В СТРАНАТА НА СЪВЕТИТЕ - ЧАСТ 3 /ПРОФ. АС.ЗЛАТАРОВ/

КОНГРЕСЪТ

Четиристотин автомобили отведоха конгресистите до Етнографския музей на ул. „Инжинерна“, дето, в мраморната зала на музея, стана на 8 август вечерта опознаването — първата другарска среща — на дошлите за XV международен конгрес по физиология. Над входната врата на музея стои голям надпис на руски и на английски: „Поздрав на делегатите за XV международен конгрес по физиология“.

Мраморната зала на музея е цяла облицована с мрамори с най-разнообразни цветове и шарки, с каквито е богат Урал и другите съветски мраморни кариери. Тука са събрани сега две хиляди души и оркестърът от 60 изпълнители, звучи, гали, унася. Руските мелодии ту игриви, ту напевно сантимен­тални, карат да заиграват сърцата и кой може да устои да не танцува! Валс и фокс-трот се сменят и развеселеното конгресно всенародие танцува ли, танцува... В страната на народните комисари сега е голямо увлечението по танца и модерните танци, които, в първата ера на революционния фанатизъм, бяха обявени за буржуазна разюзданост, сега им е дадена индулгенция и шествуват из всички среди.

Но при тая опознавателна среща не само се танцуваше, а и богато се похапваше. Защото танцът е работа, а знае се тезата: „трябва да яде — който работи!“ И още: разглеждането на музея не е проста забава. Защото, тук, в тоя музей, могат да се видят в техния бит многобройните народи, които

Eтнографският музей

населяват една шеста от земята и не само пеят интернационала, а носят свои традиции, свой нацио­нален дух и своя национална култура. И това се вижда: музеят е подреден с всичкото обилие на етнографските материали, които могат да обрисуват вещественият и духовният облик на човешкото гъм­жило на Съветите. Посочена е, най-вече, разликата в социалния бит преди и след революцията. А пла­кати, тезиси, лозунги, цитати — умело въвеждат в системата на конструктивния социализъм. Защото музеят е не само за забава, а преследва и задача на едно възпитание в духа на съветската идеология.

На следното утро, в двореца Урицки, стана тържественото откриване на конгреса. Дворецът Урицки е красота! В голяма зала, дето стават засе­данията на Ленсовета, насядаха две хиляди души. Пред всекиго телефонна слушалка и малка бележка, как се скачва щепселът на слушалката, за да се слуша по избор: на руски, или на френски, или на немски, или на английски, или говора на самия оратор. Чудна система! За пръв път на конгрес това удобство, да може всеки слушател да чува на език, който разбира, какво се говори на трибуната.

Дворецът Урицки (Таврический дворец, рус.)

Председателското място на трибуната, при въз­торжени ръкоплескания, се заема от академика про­фесор Иван Петрович Павлов. В президиума са чле­новете на международния комитет на физиолозите и представителите на съветското правителство, се­кретаря на ЦИК СССР, и председателя на правител­ствения комитет по съдействие на конгреса, заведующ отдела за науката при ЦК ВКП (б) и пред­седателя на ленинградския съвет.

Откриването на конгреса

Откриването. Осемдесет и шест годишният па­триарх на съвременната физиология — Проф. Пав­лов, с енергична стойка и жив глас, след стихването на овациите, които му се направиха, каза: „Обявявам XV международен конгрес на физиолозите за открит!“

Мраморната зала на етнографския музей

Буря от ръкоплескания огласява залата. Проф Павлов произнесе кратка реч, в която между другото каза: „Настоящият конгрес на физиолозите, петнадесети под ред, за пръв път се събира у нас. Това е в реда на нещата. Нашата фи­зиология е още млада. Тя още работи, за да до­живее века на своя разцвет едва през второто по­коление на руските физиолози. За родоначалник на нашата физиология ние трябва да считаме С е ч е н о в, който за пръв път започна да чете лекции като специалист, а не по чужди книги, и създаде първата школа наши физиолози. Сеченов е инициа­торът за физиологична работа в една голяма част от земното кълбо. Ето защо ние счетохме за необ­ходимо да подарим на конгресистите неговите съчи­нения и по един медал с неговия образ. След това Проф. Павлов се спира на ползите, които тоя меж­дународен конгрес ще даде: „Първо. Ние, физиолозите, както това се е заявявало много пъти вече между нас, и се е практикувало на миналите кон­греси, ще вземем окончателно решение по така наречените програмни въпроси, т. е. въпросите, които в дадения момент представляват особен жив инте­рес... Като втора точка с грамадна важност аз съзирам именно: специалното влияние на така събра­ните научни деятели върху младите поколения, върху начинаващите учени. Силата на това влияние аз знам по себе си, от своите млади години, от влиянието на нашите по-раншни естествоизпитатели и лекари. Нашето правителство дава извънредно много сред­ства за науката и привлича маса младежи към научна работа. И върху тези именно младежи работата на нашия световен конгрес ще има огромно импулсиращо въздействие. Накрай, третата точка. Ние сме от различни народности, обаче сега сме обхванати от голям интерес към нашата научна работа. Ние сега сме дори другари, даже в много случаи с явно дружелюбни чувства, ние работим, очевидно е, за пълното и окончателно обединение на човечеството. Но ще се разрази войната — и много от нас ще станат враждебни един на друг именно на научна плоскост, както това е бивало не еднаж.

Проф. Павлов държи реч

Ние не ще можем да се съберем заедно всички, както сега. Даже взаимната ни оценка ще стане друга. Аз мога да разбера величието на една война за освобожде­ние. Обаче, успоредно с това, не мога да отрека, че войната по същество е животински начин на разрешаване жизнените трудности, способ недостоен за човешкия ум с неговите неизмерими способности. Днес се забелязва почти в световен мащаб жела­нието и стремлението да се избегне войната. И аз съм щастлив, че правителството на моята могъща родина първо в света провъзгласи: „ни педя чужда земя“. И ние, разбира се, сме длъжни да почувст­вуваме и спомогнем за това. А като борци за исти­ната, ние сме длъжни да прибавим, че в междуна­родните отношения строго трябва да се съблюдава справедливостта. А това е и най-главната реална трудност“. Проф. Павлов благодари от името на съветските физиолози и на правителството, което със своята помощ и участие дава възможност да се посрещнат достойно скъпите гости. Той пред­ложи, със ставане на крака, да се почете паметта на загиналите през годината видни физиолози Шефер и Мак Леод. Оркестър засвирва траурния марш на Шопена. Всички са смълчани и углъбени в размисъл.

След приветствената реч на проф. Павлов, че­сто прекъсвана от ръкоплескания, поднасят поздра­вите на правителството и на ленинградския съвет официалните делегати Акулов и Кодацки. Те изявя­ват високата почит, която храни съветската дър­жава към науката, защото само чрез науката ще се достигне до изцелението от мрака на невежеството и предразсъдъците и ще се внесе прираст на блага, които ще направят човека охолен и свободен.

Walter Bradford Canon
1871 - 1945

За тоя първи ден на конгреса е отредена и речта на знаменития американски физиолог проф. Валтер Кенон, водач на 210 делегати на Съеди­нените С. А. Щати. Макар носяща сурово научно озаглавление — „Химични пътища на нервните пре­давания“ — речта на проф. Кенон извика бурно оживление, защото той предшествува своя научен доклад с няколко общи мисли и призиви, които дълбоко засягаха сърцата на голямата аудитория. Проф. Кенон каза:

„Колко дълбоко и неочаквано се промени света през последните няколко години! Национализмът се усили рязко и взе вид на трес­кави форми. Правителствата, които се основаваха на здравите традиции, изчезнаха като сянка и от­стъпиха мястото си на нови форми и нови фактори. Всемирната стопанска депресия доведе до големи намаления на поддръжката на научните работи: на­ближава пареза, застрашава пълен паралич, пълен застой на научния напредък. Много учени със све­товна известност са сменени и принудени да тър­пят лишения. Някои университети бяха затворени, други загубиха своята идеална обществена роля: да служат за убежище на учените, да защищават истината, да приветствуват и ценят новите мисли... 

Учените, които постоянно са заети с изследовател­ска работа, се появиха сравнително неотдавна в историята на човечеството: в биологията дори по-късно, отколкото във физическите науки... 

Но, макар и нашите предшественици да стъпиха на исто­ричната сцена по-късно, отколкото физиците и хи­миците, едва ли ще се намери някога изследовател на история на цивилизацията, който да твърди, че ние не сме изиграли достойна роля в поразителните постижения, които дадоха на съвременното чове­чество такива удобства и такава безпечност, за които нашите предци не са могли и да мечтаят... 

Нашите постижения не се явяват като изключителна заслуга само на някои учени от една страна, или на представители само на една расова група. Те са последица на прямодушна обмяна на достиженията, както в областта на методиката, така и на последиците. Точно така стоят пред нас още нерешените проблеми, непобиращи се в тесните национални рамки: това са широките общочовешки проблеми и за тяхното разрешаване е необходима свобода на изследването и обмяна на мненията, нестеснявани от националните граници. В качеството ни на изследователи ние сме склонни да бъдем индивидуалисти и се държим далече от суетата на събитията, като се отдаваме изцяло на увличащите ни интереси. Твърде малко ние размишляваме за назначението на нашата деятелност и нейната историческа връзка с това, което е направено в миналото и за тая обща цел, която ни свързва всички нас, от каквато страна и към каквато раса да принадлежим, за тая жизненоважна роля, която изпълняваме за полза и благо­получие на човечеството... 

За нашето обществено значение свидетелствуват фактите: ние сме борци и пионери на бъдещата цивилизация. Смутовете и неувереността, които царят във всички цивилизо­вани страни, доведоха до това, че нашата служба на човечеството е лъжливо разбрана и недооценена. 

Международното събрание на физиолозите се явява най-добрия случай да се обърне внимание за опас­ностите грозящи нашата действителност. Затова аз ще се спра накратко не само на обстоятелствата, неблагоприятно отражаващи се за изпълнението на нашата специфична социална функция, но така също на ония условия, които са необходими за най-доб­рото изпълнение на тия функции. Неблагоприятен момент, и при това момент твърде важен, се явява чувството на безпокойство и неувереност. Ние знаем, че за успешността на изследването често е нужно изпълнение на дълъг и последователен план. Ако такъв план грубо се прекъсва от политическите изменения, а особено ако той става играчка на по­литическите кипения, изследователят се подхвърля на влиянието на противоречиви подбуди и се ли­шава от възможността да се отдаде изцяло на своята наука. Интересът към науката тогава угасва. В тия части на земята, където кипят политически разпри, деятелността на учения изследовател става почти невъзможна, вследствие отрицателното влия­ние на политическите авантюристи и окръжаващите ги клики.

Такива правителства, дето съществува такова положение, се явяват паразити: те сами не съдействуват на напредъка на науката и само се ползуват от ония облаги, които са достигнати, бла­годарение на напредъка в другите страни. Друг от­рицателен момент се явяват ограниченията, които се поставят пред физиолозите от социални учреж­дения и враждебни интереси. Беше време, когато научната дейност се намираше всецяло под гнета на църковния контрол, притезяващ за авторитет във всички области. В наше време в много страни се стремят да ограничат свободата на физиологичните изследвания, посредством въвеждането на ограни­чителни закони...

Само в добре организираните държави биологията и медицината (в пределите на хуманно отнасяне със животните) имат такава сво­бода от вмешателство на невежи, каквато я имат физиците и химиците. В много страни, след светов­ната война, а особено във връзка с финансовата депресия през последните години, която обхваща целия свят, се дойде до ограничаване подкрепата за научни изследвания. В Съединените Щати цялата помощ се равнява едва на половин процент от об­щия федерален бюджет. Тоя разход е по-малък и от кое да е друго държавно перо ...

Социалният организъм като че ли не иска да вземе пример от природата, която се е научила в момент на необходимост да намалява снабдяването на по-маловажните части на организма, но на органа на разума никога не намалява това снабдяване!...

Аз взех за пример условията в моята собствена страна, защото я зная и защото примерът там за вредоносното влияние за челни политически направления е ярка илюстрация за моята мисъл. Чувството на неувере­ност дотолкова се усили, че стана трудно да се съсредоточи вниманието върху научните проблеми. Освен това, много опитни научни работници бяха принудени да се заловят за друга работа, за която те нямат необходимата квалификация и не могат да използуват специалната си подготовка ... 

Това е една късогледа политика... За щастие, не във всички страни се проявява такова невнимание. В Англия, Япония и Италия правителствата поставят на разположение на науката огромни средства, а в Съветския Съюз, където социалното значение на науката се особно високо цени, сумите, отпущани за научно изследователска работа, са много по-големи от всички други страни. Тези мероприятия са израз на благоразумие и проницателност и трябва да послужат за пример на другите държави. Зако­нът за надживяване на най-приспособените, запазва своята сила“.

Проф. Кенон се спира и на условията, които благоприятствуват за придобиването на нови зна­ния и открития. Те са, според него: свобода на из­следването. Не могат на учения да му се дават чужди на интересите му задачи. Друго условие е: да не се иска от учения задължение в срок да представи доказателства за своите изследователски достиже­ния. „Ако бихме знали, казва проф. Кенон, как и къде да намерим това, което търсим, научната дея­телност би била лека“. Защото има неочаквани затруднения и пречки, има се нужда от спиране, за да се обмисли положението. И трето условие е: взаимна среща на учените, за да сравняват и обсъж­дат своите придобития.

След своя темпераментен и интересен увод, проф. Кенон изложи проблемата за нервните импулси, като такава от химично естество. Той разгледа връз­ката между възбуждащите и задържащите моменти при нервните токове, съпровождани с появата и из­чезването на определени химични тела от групата на ацетил-холина. Тежка наука. Нови пътища. Неочаквани факти. Това можа да ни покаже главата на американ­ските физиолози със своя научен доклад, при първото пленарно, тържествено заседание на конгреса.

Виборският дом на културата

Конгресните дни. Хиляда и шестотин делегати. Четиристотин и петдесет научни доклади по физио­логия, биохимия и фармакология. За тая колосална работа трябват, на първо място, удобни помещения. С такива Ленинград разполага, но особено пригоден се указа „Виборския дом на културата“. Това е ра­ботнически дом за просвета, открит на 7 ноемврий 1927 г., в деня на десетгодишнината на октом­врийската революция и представлява комбинат, къ­дето има театрална зала с 2000 места, концертна зала с 500 места, лекционна зала с 250 места, кино зала с 250 места и десятки аудитории за различни учебни занимания. През тоя „Дом на културата“ минават ежегодно два милиона хора; тука се четат 60 различни курса за 6000 курсисти, където се по­лучава по-горна квалификация, като лаборанти химици, профработници и др. Тука се помещават клу­бове на разни работнически организации, на чужденците-специалисти, на работниците — изобретатели, на военните работници; има уредена обширна зала за физическа култура, детски клуб, консултационен център, шахматна стая, стая за билярд, библиотека с 60,000 свитъци книги, кафене с джаз. Бюджетът е четири милиона рубли годишно. За да се справи човек в това огромно здание, трябва няколко дни да му проучва плана и уредбата. Аз се забърках по тремовете му, а трябваше да намеря стаята на проф. Феодоров, енергичният секретар на организа­ционния комитет на конгреса и се не мога да по­падна на нея. Виждам в един ъгъл гардероб и пред него прислужник. Питам го къде е тая стая. А той дига кротки, сини очи и виновато-усмихнат отговаря: „Не знаю, мильщ человек, я здес новенький!“ Как да не го обикнеш тоя детски по душа, чистосърде­чен руски народ!

Виборски дом на културата: театрална зала

В това средище на култура за народа, се до­кладваха по-голямата част от делегатските съобще­ния. Във всяка зала автоматична електрическа сиг­нализация уведомява в различните секции кой до­клад се чете. По тоя начин, всеки, който се инте­ресува от даден доклад, може да следи дошъл ли е ред за неговото четене, за да присъствува. А в две стаи е отделението за машинопис, дето всеки делегат може да помоли да му се препише, или преведе на руски, френски, немски или английски научното му съобщение за доклад, или друга някоя научна работа. А долу е пощенската станция и те­лефонната, където можеш да поискаш разговор не само за в града, а и зад граница.

Да давам отчет какво се е докладвало в сек­циите на конгреса, значи да пиша резюме на цялата днешна физиология и биохимия. А това не е лека работа, па и не е за рамките на тая книга. Мога да кажа само, че общото впечатление бе, че научният конгресен материал е не само крайно разнообразен, но и извънредно важен. И затова докладите се сле­дяха и дебатираха със жив интерес не само от деле­гатите, а и от голямата бройка студенти, които пъл­неха залите. Има нещо изключително в тоя страстен порив към наука в съветската академична младеж:

Виборски дом на културата: занималня

такива студенти да имаш — е радост и велико нрав­ствено ободрение. Да, не липсваше публика за на­учни доклади и не приличаше на друг един конгрес, пак международен, в друга една страна, дето пред­седателите на секциите с труд събираха по пет слушатели, за да могат да се четат определените доклади... И с право чехословашкият вестник „На­родни освобозени“ нарича тоя конгрес „величайше мирово събитие в областта на науката“. И не само защото на конгреса бяха световни именитости, като Кенон, Баркроф, Хил, Ляпик, Абдерхалден, Йордан, Франк, Барджер, но и защото и съветските физиолози показаха на гостите големи свои успехи, тоя между­народен форум на учените доби особен блясък. Съветската физиология има за показ и гордост не само своя старейшина — академика Иван Петрович Па­влов, който сам е цяла епоха, но и цяла редица други свои учени, които будят възторг и печелят всеобщо внимание. Ето мнението на чуждестранните физиолози за съветските техни колеги:

Проф. Джозеф Баркроф (САЩ): „Ори­гиналността на научната работа, провеждана в СССР, и нейният дух, са извънредно велики. Аз съм приятно поразен, като не говоря вече за работите на проф. Павлов, с когото по-рано се познавах, от обширните трудове на съветските физиолози. До сега аз мислех, че школата на проф. Павлов е единствена в стра­ната и бях с много високо мнение за нея. Но аз не подозирах, че съществуват и други линии на работи в областта на физиологията, напр., приложението й в икономиката, земеделието и пр. Поразително е в СССР достойнството, с което се държат граж­даните на великата страна. Аз напущам Ленинград с дълбока любов към тоя град и неговото население и искам да се върна в СССР след пет години, за да видя още по-блестящия разцвет на науката.“

Проф. Йордан (Холандия): „Съветската фи­зиология вече заема най-важно място в мировата наука. Без знанието на руски език не може днес да бъдеш учен-физиолог.“ Затова проф. Йордан изу­чава руски език.

Проф. Ляпик (Франция): „Ний много добре знаем и високо ценим работите на съветските фи­зиолози, които придобиха грамаден размах, благода­рение изключителното съдействие за науката от страна на Съветското правителство. Съветските фи­зиолози имат възможност да осъществят своите опити. Вниманието, което се отделя в Съветския съюз към развитието на физиологията, несъмнено ще създава нови, многочислени кадри от млади учени. У нас, във Франция, размахът на работата, за съжаление, е значително по-слаб“.

Проф. Шен-Джоржи (Унгария): „Всичко, което видях в Ленинград, ми произведе дълбоко впечатление. И аз вярвам, че след няколко години Съветският съюз ще стане най-важния център на научната мисъл. За последните 15 години аз ра­ботих в най-различни страни — в Холандия, Англия, Америка, Германия, нееднократно посещавах Фран­ция и Скандинавските страни и след всичко това мога да кажа уверено, че никъде културата, науката и учените не се уважават така високо, както в СССР, че развитието на културата и науката в Европа заглъхват в това време, когато в СССР тяхното развитие върви прогресивно. На улиците и пло­щадите в града, в градинките, аз видях множество радостни деца, а нищо не е в състояние така ярко да отрази благополучието на страната, както усмив­ката на детските лица“.

Проф. Фоа (Италия): „Страната е обхваната от мощен порив на строителство. За последните 10 години е сторено изключително много. Сега се прави още повече, защото в тоя разрастващ се строеж е въвлечено всичкото население. То работи страстно, повидимому за това, защото работи за себе си... Възхищение възбуждат лабораториите на акад. Пав­лов. След завръщане в моята родина, аз ще поддържам своите научни връзки с младите съветски учени... Вашите физиолози има какво да предадат на своите иностранци колеги, из богатия опит на съветската физиология“.

Проф. Кемал Дженаб (Турция): „Поразява в СССР това, че тука всички работят. Това го няма ни в една страна на света... Съжалявам, че не съм вече млад, иначе всяка ваканция бих идвал в СССР, за да се уча от руските физиолози“.

Проф. Барджер (Англия): „Нам се удава случай да хвърлим поглед в бъдещето. Ние видяхме лабораториите на нашите руски колеги. Ний изпи­тахме радостта от срещата ни с тях. Ний почувствувахме духа на млад възторг и оптимизм, които преобладават във великата руска наука и които, оче­видно, преобладават в голямата част на цяла Русия“.

Проф.Като(Япония): „Аз придавам огромно значение на международния физиологически конгрес, събран в Съветския съюз. Щастлив съм, че заедно с моите асистенти за втори път идвам в СССР... Виждам сега големия подем на вашата страна. Ясно е, че цялото население е предоволно от условията на живота: всички са добре облечени и радостни. Ние, японските учени, внимателно следим за огром­ните успехи на съветската физиология. Аз съм добре запознат с трудовете на големия миров учен, ака­демика И. П. Павлов и неговата школа. Зная и ви­соко ценя работите на академиците Орбели и Ухтомски, на професора Беритова и другите видни съветски физиолози. Произведе ми огромно впе­чатление сърдечната доброта и вниманието, което ни се указа през цялото минаване през СССР и прибиваването ни в Ленинград. Убеден съм, че такова внимание аз не бих срещнал в никоя друга страна и затова съм сърдечно признателен“.

Друга особеност, която имаха конгресните дни в Ленинград, е, че цялото население взема радостно участие в конгресната работа: конгресистите, чиито сини значки ги издаваха, бяха навсякъде сърдечно приемани, развеждани. Децата дори, и те говореха за конгреса: в една група деца, едно момиченце, като ни видя трима делегати, весело ни посочи и каза на своите другарчета: „Вчера по радиото и аз чух Иван Петрович как говори за конгреса на уче­ните!“ Работничеството също изяви своето почита­ние и възторг пред конгресистите. В в. „Кировец” (бр. 126 (1126) от 13 август 1935), орган на ра­ботниците от кировските заводи (бивши путиловски заводи) са дадени няколко статии за конгреса: „Рабочее спасибо труженикам науки“, „Мы чтим и ува­жаем людей науки“. „Наши сердца наполнены радостью“, „Конгресъ лучших физиологов мира“, „Вот они — наши учение“ — ето заглавията на тия ста­тии в тоя работнически вестник.⁷)

Тая атмосфера на общо съучастие в научния празник на физиолозите, придаваше украска на едно всенародно тържество и не вярвам да е имало чуж­денец делегат, който да не отнесе чувства на приятелство към руските учени и руския народ. А имаше делегати, които идваха от страни, където се смята, че съветската система е техен антипод. Аз имах възможност да разговарям с мнозина от тях, и те не скриваха своето добро чувство към виденото и изживяното в Страната на съветите. „От всичко трябва да се учим, казваше ми един италиански професор-делегат: — не бива да затваряме очи пред действителността. А има какво да се научи тука и без да бъдем сторонници на съветската държавна идеология, защото всяка страна си има своя исторична съдба, можем не малко нещо да вземем за пример и за нази си. Напр., тая щедрост към науч­ните институти и това голямо уважение към науч­ните работници. А също и преданността към строи­телство на работници и интелигенция — ето една проява, която трябва да накара всеки дълбоко да се замисли“.

В СТРАНАТА НА СЪВЕТИТЕ - ЧАСТ 2 /ПРОФ. АС.ЗЛАТАРОВ/

          ВЛЕНИНГРАД

          Санкт-Петербург — Санкт-Петерсбург — Петроград — Ленинград: ето историята на една велика столица, която брои 235 годишен живот! Среди ве­ковните истории на старите, големи европейски гра­дове и тия на вътрешна Русия, Ленинград е млад град. Но историята му е богата и отражава най-голямото, което от два века насам бушува в голя­мата държава на царете и Съветите: Петър велики, Екатерина II, Павел I, Александър I, Николай I, Александровците II и III, Николай II, Ленин... Каква галерия на сенки, които покриват епохи на възход и падения, на слава и мизерия, на величие и низост, на подвиг и кръвнина.

Петър I, строителят с волята на деспот и вдъх­новението на пророк, войник и цар едновременно, решава да скъса с азиатската приемственост на мос­ковските владетели и в една нова столица да пре­несе културата на Запада, за да сепне към възход суровият безброен човешки материал на своята огромна империя. И избира за пристан Финският залив, дето Нева смесва водите си с тия на морето и ос­новава град изграден от мрамор и гранит, които се оглеждат в Нева и нейните канали. Замислен с план, по мащаба на държавата, чиято столица става, гра­дът крепне в могъщи размери и хубост и става арена на дванадесет дворцови революции, на два катастрофални пожари, на няколко страхотни навод­нения, на три политически и социални революции, за да очертае съдбата на една държава, която заема площь една шеста от земята. Ето, това знаех за града на императорите всерусийски, на четирите Думи и на октомврийската революция. Затова, щом се опознах с хотела, дето бях настанен и веднага поех разглеждането на града.

Беше вече привечер и на слуки тръгнах по ули­ците. Първото нещо, което ме порази, бе грамадната осанка на катедралата Св. Исаак. За нея, аз ще раз­правя по-после.

 

Исаакиевская площадь, рус. (В миналото - площадь Воровского)

 Кривнах по една улица и почнах да оглеждам хората, витрините, зданията. Хората ми се видяха много скромно облечени, витрините бедни, осветле­нието недостатъчно и зданията не добре подържани. Струя на тъга ме обзе. Гледам един мост над една не малка, но с нищо не отличаваща се река и си казах: „Та това ли е Нева?“. И ако бях си заминал същата вечер и трябваше да предам своите впечат­ления, щях да кажа не особено насърчителни думи. Как лесно може да ни излъже случайността! Защото това не бе града, който на другия ден ме порази с красотата и удара си на един напрежен и силен живот. Тая първа вечер аз попаднах в една странична улица, където един малък канал на Нева мудно влачи своите черни води. Ленинград е друго!

Събуждам се по стар навик рано сутринта и отварям прозореца на стаята си. От втория етаж, дето се намирам, се разкри пред мене прекрасен пло­щад, още полуоживен от забързани по работа хора. Долу минава отделение войници моряци, които пеят:

„Да здравствует советская страна

„Где нет голода . . .

Почна моето опознаване на града: две седмици най-малко по 16 часа на денонощие бягане по всичко, което трябваше да видя. Ето:

     

Хотел Астория

         Обикалял съм много знаменити дворци: на Па­риж и Версай, на Мадрид, Ескориал и Аранхуец, на Виена и Шьонбрун, на Венеция, на Берлин, Варшава, но такова грандиозно съчетание на площад и дворци никъде не ме е поразявало както в Ленинград. За­щото не зная да има някъде по величествено нещо от площада Урицки! Четирите здания, които го об­граждат — палатът на изкуствата (някогашният зимен дворец), Ермитажът, Генералният щаб, Адмиралтейството — са грандиозна рамка на грамадния площад, който трепти в светлина, рамка, където гениалният Растрелли, който във Зимния дворец е дал неповто­римо чудо на съвършен барок, се допълня от чудото на Роси — фасадата на зданието на Генералния щаб, изсечена в чист класически стил. И може би затова, че окото почива по тия красоти от мрамор, гранит и фреска като спряно на огромни декоративни пана, то не съзира никаква дисхармония между два стила, така различни по концепция и елементи, включени в обща рамка. Здания с лице близо километър! И се пак не е колосалното, което те държи пленен, а великото в общата странна хармония. А по средата на площада колоната на Александра — монолитен гранит, 50 метра височина, а горе архангел, с голям златен кръст възвисен към небесата.

       Дворцовая площадь, рус. (в миналото - "площадь Урицкого")

На тоя слънчев площад, колко събития са се разигравали, които разкриваха страшните социални противоречия на голямата всерусийска империя! Нали на две крачки от него на 1881 г., по решение на ре­волюционната партия „Народна воля“, бе убит импе­раторът Александър II? И когато неговата свита и придворни се разбягват, към агониращия, разкъсан от взрива на бомбата, изоставен самодържавец, се приближава, за да му даде първа помощ, един от атентаторите, в чийто сюртук стои неупотребена бомба... 

Зимният дворец – сега музей

           Тука, на тоя площад, през януарий 1905 г., по заповед на царя бе стреляно на месо по една мирна работническа манифестация, запътена, за да иска справедливост от него, вярваща в добрата му воля... И разбира се, на есента същата година, народното недоволство се излива в същинска революция, която смути безгрижието на абсолютизма и из­тръгна манифеста за конституционен режим. Тая „конституция“ остана писана само на книга: посе­гателствата срещу нея почнаха още при свикването на първата Дума и завършиха с пълното й унищо­жение. А долу кипеше набралата мъст на работничество и интелигенция, жадуващи свобода и хляб за всички.

На същия тоя площад, на октомврий 1917 г., възпламенените от речите на Ленина революционери, дават решителна схватка на защитниците на Керенски и заемат властта.

Стоя опрян на един от кандилабрите в подно­жието на колоната на Александра и с премрежени очи гледам фасадата на зимния дворец, разточително украсена с декорации, а жълтият цвят на фреската блести под лъчите на яркия ден. Сноват автомобили и пешеходци и в стройната динамика на един ги­гантски ритъм тъчат планетарните замисли на един нов свят. А мисълта ми спомня дните на кървави стъл­кновения и страшни ревове, когато по същия тоя пло­щад са тъчали пъклена мрежа куршумите на картеч­ниците и човешка кръв е багрела неговата настилка...

В Зимния дворец, сега музей, са живели импе­раторите. Тука революционерите дадоха на Керенски последна схватка и заеха властта. Тия събития са инструктивно възпроизведени в документи и ре­продукции в Музея на революцията, който заема сега също част от тоя дворец. Чудесата на тоя дво­рец са не само архитектурните му украси, неговите 1000 стаи, 2000 прозорци и 1800 врати, а и вълшеб­ната гледка, която се разкрива от прозорците му към Нева: можеш с часове да си почиваш облакъ­тен на някой от тия прозорци.

 

Кея на Нева 
(в близкия план е сниман Прачечный мост, река Фонтанка)

По кея на Нева. Стегната между гранитните блокове, величествената река бавно люлее своите талази с графито-стоманени отблясъци, а по кея дворците на руските князе и помещици в хармонична линия допълнят чудната гледка. Мостовете са ожи­вени — пешеходци, автобуси, автомобили, трамваи, тролейбуси, — и техните отражения се губят във въл­ните на реката. Стоя опрян на един от прекрасните мостове и гледам приказна панорама: там някъде куполът на катедралата Св. Исаак се издига високо над групите здания, а островърхите кули на кре­постта Петър и Павел, Петропавловската крепост, и на Адмиралтейството блестят в синевата на небето. Кулата на Адмиралтейството е скоро позлатявана и изглежда в празнична премяна. Болшевиките попра­вят златната облечка, от дълго останала занемарена, на много черкви, статуи, исторични постройки.

По кея на Нева, от страната на дворците е и лятната градина, със знаменитата ограда, дело на Растрели. Чудното на тая масивна ограда от ковано желязо и гранитни блокове, е, че дава илюзията на абсолютна прозирност: като че ли лека паяжина само трепти. Разправят, че някакъв английски лорд, не вярвал че може да има такава ограда. И решава да види: с яхтата си минава Финския залив, навлиза в Нева и спира пред зимната градина. И без да слезне от борда на яхтата, задоволен, че е видял това, което не е допущал, той казва „ол-райт“ и дава заповед за връщане в Лондон.

 

                                                    Оградата на лятната градина

Тука, в лятната градина, е къщата, дето е жи­вял Петър Велики. Скромен дом, на един кален за борба строител. Всичко е съхранено и с гордост показвано: спалнята му, библиотеката му, тронът от орехово дърво, изработен от самия него, укра­сата на подарено или набавено — всичко с чувство за мярка и сдържаност. Личи обитавалият някога човек с дух и стил. Не е като залите на зимния и летния дворци, където Николай II с неговата съпруга са струпали хиляди луксозни и скъпи неща, но ли­шени от вкус: нещо филистерско, което мери липса на всяко чувство за красота и издава дребнавост и сектанско суеверие. — Друго е Петър I: както е единствен по простота и величие паметника му, дело на Фалконе, издигнат от Екатерина II — възседнал на кон в смела скачка — върху монолитен почти недялан гранитен блок — така е изключително и всичко, което е свързано с името му.

 

Паметникът на Петър Велики

И Съветска Русия има култ за него: романът на Алексей Толстой за Петър I е постоянно преиздаван в стотици хиляди екземпляри: по тоя роман са съставени пиеса и филм, които не престават да привличат зрители. Има някакво сродство между сегашните управници на Съветския съюз и основателя на реформирана Русия — епохата на Петър Велики: свързва ги съд­бата на велико строителство, волята за възход и фанатичното решение да се скъса с миналото.

От архитектурните ценности на Ленинград трябва да се споменат улицата Роси, Адмиралтейството, институтът Смолни с площада пред него и новите постройки: домовете за култура и работни­ческите квартали.

 

Улица Роси. (Улица Зодчего Росси, рус.)

           Улица Роси. Името и е на архитекта, по чийто проект е строена. На двата си края тя завършва с прекрасните хемицикли на площади, а сама тя е само от две здания — разбира се в масщаб на един материк — съвършено еднакви и обкрасени с без­брой колони, които поразяват с вълшебство и свър­зани с аркади, където простота и художествена мярка придава изключителен архитектурен ефект. В края на улицата е Александрийския театър — едно от най-хубавите по декоративна замисъл ар­хитектурни осъществявания, не само за Русия, а в цяла Европа: къде другаде има такъв чист ампир, освен в архитектурните паметници на Париж от го­дините 1800 — 1815? Грамадното здание със светло жълти плоскости на фресковата багра и коринтски колони, над които стои барелиефен фриз с разперен Николаевски орел, подържат бронзовата квадрига на аполоновата колесница.

Александрийски театър

Едно такси ме завежда до Адмиралтейството, а после до Петропавловската крепост. Гениалният архитект А. Д Захаров, завършва на 1815 г. Адми­ралтейството. Това е чист руски класицизъм. Квадратна гигантска сграда, стените на която са деко­рирани с фризи и скулптури от Торичели и Медичи. Тринадесет коринтски колони поддържат позлате­ния купол, а над него високо се извисяват прочу­тите златни кула и връх, на който стои корабът — символ на епохата на Петър Велики. Площадът Урицки е в пълна хармония с Адмиралтейството, което е неговата четвърта стена на хармоничната му рамка.

Адмиралтейството

 А сега в Петропавловската крепост. Автомоби­лът минава моста над Нева, завива край борсата, строена на 1818 г. от Тома де Томани и навлиза в бастилията на царете. Вее зловещ спомен при вида на килиите, дето най-свястната част на руския на­род и руската интелигенция е изгнивала тука. А дворът, дето са ставали разстрелванията на осъдените, чиито грях е, че са искали хляб и свобода за народа, е още по-зловещ със своите спомени. 

Крепостта Петър и Павел

Сега е сломена веригата: Петропавловската крепост е музейна показност — пълна с документи, истории и имена, а Зимният дворец, който, огрян от слън­цето блести със своите стотици прозорци, се вижда от тука — е също музей. А от неговите прозорци е могло да се наблюдава, когато водят някого в Петропавловската препост за екзекуция. Сега е друга гледката ... палатите са обърнати на музеи и домове на печата, учените, писателите и художниците, а Петропавловск стана място за разходка и размисъл. На­истина, прави са думите на шефа на жандарите при Николая I, знаменитата петербургска персона Бенкендорф: — „прошлое Росии удивительно, настоящее — более чем великолепно, будущее — выше всего, что может представить самое пылкое воображение“. Само че той друго яче си е представлявал бъдещето!

 

Смолни

          Институтът Смолни. Тука е сега изпълнител­ният комитет на партията и административният цен­тър на Ленинградската област.

Смолни, някогашен институт за възпитанието на момичетата на благородниците, е една от най-чистите по класична линия и елегантност постройки на Ленинград. Дело е на Кваренги. Тука сега е централната управа на К. П. на Ленинградската област. Големите прозорци придават лекота и нежност. След революцията, към постройката са построени две крила от покрити тремове с колонади, които обграж­дат градината, където е издигнат един от най-хуба­вите паметници на Ленин. В тоя паметник худож­никът е вложил едно символно съдържание: протег­натата ръка и уверената стойка на фигурата, като че ли сочат грядущето, което почва, за да изведе на бряг търсящето човечество.

В Смолни са двете стаи — едната спалня, а другата кабинет и приемна — където известно време е живял Ленин. Всичко е запазено, както е било. Скромна обстановка на един живот, за който вре­мето не е за забава, а зове за напрегната работа и неотмаляваща бдителност. А пред Смолни са гра­дината и площадът на Диктатурата, където бюсто­вете на Маркс и Енгелс придават особен отпечатък във веселия и слънчев площад и градина.

Паметникът на Ленин пред Смолни

От царския Петербург има много, което трябва да се види: Мраморният дворец, където Екатерина Велика е давала свобода на своите любовни приключения и който дворец тя е подарила на люби­меца си княз Орлов. Трябва да се види на буле­варда „25 октомврий“ дворецът Строганов, барок, дело на Растрели, дворецът Аничков, преобърнат сега на музей. А може ли да се броди из буле­варда „25 октомврий“ без да се спомни за тол­кова многото възторзи и случаи, които са ни опи­сани от руските майстори на прозата и стиха? 
Това е преименован прославеният „Невски проспект“. Бу­левард за радост на очите! Скитах по него и деня и нощя и кой може да му се насити! До два часа през нощта тоя булевард гъмжи от хора. Няма само из него галантните нощни момичета, които с хиляди са го кръстосвали: днес Ленинград не познава проституция — тя е изчезнала, както са изчезнали и просяците: срещаш с хиляди хора и никой не про­тяга ръка за милостиня. Не прилича на Мадрид, гдето на всяка крачка е застанал някой и проси... А във Виена!...       

Друго от чудесата, които царете са завещали на Ленинград, са Ермитажът и черквите.

Ермитажът с право съперничи на Лувр. Тук са събрани неоценими по стойност художествени и археологически сбирки, които очертават история от шест хиляди години на човечеството. Три цели полу­дни обикалях тоя музей и все пак колко много остана невидено от него! Египет, Елада, Рим, скитите. Сар­кофази, майолики, емайли, скъпоценни камъни, скъпи килими. Най-избрани картини на Ван Дайка, на Леонардо да Винчи, на Рафаела, на Рубенса, на Тициано, на Ботичелли — възраждането, класицизма и роман­тиката на големите майстори от всички страни, са представени със шедьоври. А това, което го има от Рембранда тука — не го притежава в такова обилие никой друг музей. А долу, когато ви отворят касо­вите стоманени врати и влезете в отделенията за скитските колекции — свят ви се завива: как можа толкова злато и скъпоценни камъни да се съберат за показ! А аз бях чел, че тия колекции били раз­грабени или продадени.

Ермитаж

В съседство с Ермитажа е „Руският музей“, дето са събрани колекции от картини и скулптура на руските по-стари и съвременни художници. Там не можах да ида — не стигна време. Па и знаех, че в Москва „Третяковската галерия“ ще ми по­пълни отчасти тая липса.

От черквите посетих само две: „Казанският събор“ и „Исакиевският събор“.

Църквата Св. Исаак (Исаакиевский собор, рус.)

Черквата Св. Исаак е най-високото здание в Ленинград. Тя се вижда от всякъде. Но не само нейните размери, а и богатството й на архитектурни форми поразяват. Черкова с такива колони от цели гранитни блокове, високи петнадесет метра, съби­раща 12 000 души, е, наистина, чудото на площада Воровски. А вътре мрамори, порфир, сребро! Дело на архитекта Монферан, построяването на тая черква е траяло четиридесет години и нейното съзиждане е трябвало да отговаря на амбицията на Александра I: да построи в престолния град катедрала, която да надмине по размери и богатство катедралите на Европа. И постигнатото, наистина, е поразително! Сега тая катедрала е обърната в антирелигиозен музей. Вътре е поставен опитът на Фуко за върте­нето на земята (сега е премахнат, бел.ред.), изложени са чудотворни икони, ол­тарни принадлежности, дадени са в сравнителни образи космогоничните схващания според религиите и според положителната наука, изложени са картини със сцени от инквизицията, от кръстоносните войни, от живота на черковни князе и монаси, изглагащи добрите нрави. И не само за всички черкви на хри­стиянството, а и за еврейската, мохамеданската, будийската и други религии. А цитати от философи и социолози виснат по стените на колоните.

Не зная, може би на простолюдието, което на тълпи се стича да гледа и на което обучени водачи тълкуват изложеното, всичко това да указва жела­ното въздействие, но на мене лично това произведе впечатление тягостно. Не е въпрос за черковност: такава, мнозина със силна религиозна украска хора, могат да я нямат. Но се отнася до религиозното чувство, което не бива да се подценява, а още по-малко излага на груба нападка. Това довежда до обратни последици.
     

Иначе, в Ленинград и в Москва има черкви, дето се служи и дето доста хора се черкуват. Пее хор, всички треби се вършат, само камбаните не по­зволяват да се бият.

В антирелигиозен музей е превърната и Казан­ската катедрала. Дело на Вороникин, тая катедрала е знаменита по своята колонада: 144 колони я об­граждат и макар размерите им да са огромни, се пак в тях лъха изяшество и известна одухотворена лекота. Оградата на черквата е също една от забе­лежителностите на Ленинград. Ограда от масивни и сложни форми — тъкмо обратното на тая на лятната градина. А вътре в черковата има 52 гранитни колони и 4 от чудния сибирски скъпоценен яспис. А по колоните орнаментации от сребро. Скъпоцен­ните икони също са запазени.

Казанский собор

Само да се изброи това, което Ленинград пред­ставя за виждане, трябват няколко страници. Прав е бил Густав Криб, знаменитият шведски пътешестве­ник, който след като бил посетил 450 прочути гра­дове по земята, пристига към края на XIX век и в Петербург. Градът го така ентусиазира, че той го нарича „град-музей“ и прибавя, че всичко видено до сега бледнее пред хубостите на тоя град. Но има и една друга дума на тоя знаменит човек: „Колко красоти в тоя град, но каква липса на душа!“ За­щото Густав Криб не могъл да не види, че в тая столица, дето автокрацията господарува, вее хлад и суровост: бездушието на една аристокрация и помещичество, чужди за неволите и въжделенията на големия руски народ. Днес, преименуваният Петер­бург, има друг удар: улиците му са пълни с за­пътен по работа народ, дворците му са преобърнати на музеи и домове за учени, артисти и писатели и той расте и се расте в дух и бройка: наближава три милиона население. Град, в който сега има над половин милион учащи се, 50 висши учебни заве­дения, над 100 научни изследователни институти,12 домове за култура, обширни паркове за отдих и раз­влечение, стадиони за физическа култура, цели мо­дерни работнически квартали. Има душа сега Ленин­град и който не може да я почувствува, изсушил е своята собствена душа!⁴

Но да надзърнем в новият, работнически Ленин­град. Ето: улица „Тракторная“. Тука са работни­чески жилища за квартала Нарва. Зданията са свър­зани едни с други посредством аркади. Прозорците на четириетажните здания са поставени в асиме­трична художествена подреда и са потънали в цветя и зеленина. Тука е и училището „Х-годишнина на Октомврий“ — най-хубавата училищна сграда на Ленинград. А ето и „Палатът на културата“ за квартала Нарва. Цялата му фасада е от стъкло. Пор­талите на тоя палат са широко разкрити и със сто­тици хора, работен народ, влазя и излазя. Вътре има всичко: театър, кино, гимнастически салон, стаи за курсове. Нарвенският дом на културата съпер­ничи с тоя на виборския квартал, за който аз по-нататък ще се спра по-подробно. А ето и грамадния магазин, при който има поща и спестовна каса и близо до него фабрика-кухня.

Има на какво квар­талните на Нарва да се радват и с какво да се гор­деят: и комфорт и красота са съчетани. Влазям в гастрономския магазин и за една рубла си купувам две грамадни настоящи руски пирожки. Магазинът е пълен с работен народ, повечето жени, които с кошнички или мрежи в ръце си набавят продукти. Прилича на големите западноевропейски групови магазини: Тиц, Оберполингер, Лувр, Самаритен. Нищо не липсва. Да, липсва известен лукс в някои отдели. Но да видите наредените риби, хайвери, консерви, сладка — как да не станеш гастроном... Па и обича тоя руски народ да си похапва и сега, след като прекара доста принудителни пости, какъв апетит му се е отворил! . . . Съвременната съветска архитектура, в тия го­леми комбинати здания, наподобява, по закръглените общи линии на фасадите, стария барок. Само че един барок без лишни труфила и грижа не само за вънкашността, а и за вътрешната уредба: повече слънце да влазя, по-удобно да бъде цялото разпределение. Но се още жилищна криза подтиска и голямо гъм­жило хора са струпани в тия квартири. Строи се, много се строи, но се не стига, защото градът расте с часове. Нека не се забравя, че Ленинград е важен, голям промишлен център и притокът на нови граж­дани е непресекващ.

А бяха дни, гладните и раз­мирни години на новатата държава, когато Ленин­град бе почти опустял. Страшно е било тогава: няма отопление, няма продоволствие, постоянна тре­вога от въоръжени напади от чужди и бели. Сега е друго: динамизмът на един буен възход създава най-хубавото чувство, което трябва да имат граж­даните: безпечност за утрешния ден.

*

*        *

Можах много нещо да науча от историята на Ленинград и от неговите хубости, благодарение на приятелското усърдие, което така обилно ми засвидетелствува академикът проф. Николай Севастянович Державин. Човекът заради мен си прекъсна летния отдих и няколко дни ме развежда из Ле­нинград.

Още с пристигането си в Ленинград потърсих улицата и дома на квартала „Василевский остров“, дето живее Державин. Но се указа, че го няма: на ваканция бил в един санаториум за отдих в окол­ностите на града. Оставих си визитната картичка и мислех, че не ще мога да видя тоя човек, който в „Всесъюзната Академия на науките“ единствен за­стъпва един малък сектор и за нашата, българска култура и общественост. И каква бе моята приятна изненада, когато след един ден ми се обади по те­лефона, в стаята ми на хотела, самият Державин и каза, че е дошъл за мене и иска да ме види. Още вечерта същия ден аз бях с тоя жизнен, широкоплещест и предан приятел на България.

Николай Севастянович Державин е син на на­роден учител на колонистите българи в Таврическата губерния. Това са ония балканци — котленци и други, които преди век, не можейки да понасят игото на агарянина, напущат роден край и се за­селват в таврическа губерния. И сега там има над 50,000 наши българи, запазили своя език, своите нрави и обичаи, които са българска съставка на Съюза. Там, бъдещият академик и професор Дер­жавин, се е опознал с живота и подготвил за своето поприще. Изживял неволите и лишенията на беден учителски син, Державин, благодарение на своята упорита борба и научен стремеж, успява малко по малко да се възкачи по стълбата на академичното поприще и днес да има завидното положение на чтим съветски академик и учен. Той преподава в университета български език и литература. Напи­сал е ценни приноси по нашия фолклор, обнарод­вал е доклади и рецензии до Академията на нау­ките за България и напоследък е почнал да издава своите проучвания на българската книга. Излезли са два свитъка — за Ст. Михайловски и за Алеко Константинов. Сега привършва студията си върху Вазова, а е набелязал и подготвил трудове за всички наши големи писатели от преди и след освобожде­нието на България. Но не е само тая заслугата към нас на академика Державин. Неговите авторитетни и пламенни защити на поробените македонци и добруджанци го правят скъп за съкровените въжде­ления на сърцата ни. И с право, както нашата Ака­демия на науките, така и научните македонски и добруджански институти, са го почели с напълно заслужена почетна своя принадлежност.⁵

Державин живее от тридесет години в Петер­бург — Ленинград и неговото познаване ценностите и историята на града ми бе от особна полза. Води ме той: в Смолни, в лятната градина и музея на Петра I, в Дома на учените, в необятния парк за отдих и култура, дето пихме по чаша бира и изгубихме пътя и цял час трябваше да бягаме и питаме, за да си намерим вратата, от дето влязохме и дето ни чакаше автомобила. Ходих с него по продоволствени магазини, разглеждахме дворци, улици и паметници.

Волков – Златаров – Державин

Сочи ми проф. Державин „какво е било и какво е сега“ и добавя: „Асен Христович, съдете ни както искате, но едно трябва, като честен човек, да не преиначавате: фактите на нашия нов живот. А аз съм убеден, че тия факти са в наша полза — те са на­шето упование и нашата гордост“. И добавя той: „Каквото видите, особено живота на нашия трудящ се народ, не казвайте, че е вече социалистическо царство. Ние още не сме тука, но ние го строим това царство и елате ни вижте след 10 години. Но и друго не забравяйте: за да се оцени ръста и зна­чението на това, което вие имахте възможност да видите, трябва да го сравните с това, което беше преди революцията — тогава ще разберете колко много и велико сме направили. Разбира се, че на свалените величия — аристокрация, помещици и го­леми бюрократи, това, което стана, не се харесва, но това няма значение. Важното и главното е: как се чувствуват сега милионите, гъмжилото от хората на Съюза. Е, добре: те сега са доволни — те стават хора достойни за своя век. Но това още не е за­вършено: ние сме още в ход, в усилен поход. А очакваният край го ясно вече виждаме и това ни дава мъжки сили, възторг и вяра в живота!“ На моя въпрос: „Нима не можеше и без новия режим да се стигне до същото завоевание и придобития?“ Державин ми отговаря: „С порядките, които ги имахме, с традициите, които ни тежаха, с характера, какъвто го има руският човек — това не можеше да стане: нужно беше круто скъсване със старото, сурова повеля за ново дело и безкомпромисно след­ване на един план на коренна обнова, за да има тия резултати, които ние днес показваме на целия свят“. А на моя въпрос: „Но защо така, с толкова завои и с големи жертви се постигат и осъществяват но­вите форми на живота?“ Николай Державин малко сурово ми отговаря: „Само ние знаем и можем да разберем всичките перипетии на нашата нова исто­рия! Вие, които идвате от чужбина, носите друг опит и друго умонастроение, които не са заквасени с фермента на нашето кипене и затова не носят от вкуса на нашия опит и нашите изживелици. И за­това не ни е странно, че не всичко наше го разби­рате, за да го оправдаете. Но ние и не желаем това: — защо има нужда от оправдание ? — Историята е с нас!“ Разбрах твърдата позиция, на която е за­станал Державин и не исках повече да му правя запитвания и възражения. Но разбрах и това, че в кипежа на бурни обществени събития, се създава упорит фанатизъм. И спомних думите на интелигентната преводчица Мадсен, водачка из музеите и двор­ците, бивша възпитаница на институт за благородни момичета, която ми каза: „Ненавиждам средата, от която съм излязла. Колко празни и безцветни ми бяха дните! Сега съм много отрудена, преуморена съм дори от работа, но съм доволна, защото горя!“

 

Ленинград - Площадът на жертвите на революцията

(Марсово поле)

Державин ми показа някои от новите памет­ници, дето се изявява търсенето на нов стил: над­могване на модернизма и връщане към един възро­ден реализъм. Но той ми показа и паметника на Александра III, на който сега е поставен следния надпис, даден от поета Демян Бедний:

Пугало

       Мой сын и мой отец при жизни казнены

       А я пожал удел посмертного бесславья:

       Торчу здесь пугалом чугунным для страны

       Навеки сбросившей ярмо самодержавья.

       Пояснява Державин: паметникът е поръчка на Николая II. Той е модел на художника княз Трубецкой, който като син на имигрант, живее в Италия. Велик скулптор. И художникът, анархист по убеждение, без да подозират това у него, влага в паметника своя идея: тромавостта на царизма и сгромола, пред който се намира. Затова е неугледната фигура на царя, смешното му кепи, възседнал кон першеронска порода (товарен кон) с приклекнали предни крака, върху наведен пиедестал: наведенкъм пропаст. Когато дворът вижда модела, почва да негодува, защото схваща идеята на скулптора. Но Николай заповядва, паметникът да се въздигне — и това става. Само едно е променено: вместо наведен, пие­десталът е водоравно изработен. Но това още по­вече огрозява тоя така неугледен паметник.

 

Паметникът на Александър III пред Мраморния дворец

     С Державина ходихме у моя стар мюнхенски приятел Инж. Евгений Захарович Волков. Тоя, някога гладуващ есер, имигрант, аз го доведох преди го­дини в България. Намери си работа: прави канали­зацията на Варна. А после почна кореспондентска служба и написа и ценна студия за Ботев, която се печата в списанието на нашата Академия. Когато почна голямата война, като руски поданик, Волков малко си пострада у нас, но после замина зад гра­ница и му изгубих дирите. Едва преди година нау­чих, че бил в Ленинград, професор в техниката.

Спомнихме с Волкова млади години, разли­стихме албума на спомените и при чашка чай минаха няколко часа. И Евгений Захарович е предан граж­данин на своята страна. И той също ми казва да дойда пак в СССР, за да видя „как с месеци се мени, подобрява и заздравява новия живот“.⁶

И както му е реда, на прощаване влязохме в един фотограф, за да запаметим нашата среща. 

*

*        *

          В тоя вълшебен и прелестен град, се събра XV международен конгрес по физиология, където над хиляда чужденци учени и толкова от СССР, намериха широко гостоприемство, сърдечна среда и интелектуален център за своята работа.