ПЛОВДИВ – ДРЕВЕН И ВЕЧЕН!

БЪЛГАРИЯ, ГРАД ПЛОВДИВ – 8000 ГОДИНИ ИСТОРИЯ

СПОМЕНИ НА АЛЕКСАНДЪР БАЛАБАНОВ ЗА ИВАН ВАЗОВ – СБОРНИК ОТ СПОМЕНИ, МАТЕРИАЛИ И ДОКУМЕНТИ (1949)

КАТО ГЛЕДАМ ПОРТРЕТА МУ …

от Александър Балабанов

Преди петдесет години! Преди петдесет години! Деца от четвърти и пети клас бяхме. И все бяхме и в Народното събрание. Но днес там се чествува двадесет и пет годишната литературна дейност на Иван Вазов. Тържеството е чудно! Изброяват се заслугите и достойнствата на поета. Сам той, навел глава, мълчи.

Свършиха се речите и приветствията от цяла България. Изправи се висок и млад сам Иван Вазов. Ще отговаря. Държи в ръката си лист. Ще чете отговора си. Колко остро бяха насочени всички очи към него! Колко уши!

А Вазов все мълчи.

БЪЛГАРИЯ, ГРАД ПЛОВДИВ – 8000 ГОДИНИ ИСТОРИЯ

ПЛОВДИВ – ДРЕВЕН И ВЕЧЕН!

ИВАН ВАЗОВ В СПОМЕНИТЕ НА СЪВРЕМЕННИЦИТЕ СИ - ХРИСТО БОРИНА

С Иван Вазов се запознах по-отблизо през есента на 1920 г. когато почнаха приготовленията за неговия петдесетгодишен юбилей. Тогава той често идваше в На­родната библиотека, станала вече средище на всяко културно начинание или тържество, особено ако то има връзка с литературата и изкуството ни.

Вазов идваше почти всеки ден, обикновено в часо­вете, когато нямаше посетители при директора или под­директора. Интересуваше се да знае какви мерки се взимат и да „помоли“.

— Да не се прави много шум! Даже, ако може, да се отложи. Не е време за тържества. Цял народ е в скръб, земята ни е потопена в мъка… — думаше той, като се обръщаше към г. С. Чилингирова, член на юби­лейния комитет.

И думите му не допускаха никакво съмнение в своя­та искреност. Той ги казваше с такава простота и наив­ност, които бяха всякога отличителни белези на него­вата реч и на неговите обноски. При почти всекиднев­ните ни срещи аз не забелязах у него нито сянка от самомнение, високомерие, престореност, гордост или по­за, свойствени на толкова други Аполонови чада. И сега като че го слушам да казва:

— Не! И защо толкова блясък? Знайте, ще нака­рат сърцето ми да се пръсне от вълнение.

И ето, неговата внезапна смърт подкрепя думите му неопровержимо. Малко трябвало, за да спре да тупти това сърце, побирало в себе и отразявало тъй вярно от половина век насам радостите и скърбите на цял народ.

СПОМЕН ЗА НЕДЯЛКА СИМЕОНОВА - КРИСТИАН КОВАЧЕВ (2025)

 С П О М Е Н  З А  Н Е Д Я Л К А 

Да се докосна до спомена за личността и делото на проф. д-р Асен Златаров за мен винаги е вълнуващо преживяване. От години чета книгите и спомените за него, притежавам в оригинал негови снимки и документи. Наскоро при посещението си в Централния държавен исторически архив в София попаднах на негов ръкопис, посветен на знаменитата цигуларка и негова съгражданка от Хасково проф. Недялка Симеонова. В описа на личния архивен фонд (№ 865К, опис 1) на името на Асен Златаров документът е обозначен като статия (а. е. 377) и се състои от четири ръкописни страници с характерния негов почерк, който тук е доста нечетлив, има добавки и зачертавания, разделен е на части със звездичка и няма заглавие. Оказва се, че текстът не е бил публикуван в досега издадените сборници с призведения на Златаров. Той по-скоро напомня за паметни наброски, каквито професорът обикновено е използвал при подготовка на своите лекции. Съдържанието пък се асоциира с устно произнесено похвално слово за прочутата наша цигуларка. Ето моите аргументи за това:

В био-библиографията на Н. Симеонова, публикувана през 2017 г. от РБ „Христо Смирненски“ – Хасково, в раздел „Статии и вестници“ срещу 1935 година (стр.21) е отбелязано следното заглавие: „47. ДАР на Недялка Симеонова от хасковската община // Хасковски глас (Хасково), №19, 9 март 1935, с.[1]”. Текстът на кратката информация под това заглавие гласи:

„По случай 25 годишния юбилей на нашата съгражданка виолин-виртуозка Недялка Симеонова, който се чества на 7-ми този месец в София, управата на Хасковската градска община е отпуснала 5000 лева… Сумата е връчена на юбилярката в деня на тържеството от проф. д-р Асен Златаров, председател на Хасковската дружба в София… Този жест на общината е твърде симпатичен и показва, че тя високо цени делото на (своите) културни труженици…“

СОЯТА - ЕДНА ХРАНА НА БЪДЕЩЕТО, проф. д-р Асен Златаров

След общия стопански разстрой, който войната докара, проблемата за прехраната на широките народни слоеве взема сѐ по-болезнен вид. Това създава грижи и на общественици, и на социолози, и на хигиенисти, загрижени за бъдещето на расата. И ние виждаме, че не само в изобщо обедняла Европа, а и в богата Америка, парламенти и правителства вземат решения, правят проучвания, за едно разрешение набавянето на пълна, здравна и евтина храна на широките народни слоеве. И виждаме, че и в Германия, и в Италия, и в Съединените Американски Щати, като едно от ефикасните средства за разрешението на тоя важен обществен проблем се сочи засяването и използуването за храна варивото соя.

СПОМЕН ЗА АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ – ЛИДИЯ ШИШМАНОВА, 1926 г.

       Авторът на Бай Ганя, близък роднина на моя мъж, беше се явил в първия ред на ония, които ме посрещнаха на софийската гара, когато пристигнах тук преди 37 години, през един мрачен зимен ден. Това сърдечно адаптиране в България на всеки нов член на семейството е най-приятната и най-солидната база на фамилията. Скоро Алеко се научи да ми казва „леля“, макар че беше по-стар от мене.

Тази почетна титла аз дори я изисквах от него, защото ми позволяваше да взема към него понякога един тон отчасти гувернантски, да му проповядвам дори морал. Трябва да призная, че често сме се спречквали (но винаги другарски!), защото не бяхме винаги на същото мнение по големите и малките случаи в живота. Но нашите отноше­ния останаха сърдечни, ако и не много близки — Алеко вър­веше по своя път, ние по своя. Той ни посещаваше понякогаж, но винаги много капризно: ту идваше по-често, ту изчезваше в продължение на много месеци.

Тъй като неговия силует беше забележителен, много от работите, които се отнасят до него, са останали дъл­боко запечатани в паметта ми.

ПРИ АНТОН СТРАШИМИРОВ – В. „КУЛТУРА“, 1937 г.

           Тежки години преживява нашата култура. Мнозина люде – творци на култура ни напуснаха в разцвет на творческа младост. Наистина нерадостен живот живеем… Не с усмивка и доволство за изпълнен дълг си отидоха те…

Така си отиде и дядо Антон – един от малцината, които обичаха творческата идейна младеж.

Колко скоро бе това, а колко голяма е мъката…

Вестта, че Асен Златаров е мъртъв още не беше проникнала навсякъде през студения декемврийски ден и ние се отправихме при него, големият приятел на „Ася“ – дядо Антон.

Посрещна ни горе, в Лозенец, в своята бяла къща. На очите му сълзи.

Не мога да се помиря с тази вест. Тя не се събира в съзнанието ми… Да плачем, млади момко! Не виждам поне за момент, кой от нас би могъл да го замени.

Няколко дни след това, когато издадохме „Златаров лист“, дядо Антон написа в него малка бележка. Останахме учудени, чакахме нещо повече.

–    Не мога повече – промълви дядо Антон. Не мога, тежи…