Да се докосна до спомена за личността и делото на проф. д-р
Асен Златаров за мен винаги е вълнуващо преживяване. От години чета книгите и
спомените за него, притежавам в оригинал негови снимки и документи. Наскоро при
посещението си в Централния държавен исторически архив в София попаднах на
негов ръкопис, посветен на знаменитата цигуларка и негова съгражданка от
Хасково проф. Недялка Симеонова. В описа на личния архивен фонд (№ 865К, опис 1) на името на Асен Златаров
документът е обозначен като статия (а. е. 377) и се състои от четири ръкописни страници с характерния
негов почерк, който тук е доста нечетлив, има добавки и зачертавания,
разделен е на части със звездичка и
няма заглавие. Оказва се, че текстът не е бил публикуван
в досега издадените сборници с призведения
на Златаров. Той по-скоро напомня за
паметни наброски, каквито професорът обикновено е използвал при подготовка на
своите лекции. Съдържанието пък се асоциира с устно произнесено похвално слово
за прочутата наша цигуларка. Ето моите аргументи за това:
В био-библиографията на Н. Симеонова, публикувана през 2017
г. от РБ „Христо Смирненски“ – Хасково, в раздел „Статии и вестници“ срещу 1935
година (стр.21) е отбелязано следното заглавие: „47. ДАР на Недялка Симеонова от хасковската община // Хасковски глас (Хасково), №19, 9 март 1935, с.[1]”. Текстът на кратката информация под това заглавие гласи:
„По случай 25 годишния юбилей на нашата съгражданка виолин-виртуозка Недялка Симеонова, който се чества на 7-ми този месец в София, управата на Хасковската градска община е отпуснала 5000 лева… Сумата е връчена на юбилярката в деня на тържеството от проф. д-р Асен Златаров, председател на Хасковската дружба в София… Този жест на общината е твърде симпатичен и показва, че тя високо цени делото на (своите) културни труженици…“
В книгата си „Изстрадани звуци“ (1985, с.166-167), посветена
на Недялка Симеонова, Живка Шамлиева описва юбилейното събитие така:
„Тържеството се състояло на 7 март във
Военния клуб. Завеждащият културния отдел на Министерството
на просветата, висши чиновници от разни ведомства, известни културни и
политически дейци му придали онази официалност и тържественост, които смущавали
Недялка. Но реакцията на публиката, нейната възторжена любов и топлота, чието
излъчване Недялка винаги усещала и на което се радвала искрено, я успокоили и я
накарали да се чувства по-удобно. След тържеството споделила с близките си:
— Хубаво
мина, но ми беше страшно притеснително в първата част. Когато съм с цигулката е
друго. Тогава ми се струва, че никой не ме вижда! Музиката е пред мен, а аз,
като че ли съм закрита от нея.
А тази първа част съдържала словото, с което именитият ѝ
съгражданин професор Асен Златаров открил тържеството. Горещ поклонник на
изкуството ѝ, следил със съучастие голяма част от нещастните събития през
последните години в живота ѝ, със своя колоритен език Златаров произнесъл
чудесно, вълнуващо слово. Той открил „ …този знаменателен, уникален юбилей! Защо уникален? Защото
двадесет и пет годишна
творческа дейност на тридесет и пет годишен артист не е нещо, което се среща толкова често в
историята на изкуството…“
След това „Златаров с дълбок поклон целунал ръката на Недялка, после се
обърнал към публиката и рекъл шеговито:
— Това
беше протоколно … Но понеже сме земляци, ще си позволя нещо непротоколно – и
сърдечно прегърнал Недялка и я целунал…“
Шамлиева завършва така.
„Не високопарните приказки на официалните лица, а топлите
думи на Асен Златаров и спонтанната почит на публиката, накарали Недялка да
забрави всичко лошо и да се почувства щастлива. Щастлива…“
Дълбоко развълнувана, самата
Недялка Симеонова накрая изрекла няколко спонтанни думи на благодарност.
„Не умея да говоря много… Затова ще продължа с цигулката!“
Юбилейното тържество завършило с
нейно изпълнение на Менделсон-концерт в
съпровод на Академичния симфоничен оркестър, дирижиран от Саша Попов.
Всичко гореописано ми дава
основание да предположа, че описаният в началото Златаров текст, по
всяка вероятност е ръкописен вариант на словото му, което той, в качеството си
на председател на Хасковската земляческа дружба, произнася при откриването на
юбилейното тържество за Недялка Симеонова и връчването на дара от
Хасковската община.
Документът е емоционално свидетелство, както за възхищението на Златаров от
изкуството на младата и толкова талантлива цигуларка, така и за почитта му към
родния град и неговите съграждани. В него е записано:
„Ние може света да сме обходили, да сме видели всички чудеса,
които Господ и дръзновението на човека са създали и се́ пак дохождат мигове, когато душата забравя велелепието, що жад към по-горно е
показала на ума и погледа, и тогава ние се прибираме в далечните спомени на
ранните ни дни и образа на родното място изплава пред очите ни.
Ние скъпим оня малък кът от голямата Земя, дето за пръв път
полъхът на живота е погалил душата ни: дето най-първо сърцето се е разкрило за
ценностите на тоя живот и дето е цъфтяла градината на нашата вяра и нашата
надежда. Защото по-послещните дни малко праздници са донесли …
Всред суетите на делничните дни ние често забравяме родното
място: грижата поробва душата. Но неговото име не е умряло за нас: то
блeсва от време на време и озарява силни мигове, далечни думи и
лица, свети обещания и горда вяра.
Ето защо ние всякога скъпим името на родното село или град и
сме поласкани, когато това име се свързва с лица и събития, що будят общ
възторг или почит.
* * *
Горд съм и аз за дето моето родно Хасково е дало живот на
една голяма aртистка - Недялка Симеонова.
Това Хасково, сгушено в долът между двата голи „ямача“ –
дума що никога не съм разбрал що значи, но която е скъпа на сърцето ми, защото
оттам аз видях хоризонта - Хасковото на ручока и суровите нрави, с[ъс]
своите големи тютюневи складове, богати еснафски къщи, обградени с високи
каменни огради, с[ъс] сините антерии и широките червени пояси на момците, със
своя странен жаргон и блатиста река, това Хасково подозирало ли е, че ще
откърми дете, което ще прослави името му?
Защото Недялка Симеонова е белязана с белега на избраница :
това не е техника-виртуоз, който има своя дар в китката на ръката и който ни
учудва с безпогрешната стойка на пръстите по цигулката и сигурните удари на
лъка, а едно живо сърце, което се прелива в трепета на струни, които пеят,
шепнат, молят и ридаят.
Кой може спокойно да слуша, когато нейната виолина изплаква
риданията, що крият кошмарните концерти на Чайковски? Не заговорва ли тогава в сърцето ви вечната проблема за човешкото щастие, за
любовта, за смъртта… И колко копнежи и колко сдържани сълзи обайват душата.
Или унгарските танци на Брамса - така нервно изпълнени от Недялка Симеонова. Там блика
топлотата на зачестен дъх, ударите на сърце, което пее молитва, мъглата на
погледи, които виното на желанието премрежва, тръпката на ръка, която гали
пламнала снага…
Или Бах със своята светла молитва към Бога, който спрял
поглед върху земята разкрива сърце за копнежите на човека…
Виолината на Недялка Симеонова е цял свят, дето прозвучават
спомени и радости, дето кипи живот и разкрива [не се чете]
своето величие.
Тя има сърце, разпнато на струните и затова говори на душата
и буди възторг. И когато лъкът на младата виолонистка удари струните, те леят
вълни, които трогват и обайват, които карат да се мечтай, които нашепват нещо
по-горно от живота на нашите суети.
* * *
И когато излезем от концертната зала все още в душата ни
трептят звукове и се лее мелодия. И ние се питаме: кой въздух с тънки трептения я научи тая душа на такива
нежни нюанси и фини преливания. Коя среда й подшушна нейното призвание.
Тайната на таланта, о мое бедно Хасково, си остава една загадка! Но ти можеш да бъдеш гордо,
защото ако е истина, че художникът изразява скрития живот на нещата, то у тебе
има ценности, които ти само не подозираш.
И занапред когато, мой родний граде, името ти стои редом с една вълшебница, която ще кара да питат хората от де иде тя и кой вля в нейната душа тая рудница на съкровен живот и тайни, ти също отдай своята възторжена похвала, защото Недялка Симеонова - тебе прославя.
Няма коментари:
Публикуване на коментар