините не желая да говоря, пък и неприятно ми е да говоря. Отказах се от членството в него по чисто лични съображения.

— Кажете нещо за отноше­нията си с вашите колеги — пи­сатели ?

— Добри и приятелски с вси­чки, но рядко съм в средата им.

— Дружбата ви с професор Балабанов?

— С професор Балабанов сме стари приятели. Приятелите, които имах от млади години се разпръснаха. Остана само Балабанов. От него съм научил много работи. Той е учен и сърдечен човек.

— Ако ми позволите да ви запитам за една мисъл, която че­сто се цитира  от мнозина, по какъв случай сте я казали: "Ако в България някога се роди гений, то той ще бъде гения на завистта".

— Да. Имаше в миналото едно списание  „Илюстрована политика“. Редакцията беше поискала от някои по-известни навремето хора да напишат по една мисъл. Писаха Вазов, Михайловски, Шишманов и др. Аз това написах.

Мислех, мислех . . . Какво друго да запитам. Часът за  интервюто наполовин не беше свършил. Елин Пелин приказва малко. Отговорите му са кратки. И, ни в клин, ни в ръкав като конец , зададох въпрос:

—   Да ни кажете нещо друго?

—   Със здравето съм добре и днес времето е хубаво.

За мене, последния отговор беше указание за туряне край на разговора ни.

И без това указание аз трябваше да привърша. От една страна чувствувах, че разговорът ни е изчерпан, а от друга, че има още много, много да се каже, без да зная какво именно да запитвам. Споменаха се доволно интересни неща и все пак остава недоизказано най-интересното.

Елин Пелин е даровит разказвач, езикът му е цветист, мисълта блестяща, но когато разказва за себе си той е непохватен; самият той слиза в най-съкровените гънки на людските души, разкривал е достойнствата и недостатъците на околните си с опита на голям психолог, но вратите на своята душа, пази най-грижливо затворени.

Когато се запътих към него, носех се като че ли в ръка с апарат, който както Рентгена, прозира в костта, мислех ще проникне и през тънката покривка на душата му. Указа се, че  трябва да се премине през лабиринт, в който ничий лъч не достига. И застанал вече ням пред събеседника си, размишлявах в себе си:

В тая недостъпна затвореност, нима не се крие голямото дарование на поета, което носи своята характерна срамежливост да се покаже през деня на белия свят!

Милчо Добрев