ИВАН ВАЗОВ В СПОМЕНИТЕ НА СЪВРЕМЕННИЦИТЕ СИ - ХРИСТО БОРИНА

С Иван Вазов се запознах по-отблизо през есента на 1920 г. когато почнаха приготовленията за неговия петдесетгодишен юбилей. Тогава той често идваше в На­родната библиотека, станала вече средище на всяко културно начинание или тържество, особено ако то има връзка с литературата и изкуството ни.

Вазов идваше почти всеки ден, обикновено в часо­вете, когато нямаше посетители при директора или под­директора. Интересуваше се да знае какви мерки се взимат и да „помоли“.

— Да не се прави много шум! Даже, ако може, да се отложи. Не е време за тържества. Цял народ е в скръб, земята ни е потопена в мъка… — думаше той, като се обръщаше към г. С. Чилингирова, член на юби­лейния комитет.

И думите му не допускаха никакво съмнение в своя­та искреност. Той ги казваше с такава простота и наив­ност, които бяха всякога отличителни белези на него­вата реч и на неговите обноски. При почти всекиднев­ните ни срещи аз не забелязах у него нито сянка от самомнение, високомерие, престореност, гордост или по­за, свойствени на толкова други Аполонови чада. И сега като че го слушам да казва:

— Не! И защо толкова блясък? Знайте, ще нака­рат сърцето ми да се пръсне от вълнение.

И ето, неговата внезапна смърт подкрепя думите му неопровержимо. Малко трябвало, за да спре да тупти това сърце, побирало в себе и отразявало тъй вярно от половина век насам радостите и скърбите на цял народ.

Но особено мили бяха тези му простота и наивност в разговори, които не засягаха него. А той наистина отбягваше разговори за себе си. Не обичаше и голямо общество, говореше винаги на нисък глас и много мал­ко. Макар видял и преживял много, той никога не се впускаше да разправя, а се задоволяваше само да слуша и да потвърди с по-силно поклащане на главата напред, с едно винаги будно пламъче в изразителните очи под нависнали бели вежди и с напиране напред със събраните показалец и среден пръст, между които ви­наги димеше цигара в късо янтърно цигаре:

— Да, така е. Аз…

Или, кога се съобщеше нещо ново, но съвсем обик­новено, да каже изведнъж с разширен, закръглен по­глед, сериозен израз на лицето и полуоткрити уста:

— Тъй ли?

И това „тъй ли“ биваше казано с такава наивност, която е свойствена само на детските души и която трог­ваше до сълзи.

А Вазов имаше детска душа.

И може би затова децата и юношите тъй много го обичаха.

Не беше отдавна. Има оттогава най-много двайсетина дни. Една слънчева сутрин — както винаги при до­бро време правеше — той бе излязъл на предобедна разходка. В черно пардесю, с бастун в ръка, с леко нервно поклащане на главата и ситни стъпки по левия тротоар на ул. „Вълкович“ той бавно отиваше към Градската градина, като се поспираше от време на вре­ме и се обръщаше да погледа наоколо. Този начин бе характерен за Вазова. При Б. ц. кооперативна банка го срещна едно момче около 15— 16-годишно, простичко облечено и с някакви сечива в ръка. То се приближи до Вазова, сне с едната си ръка шапката, взе с другата десницата му, целуна я и си отмина. Очевидно, момчето бе работник.

Случайно близък свидетел на тази среща, аз усетих тръпки по цялата си снага, като че през мене мина ток. То беше религиозният трепет през непосредствената среща, при прегръдката на две чисти души — душата на дете и душата на поета.

Аз и друг път бях виждал деца и стари жени да целуват ръка на Вазова, но никога не съм бил тъй по­къртван, както в този случай.

Вазов не отговори нищо. Само в очите му блеснаха две сълзи и той отмина нататък.

Такова благоговение изпитах пред тоя светец за простите, но искрени и чисти души и друг един път — когато първом го посетих у дома му.

Беше обещал да ми даде нещо за сп. „Слънце“ и отидох у дома му да го взема. На вратата ме срещна слугинче в сопотска или пирдопска носия, не помня до­бре — той винаги диреше прислуга от родния си край.

Слугинчето ме изведе в горния етаж. Заварих там Вазова в легло: беше към 11 ч. пр. пладне. Той стана полуседнал, подаде ми приветствено ръка и ме покани да седна до него на стола, като се извини, че ме приема така.

— Неразположен съм — каза той. — Изстинал съм. Времето тези дни е много лошо за мене — вали, вятър духа… не е добро за мойта невралгия във врата и в гърлото.

Тази е едничката болест, от която съм чул да се оплаква, тя беше и причина за неговото постоянно и характерно поклащане на главата.

— Но след няколко дни ще имате обещаното. Поч­нал съм да пиша за Ивайло. А, нали интересна личност е тоя Ивайло! Аз, знаете, често съм спирал поглед вър­ху него и го обичам. Той е много характерен за нас, българите, този овчар с царски амбиции… Един ден аз ще напиша нещо по-голямо за тоя герой…

Но и сега, както всеки друг път, той не се впусна да разправя много, а прибърза да ме запита какво ново има и какво друго ще има в близката книжка на списа­нието. Вазов следеше всичко, каквото излиза на бъл­гарски, и искрено се радваше на хубавия език на „мла­дите“.

Неговата скица на Ивайло се появи в книжка 3 на сп. „Слънце“, г. II.

При това посещение на Вазова аз не останах дълго при него, защото той имаше нужда от почивка. Но не можах да огранича любопитството си да разгледам цялата обстановка, в която от дълги години живееше най-големият български писател, онзи, който е създал днешния ни литературен език и му е дал гъвкавост за израз на най-тънката игра на чувствата и на най-възвишения полет на мисълта. И поразен бях от скром­ността, която видях.

В горния си етаж неговото жилище има три стаи: спалня, работна и още една, която не знам за какво слу­жеше на поета. В спалнята — по един прозорец на юг и на изток, едно обикновено желязно легло, дървена нощна масичка, прост железен умивалник и няколко виенски столове. Подът постлан със стар чипровски ки­лим и на прозорците дълги спуснати завеси от хасе. По стените няколко портрета на семейни групи и на братята му.

В работната му стая същата простота. И тук има два прозореца — единият на запад, другият на юг. В северозападния ъгъл — висок долап от борово дърво, с изкуствен орехов цвят, долната половина затворена, горната със стъкла, през които се виждат лавици с бъл­гарски и чужди книги, повечето неподвързани. Това беше цялата библиотека на Вазова, доколкото зная. Насред стаята — доста голяма обикновена маса, по­крита с тъкан шарен месал, спуснат до пода. То бе работната му маса. На нея имаше една мастилница от снарядна гилза, изработена на фронта и поднесена на поета от 49-и пех. полк през 1917 г., една писалка във форма на паче перо, молив и попивка. На северната стена — портретът на неговия най-верен приятел, проф. Иван Д. Шишманов, нарисуван немного сполучливо с маслени бои; отстрана до него, в рамка, портретът на майка му, кабинетна големина, на северната стена една скица на самия Вазов en plein air с маслени бон от г-жа Консулова-Вазова, една шарена бъклица, изпи­сана, мисля, от Видьо, още няколко фотографически снимки, и това бе всичко.

В долния етаж на жилището една гостна, трапеза­рия и стаята, в която живееше и живее малката му се­стра, г-жа Фетваджиева.

И тука същата скромност. Никакъв разкош, ни­какъв излишек, чувствува се дори една оскъдност, оскъдността на обикновено чиновнишко, даже на работнишко жилище. Вазов живееше в обстановката на едно средно българско семейство от 80-те до 90-те години на миналото столетие, каквато той неведнъж е описал в своите „Драски и шарки“ и в много други свои разкази и романи. Влезли в къщата му, вие бихте рекли: това е дом на скромен учител… И в тази проста обстановка са родени и живели толкова пищни видения — видения на царските разкоши, въплътени в историческите му романи и драми, и на самодивски чар и вълшебство, от каквито са изплетени неговите песни.

А не е ли никога имал Вазов възможност да внесе повече богатство в домашната си обстановка, да си създаде повече комфорт? Той беше министър, той е пър­венецът на своя народ от 30—40 години насам. Ненаследил богатство от родители, нямаше ли възможност, подобно на много други близки и далечни, да се нареди „на държавната трапеза“, която със своята щедрост у нас не би му никога отказала своето гостоприемство, и да заживее като тях в охолност? Но… но тогава щеше ли да бъде той този Вазов, когото познаваме? Щяха ли неговите прости думи да имат тая сила, с която днес ни пленят, щяха ли песните му да звучат с искреността, с която сега ни упояват, неговите образи, щяха ли да имат тази чистота, с която ни очаровават и ще очаровават през вековете?

Не. Вазов съзнателно и несъзнателно, по едно есте­ствено разположение на своята душа, отбягваше раз­коша, отбягваше грижите за свое лично удобство и бла­го. И това е най-характерната черта на неговия дух. Инак, в неговото сърце не биха намерили място тре­петите на няколко поколения, радостите и тъгите на цял народ. Инак, той не би бил нашият велик Вазов!

Портретът на Христо Борина е създаден с изкуствен интелект по негова снимка.