 |
ОБЩЕСТВЕНИК
И ГРАЖДАНИН
проф. д-р Асен Златаров
Гражданки
и граждани, името на писателя е затова скъпо за сърцето на читателя, защото в
личността на обичания писател читателят вижда въплътени свои въжделени копнежи,
идеали и блянове за по-хубаво, по-истинно, по-правдиво от вседневието, в което
се живее и което всеки честен човек желае да види превъзмогнато.
За читателя личността на тоя, който е дал в творбите си образец на по-горен живот от нашия, който е изнесъл образи, в които ние виждаме това, което бихме желали да бъдем, който е събудил у нас размисъл, трогнал е сърцето ни, над страниците на чийто творения ние сме живели тръпка на цялостен и пълен живот и сме проляли сълза, тая творческа личност на писателя ние я смятаме за по-съвършена от нас, отреждаме и по-голям дял в делото за живот и човечност. И няма читател, който да не търси зад писаните страници на писателя неговата личност. И когато, наистина, между живота и творбата на писателя има единение, когато писателят в своето дело на творец въплъщава искреността на човек, който не дели изкуството от живота, тогава такъв писател става символ за времето си, израства като скъп и ценен духовен избраник и водач.
Защото
всяко истинско дело на изкуството е и път към съвършенство в живота: изкуството
е социално явление и трябва да обслужи живота. Няма „изкуство за изкуството“,
както и няма наука за самата наука! (Ръкопляскания) Върховна ценност, която
покрива всички други ценности, която обединява всички воли за подвиг и която
подклажда всички сили за възход, е животът. На живота трябва да се служи:
делото на учения, на поета, на писателя трябва да бъде принос за разраст на тоя
живот, за неговото осъзнаване, за неговото издигане и за посочване пътя към
едно по-щастливо, по-хубаво утре. И избраникът-писател, дарен с творчески сили
и духовни ценности, не може да остане чужд на повелите на живота, не може да се
заключи в култа на тесногръдо щестлавие и отчуждение и, влюбен в себе си, да
забрави, заради прищевките на своята изтънченост големите въпроси, големите
задачи, които животът слага пред него. Той ще надникне в тоя живот. Той ще
потърси в него истинските извори на своето вдъхновение и оттам, със средствата
на своя художнически похват и темперамент, ще въплъти в трайни и внушаващи
образи истините на живота. И неговата преживелица, неговото участие и
съпричастие с живота ще подари като знаме, като проповед и като молитва на тия,
които чакат от духовните свои избраници и любимци да им стоплят сърцето, да им
сепнат волята за дело и човещина, да им освободят от мъката на противоречията
мисълта, сблъскала се с хилядите питания, които животът възправя пред хората,
ще им даде чаканото откровение.
Така,
всеки истински, всеки голям писател е по предопределение избраник-гражданин,
който носи не редническата повинност на живота, а тая на водача. И ние виждаме,
как тия големи писатели, чието дело не е само временно пламъче, а носи печата
на трайност, да имат от това съзнание, че са извикани за служба и подвиг, пред
които бледнеят малките грижи, малките суети и честолюбия на обикновения човек.
Големият писател заграбва от действителността, заграбва от социалното битие и
чрез озарението на своите образи, чрез внушаващата сила на своето слово дава
смисъл и цел на живота. Големият писател е всякога в предната линия на възхода
към ползотворен живот : той е истински учител и нему е дадено да създаде чрез
мислите, чрез сърцата, чрез волите на тия, които го четат и обичат, човеци за
по-голяма истина, хубост и правда в живота. Случайно ли е, граждани, че
големите писатели в своите епоси дават социални трактати, разбира се, създадени
не със средствата на социолога и историка, а с тия на художника, който пресъздава
действителността и истината в образи? И може ли да има голям писател, който
само като фотограф рисува дадена действителност, без да има към нея свое
определено отношение? И тъкмо в това негово отношение към действителността ще
поличи, доколко личността на писателя може да привлече към себе си сърцата на
многото и да се възправи като светъл пример на голям човек за своето време :
големият писател е всякога във фалангата на борците и става знаме за тия, които
творят с мишците и волите си благополучието на очакваното утре.
Говориха
ви преди мене за Антон Страшимиров като писател и народовед. Посочи се, че той
черпи от живота истините, мъдростта и образите на своите трудове. Антон
Страшимиров е предимно един социален писател. Това вече му дава правото да бъде
народен писател, защото в своите разкази, повести и романи, в своите
народоведски приноси той е всякога на страната на угнетения, на ограбения, на
слабия (Ръкопляскания)
Но
Антон Страшимиров не спря само тука. Той не е от ония писатели, които, колкото
и високо да слагат своите амбиции в делото си на творци, което дело макар да е
мостът между тях и народа, могат да свършат само с това: той не поиска да
остане затворен и несмутим в своя работен кабинет, когато вънка вълните на
обществения поток блъскат и бушуват с ярост, за да чуят и глухите, че животът е
в смут и кипеж. Когато Рим гори, той не може да е замечтан и да свири на лира!
(Ръкопляскания. Ръкопляскат и в министерската ложа.)
И
в дни, когато вън по стъгди и селища страстите са кипели, когато са надвисвали
тъмни облаци и общественият живот е бивал заливан с мрак, когато в управниците
чувството на отговорност и съвест е отпадало, когато бедните и добрите са
бивали притискани от вампири и са чакали в своята неволя дума на ободрение,
дума на истина и гражданска доблест, в такива дни Антон Страшимиров всякога е
заговарял високо и смело! (Ръкопляскания)
Тъкмо
в дни на безправие и жестокост погледите на угнетените и онеправданите се
обръщат към духовните избраници на народа и чакат от там да дойде словото на
мъжество, словото на порицание злото, словото на братско състрадание и помощ,
за да се насърчи и спаси гинещият народ (Ръкопляскания).
Но
във времена, когато злото е всесилен властелин, малцина от тия, към които
народът обръща поглед, имат нравствената смелост да му отговорят в своето
високо и ясно изразено съчувствие. Повечето от духовните избраници, лишени от
това превъзходство на смелите, предпочитат да мълчат и уви често дори се
пригаждат към силните на деня, като се крият зад циничното в случая оправдание,
че царството на духа няма работа във всекидневието, че поетът и писателят
работят, възвисени над смута и преходната неволя, като ловят мигове от
вечността…
Всъщност това е проява на нравствена слабост и бягство от високото призвание,
за което са посочени! („Браво!“ Ръкопляскания) Това е изневяра на доблестта и
нищета на сърцето, които имат едно наказание: такива работници в полето на духа
никога не могат да спечелят признанието и обичта на народа — най-великата
радост, която човек може да изпита, и остават да се тешат и ободряват в тесния
кръг на себеподобните си (Ръкопляскания).
Не
от тия писатели е Антон Страшимиров! (Ръкопляскания) Неговият буен темперамент,
тая стихия на нагона му, жаден за правда, открит за истината, смел и решителен,
го прави неспокоен пред неправдата, несдържан пред нравствената тъпота на
властниците, винаги готов да се намеси тогава, когато другите гузно мигат, да
се намеси, щом трябва. И ние го виждаме в дни, когато нашият народ е изживявал
черни беди и страдания, когато над него издевателствата са били от високо
разпореждани, ние го виждаме да се е възправял Страшимиров и с подвига на
своето отрешение за жертва да е ставал защитник на народа и въплътявал съвестта
на тоя народ (Ръкопляскания).
Така,
по тоя опасен, но водещ към величие път, е вървял Антон Страшимиров, за да
порасне в съзнанието на българския народ и стане негов скъп и ценен трибун на
правда, социален мир и добротворство и изобличител на злите, жестоките и
самозабравилите се (Ръкопляскания).
Нека
ми бъде позволено да набележа няколко мига от живота на Антон Страшимирова,
свързани с проявлението на тая негова гражданска смелост.
Странно
е, граждани, но нашата нова история като че ли се развива сè под знака на борба
със злото: пътят ù е път на сътресения, на тъмни облаци, които често се
развихрят в буря, където трещи гръмът на неволите. Малко са годините на мирен
творчески труд, които красят от половина век страниците на нашия обществен и
политически живот. А колко мрачни епохи на политически гнет, на гибел и
разорения са записани…
През
епохата на торбопясъчието, когато полицейските пристави и старшите стражари с
камшик в ръка олицетворяваха правовия ред на мрачния режим на Стамболова,
когато на политическия противник се е гледало като на отредена за разорение и
често за изтезание жертва, Антон Страшимиров, млад народен учител, залутан с
факела на просветата из покрайнините на българската земя, е имал смелостта да
се противопоставя и се разправя с мракобесниците, със силните на
деня. (Ръкопляскания). Не еднаж през това време на сатрапия и безправие
неговият глас, та дори и неговият юмрук са възпирали насилниците, не еднаж
тогава те са чувствували, че срещу мрака, който носят, се противопоставя една
воля, вдъхновена за правда и добро. От това време е кръщението на Антон
Страшимирова за подвига на гражданина.
И
животът сè повече го увлича: учител и писател сè по-отчетливо намират своето
място в нашите обществени борби и отношения и ние го виждаме дорасъл като
народен избраник през времето на черкезкия режим на Радославова. Народното
събрание го приема не за смирена служба и раболепие, а като разпален оратор, с
думи на изобличител срещу една насилническа власт. Темпераментен, буен, дързък,
смел дори до грубост, когато е трябвало, той се обособява като народен трибун,
където с Найчо Цанова и Стоян Михайловски образуват фронт на борческа честна
мисъл и гражданственост срещу патроните на Дуранкулашките и Шабленски модерни
кърджалии (Ръкопляскания).
Метежът
не е средство, което аз препоръчвам. Но има изпитания, на които разореният и
озлочестен народ не знае с какво да им отговори и в припадъка на своето
отчаяние се отдава на буна. Така стана и тогава и знаем колко диво, жестоко
постъпи властта и написа с това една тъмна страница от нашата политическа
история. През това време малцина бяха тия в Народното събрание, които имаха
смелост да вдигнат глас и да посочат с думи на жигосване, да запечатат с черния
печат на позора една власт, която прибягвайки до подобни средства, на разправа
с народа, се сама обявява, че е противонародна. Подобна власт всякога бива
удавяна във вълните на народното презрение и негодувание (Ръкопляскания).
Аз
си спомням пламенните речи, които тогава в Народното събрание държа Антон
Страшимиров, речи, които го издигнаха до народен защитник, но го принудиха да
забегне извън България, защото животът му не беше в безопасност.
От
това време го познавам. Бях студент в Женева, когато между студентите българи
се разнесе новината, че Антон Страшимиров със своята жена е пристигнал в града.
И не знам дали той си спомня, но и аз бях между ония 5—6 млади студенти, които
го намериха и поканиха да ни разкаже нещо за България, да ни опише борбите,
които там се разиграват и вестта за които ни беше така много смутила и
разтревожила.
И
спомням си Антон Страшимирова с буйни коси, с нервни жестове и редом до него
неговата другарка, която със своята хубост бе гордост за българката в тая чужда
нам страна. В малкия салон, дето се бяха събрали българите студенти, Антон
Страшимиров ни говори върху политическия живот в България. Той описа насилията,
които се вършат в страната, угнетенията, на които е подложен с тоя азиатски
закон за десятъка селянинът у нас, тормоза върху честното проявление на
гражданина, всичко, което спъва българския народ да се заздрави в почините си
към благосъстояние; как тоя тягостен и дивашки режим откъсва народа от неговите
непосредни задачи и му пречи да достигне разцвет на своите стопански и духовни
сили. Една реч, изпъстрена с картини, живяна, богата на мисъл, трептяща от
чувство. В гласа му ечеше нота на човечност и състрадание, на болка от това,
което е видял и преживял. Това не беше оратор със заучена или написана реч, а
човек, който разкрива една даденост, жива в сърцето му и ясна за мисълта му.
Граждани!
Поканен съм да говоря за Антон Страшимирова като обществен деятел и гражданин.
И колкото да ме боли, колкото и да бих желал да мина в забрава неговия последен
граждански подвиг, не мога да мълча. Колко би било хубаво да можеше да падне
тежка завеса и да направи да не си спомняме за това близко — зловещо и страшно
време, което и сега така живо стои в нашата мисъл, така дълбоко горчи в душите
ни! Ще говоря, защото да се мълчи е грях пред народа и съвестта! И как можем да
го минем в мълчание, когато събитията са така зловещи и така високо крещят, че
и мъртвите ги чуват. (Ръкопляскания). Не са далеч дните, когато върху
обезправения народ, вдигнал глава да изкаже неволите си и да потърси правата
си, се строполиха толкова беди, които една обезумяла в себелюбието и надценката
си черна и зловеща власт му изпрати. (Бурни, продължителни ръкопляскания).
Тогава тъмни и жестоки хора без бог в сърцето си и без човешка черта в делата
си, шетаха по градове, села и паланки, крепени от силни на деня, за да вършат
нечувани издевателства срещу хора, чийто грях е, че не мислят като тях и че
вярват в силите и дарбите на народа. И тогава в тая страшна суматоха, в това
общо стъписване, обади се Антон Страшимиров, сам сред мълчанието на
малодушните, и каза думи на болка и човечност. (Ръкопляскания). Той се възправи
като съвестта и неговият глас не мина безплоден: престъпните ръце оттогава бяха
вече омаломощени.
Граждани!
Да се говори истината във времена на законност и граждански мир не е никаква
смелост, но да се казват истини, когато зловещи сили господаруват над
гражданството, когато за всяко свободно и честно изявление на пробудена съвест
се плаща със заплаха, изтезание и издевателство, когато е окована свободата и
законът е запратен в архивата, защото неотговорни фактори, увенчани в зло и
позор, са готови да поругаят, да смажат всяко проявление на чест , на доблест и
на истина — тогава да се обадиш и порицаеш злодеянието и кажеш на силните на
деня: стига! опомнете се! — е един голям подвиг, на който само единици са
способни. И тъкмо в такова време Антон Страшимиров се обади и аз мисля, че това
е най-великият, най-върховният миг в неговия живот!(„Браво! Браво!“
Продължителни ръкопляскания)
Да
спра, граждани. Аз зная, колко е болно да се припомнят тия неща, аз чувствувам
ужаса на открехнатата за показ страшна картина и искам да извикам с всичката
сила на обляното ми в сълзи сърце: дано никога вече не се повторят изпитните,
които изживя отруденият и беден народ, дано никога повече вампирството не се
въздига в политическа система и дано вече озаренията за човечност, мир и труд
водят съдбините на народа ни! (Бурни ръкопляскания). Да вярваме в това и да
работим, за да стане истина и тогава викът на Антон Страшимирова за правда,
който с това спечели завсякога сърцето на народа, за да го чествува днес като
народен избраник и герой, ще бъде великия отреден ден за благочестината на
страната ни! (Ръкопляскания)
Но
Антон Страшимиров има голям дял на общественик и гражданин и в други свои
проявления в служба на народа. Той е общественик в най-добрия смисъл на думата.
Чрез потребата, която той задоволи, да бъде в непосредствено общение и
познанство с хората, които го четат, търсят и желаят, - той не се отдели от
тях, както мнозина го вършат, като си слагат маска на отшелници и самотници, за
да прикрият душевната си сухост и сърдечна пустота, а отиде при тях, за да ги
изслуша непосредно и да им каже многото и ценното, което той имаше да каже.
Така, служейки на своята силна склонност да общува с хората, за да ги познае и
да го познаят, Антон Страшимиров обиколи цялата страна, за да сее просвета: той
е първият у нас сказчик, който от народните беседи направи епиха. И тия сказки
не са обикновено конферансиране, каквото и преди него и сега често се
практикува, а една нужда на душата му.
Аз
съм присъствувал не на една само от тия сказки на Антон Страшимиров и зная
трепета, любопитството и съучастието, които взима в тях неговата аудитория. Още
с първите думи на речта му, в която звучи топъл тембър, той хвърля мост между
себе си и тия, които го слушат, и те за него са спечелени. В нервните
потръпвания на неговото лице се чете, че това, което той говори, не е сухата
мъдрост на някой знающ, а една изповед и проповед, които той има потреба да
каже. И затова неговите сказки са така добре посещавани.
Мнозина
почнаха примера на Антон Страшимиров и от него се поде тая културна
общественост, на която аз бих искал всички наши духовни работници да отдадат
внимание, за да ги почувствува народът като свои. (Ръкопляскания).
И
не само чрез сказките си Антон Страшимиров дава пример на общественост, а и с
това, че неговата къща е била всякога отворена за всички, които търсят, стремят
се към духовно възвисяване, които търсят път в живота си и цел в живота. Колко
млади издънки от нашите умствени работници, някои вече с име и цена, са минали
през дома на Антон Страшимирова, където не разкош и блясък са ги привличали, —
той е бил всякога в оскъдица — а богатствата на едно сърце, обичащо младите и
способните. И аз зная, не един от ония, които са минали през тоя дом, са
оплодили волята си за дело в живота и са приели там кръщаване и напътствие за
труд и творчество. По тоя начин тая потреба за Антон Страшимирова да общи с
хората е била тласък за духовно брожение и възход.
Някои
казват: „Той бе суров към нас!“ Да, разбира се, че Антон Страшимиров не е от
ония приятели, които приспиват своите близки, които са меко възглавие за
техните дребни суети и неоправдани щестлавия: той не се двоуми да каже на
близките си тежка, но права дума, той не прикрива чуждия недъг и чуждата лоша
черта, когато ги види, и затова неговото приятелство не изнежва, а калява.
Най-после,
граждани, бива ли да забравим участието на Антон Страшимиров в македонското
дело. Щом Страшимиров не е само човек на перото, а и на делото, то можеше ли
македонската проблема да не го обсеби? Гражданският и човешки дълг накара Антон
Страшимирова да обикне делото за Македония. И тука той отдаде голям дял от
своето писателство и от своя живот.
Граждани!
Въпросът за Македония е скъп на всеки българин, но тоя въпрос става пробен
камък за изпитване нравствената сила и човешко достойнство на интелигента у
нас. Защото за интелигенцията ни македонският въпрос не е само
държавно-политически, а преди всичко нравствен въпрос. Кой смислен и честен
българин може да каже, че мисълта за Македония му е чужда? То значи той няма в
душата си и най-малка черта на народностно съзнание. А човек без това съзнание
е хилав в душата си човек. И наистина, как може да се забрави Македония? Хиляди
факти и събития — история и легенди — ни свързват с тая земя! Белезите, с които
пишем тоя чуден — силен и кръшен — български език, ни са дадени от там: да
забравим това — значи да немеят умът и сърцето ни. (Ръкопляскания).
И
ето: със своето будно чувство на гражданин, със своя буен темперамент на поет,
със своята мисъл, жадна за истина, Антон Страшимиров се намеси в македонското
освободително дело и се намеси, както той прави, когато се отдаде на дело: с
всичката безогледност и всеотдайност до отрешение и жертва. И той заработи в
македонското дело не като ментор или съветник из високо-високо, а влезе в
първата, опасна линия на вътрешните борби. През тия години на неговото деятелно
македонствуване македонската революционна организация живееше неспокойни дни.
Помните: тогава двама от големите вождове на организацията бяха в междуособица
убити. И голяма смелост беше по това време да изявиш открито, както го стори
Антон Страшимиров, че се числиш в групата на Сандански. Но такъв е Антон
Страшимиров: сляп в смелостта си и безрезервно отдаден. И тук пролича, че за
него опасностите, които го застрашават, нямат значение, стида той да е убеден,
че е прав и че трябва да каже своята дума без прикритие и уговорки.
Чували
сме често да упрекват Антон Страшимирова, че той не бил последователен, че все
търсел място и никъде не спирал, че той бил непостоянен.
Това
не е истина! Защото, ако проследим, кога Антон Страшимиров е давал воля на
своето гражданско проявление, кога е отбелязвал за себе си гражданска доблест и
чест, ще видим, че това е ставало винаги при едни и същи обстоятелства: тогава,
когато нещо мрачно и тежко спъва и души нашия обществен живот, тогава, когато
зли сили са заприщвали пътя на спокойния живот за народа ни, тогава, в такива
дни Страшимиров се е намествал и то всякога с една последователност и вярност
на себе си: да бъде брат на слабия, да бъде изобличител на мракобесника.
Страшимиров е последователен, когато трябва да прояви воля за добротворство, да
отбележи мигове на човечност и съвест. Антон Страшимиров е, както сам той казва
някъде, един индивидуалист в рамките на обществеността. И после, когато един
кабинетен работник, един писател от стойността на Антон Страшимирова, с така
отзивчива душа, с така буен темперамент се намеси в борба, нима мислите, че
това е лека работа? Колко нервно сътресение съпровожда тая намеса, колко
събиране на сили, които се хвърлят в тръпна изживелица на борсата на тая
рискована игра! И нима не може да настъпи слабост? Сепванията, упадъкът дори, а
може би и омаломощението на добрата воля са законна последица след
напрежението, което в минутата на подвига изживява духовният работник, извикан
на борба сред стъгдата на обществените страсти, където владеят суровостта и
безогледието. Културният общественик, извикан на борба, не е партиен платен
организатор, та във всяко време с повод или без повод да развява партийния
байряк, нито е окопан харамия, та по цели дни да пълни и изпразва своя
алтъ-патлак: той напуща тихия кът на своите занимания, слазя до стъгдите на
борбата, за да долови пулса на тоя живот и да даде вяра на тия, които
изнемогват в безпътица или чакат глас за ободрение, и когато свърши своята
гражданска мисия, се връща да потърси изоставената своя работа. Той ще прояви
своята гражданска доблест, когато потрябва и тогава той става съсредоточие и
изразител на болките, на вика за право и правда на тия, които страдат. Ето,
такива върховни мигове Антон Страшимиров ги познава и тям той е последователен
до край. Какво от това, че злоезичието и хулата не са пресекнали и днес по
името на Страшимирова! Тия, които не познават подвига, на който Страшимиров е
сега живо въплъщение, и тия, за които неговите думи са огнен дъжд за гузната им
съвест, правят от юбиляра прицел на своята дребна и долна закачка! И толкова
по-добре за самия Антон Страшимиров! Аз искам, граждани, да припомня за
един обичай в древния Рим. Когато там се е чествувал някой народен герой или
избраник, или голямо държавно събитие, то след като ораторите са завършвали
своите възхвали и прослава, на трибуната са пращали купени клеветници, които е
трябвало да чернят и сквернословят празнуваните и празнуваното. По тоя начин в
Рим са смятали, че по-добре изпъкват блясъкът и величието на подвига и ръста на
превъзходството, когато редом до тях се изправи низостта и човешката подлост и
безочливост. Ето защо аз съм доволен, че у нас и сега има гласове, които се
обаждат, за да уязвят Страшимирова в днешния ден, в който град и село така
единодушно изявяват своя възторг и своята почит пред неговото дело на писател и
гражданин (Ръкопляскания).
Нека,
граждани, пожелаем на Антон Страшимирова да доживее бодър и силен своите 80
години и види, как мътният поток на нашия обществен живот е обистрил водите си,
изхвърлил е тинята, за да разнася в една възродена в радост, благополучие и
доблест обществена, стопанска и политическа наша действителност, придобитията
на оня живот,за който толкова пъти Антон Страшимиров е страдал и се е борил.
Нека доживее той да види в тая страна, дето слънцето така обилно свети и
черноземът сè още е пълен с живителни сокове, да види граждани сепнати за
подвиг, за какъвто той ги е учил и вдъхновявал от обич към човека да редят
благополучието на българското племе. Семената, които Антон Страшимиров е
хвърлил, не могат да заглъхнат, защото тях хранят най-съкровените сили на тия,
които смятат човека, че стои по-горе от зверовете. Цветето на неговите усилия и
жертва ще бъде украса на мъдрата му и усмихната старост.
На
писателя и гражданина Антон Страшимиров за неговия подвиг, за неговото дело и
нравствено превъзходство аз пожелавам да го видим и при идния му юбилей сè така
горд и смел, сè така темпераментен, сè така честен гражданин, за да може
народът ни да отбележи с него един от върховете, до които стигна културната и
политическа здравина на народа ни. (Продължителни ръкопляскания).
1931
Остри статии във вестник "Слово", публикувани непосредствено след речта на Асен Златаров в Народния театър: http://kova4ev2012.blogspot.com/2014/11/1931_7.html
Няма коментари:
Публикуване на коментар