ПЛОВДИВ – ДРЕВЕН И ВЕЧЕН!

СПОМЕНИ НА ЕЛИН ПЕЛИН ЗА ИВАН ВАЗОВ – СБОРНИК ОТ СПОМЕНИ, МАТЕРИАЛИ И ДОКУМЕНТИ (1949)

 ВАЗОВ ОТДАЛЕЧЕ

ОТ Елин Пелин

Първа среща

Името на Вазов бе ми известно още от ранните детски години, като ученик в село. Негови работи четяхме в училището и в големите песнопойки, които по онова време заместваха литератур­ните антологии и които ни запознаваха с Ботев, Вазов, Любен Каравелов и други. От тия песнопойки бях научил „Не плачи, майко“, от Ботев, „Тих бял Дунав се вълнува“, от Вазов, „Хубава си, моя горо“, от Любен Каравелов. Ботев и Любен Каравелов не бяха вече живи, но Вазов живееше и моето детско въображение го виждаше като чуден, хубав, далечен и непостижим великан. Когато дойдох в София да се уча и постъпих в първи клас на гимназията (тогава още ня­маше прогимназия), веднъж чух, че някой от другарите викаше ви­соко: „Тая заран пак срещнах Вазов с кученцето“. Знаех вече на­изуст някои Вазови стихотворения, и някакво особено вълнение ме хвана, като чух, че тоя непостижим далечен човек живее в същия град, където съм и аз. Любопитството и желанието да го видя по­раснаха още повече у мене. Столицата беше още малък, стар град. Улиците бяха прашни, кални, непавирани. Но за мене той беше нов, чуден, особен, и аз често скитах по улиците, да разглеждам къщите, хората, дюкенчетата, войниците, въртележките и странните бараки на цирка, където ежечасно се чуваше страшният рев на лъв.

СПОМЕНИ НА ЕЛИСАВЕТА КОНСУЛОВА-ВАЗОВА ЗА ИВАН ВАЗОВ – СБОРНИК ОТ СПОМЕНИ, МАТЕРИАЛИ И ДОКУМЕНТИ (1949)

МОИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИВАН ВАЗОВ

от Е. Консулова-Вазова

След подробните и много по-пълни спомени за Иван Вазов, на­писани от неговите братя и сестри, едва ли онова, което аз ще кажа, има някакво особено значение. Но записвам го само, защото мисля, че от колкото повече страни се осветли един образ, толкова по-ясен става. А при това, моите впечатления, като впечатления на по-страничен човек, може би, ще допълнят още по-добре някои неща.

Вазовото семейство

Да си призная, с малко скрит страх влизах в това семейство, когато, двадесет и четиригодишна, станах негова снаха, като съпруга па най-малкия брат Борис. Казвам със страх, но то е било може би нещо като страхопочитание, защото името на Иван Вазов беше окръ­жено с ореол в представата на нас, ученичките в гимназията. Върху моя чин то бе издълбано (с риск да понеса наказание за повреда на училищните мебели), озарено с лъчи. Неговите стихове бяха по­стоянно в устата ни, а ако някоя от нас срещнеше на улицата него­вата висока стройна фигура, това внасяше за известно време въз­буда в целия клас и завист към щастливката.

ПЛОВДИВ – ДРЕВЕН И ВЕЧЕН!

БЪЛГАРИЯ, ГРАД ПЛОВДИВ – 8000 ГОДИНИ ИСТОРИЯ

СПОМЕНИ НА АЛЕКСАНДЪР БАЛАБАНОВ ЗА ИВАН ВАЗОВ – СБОРНИК ОТ СПОМЕНИ, МАТЕРИАЛИ И ДОКУМЕНТИ (1949)

КАТО ГЛЕДАМ ПОРТРЕТА МУ …

от Александър Балабанов

Преди петдесет години! Преди петдесет години! Деца от четвърти и пети клас бяхме. И все бяхме и в Народното събрание. Но днес там се чествува двадесет и пет годишната литературна дейност на Иван Вазов. Тържеството е чудно! Изброяват се заслугите и достойнствата на поета. Сам той, навел глава, мълчи.

Свършиха се речите и приветствията от цяла България. Изправи се висок и млад сам Иван Вазов. Ще отговаря. Държи в ръката си лист. Ще чете отговора си. Колко остро бяха насочени всички очи към него! Колко уши!

А Вазов все мълчи.

БЪЛГАРИЯ, ГРАД ПЛОВДИВ – 8000 ГОДИНИ ИСТОРИЯ

ПЛОВДИВ – ДРЕВЕН И ВЕЧЕН!

ИВАН ВАЗОВ В СПОМЕНИТЕ НА СЪВРЕМЕННИЦИТЕ СИ - ХРИСТО БОРИНА

С Иван Вазов се запознах по-отблизо през есента на 1920 г. когато почнаха приготовленията за неговия петдесетгодишен юбилей. Тогава той често идваше в На­родната библиотека, станала вече средище на всяко културно начинание или тържество, особено ако то има връзка с литературата и изкуството ни.

Вазов идваше почти всеки ден, обикновено в часо­вете, когато нямаше посетители при директора или под­директора. Интересуваше се да знае какви мерки се взимат и да „помоли“.

— Да не се прави много шум! Даже, ако може, да се отложи. Не е време за тържества. Цял народ е в скръб, земята ни е потопена в мъка… — думаше той, като се обръщаше към г. С. Чилингирова, член на юби­лейния комитет.

И думите му не допускаха никакво съмнение в своя­та искреност. Той ги казваше с такава простота и наив­ност, които бяха всякога отличителни белези на него­вата реч и на неговите обноски. При почти всекиднев­ните ни срещи аз не забелязах у него нито сянка от самомнение, високомерие, престореност, гордост или по­за, свойствени на толкова други Аполонови чада. И сега като че го слушам да казва:

— Не! И защо толкова блясък? Знайте, ще нака­рат сърцето ми да се пръсне от вълнение.

И ето, неговата внезапна смърт подкрепя думите му неопровержимо. Малко трябвало, за да спре да тупти това сърце, побирало в себе и отразявало тъй вярно от половина век насам радостите и скърбите на цял народ.

СПОМЕН ЗА НЕДЯЛКА СИМЕОНОВА - КРИСТИАН КОВАЧЕВ (2025)

 С П О М Е Н  З А  Н Е Д Я Л К А 

Да се докосна до спомена за личността и делото на проф. д-р Асен Златаров за мен винаги е вълнуващо преживяване. От години чета книгите и спомените за него, притежавам в оригинал негови снимки и документи. Наскоро при посещението си в Централния държавен исторически архив в София попаднах на негов ръкопис, посветен на знаменитата цигуларка и негова съгражданка от Хасково проф. Недялка Симеонова. В описа на личния архивен фонд (№ 865К, опис 1) на името на Асен Златаров документът е обозначен като статия (а. е. 377) и се състои от четири ръкописни страници с характерния негов почерк, който тук е доста нечетлив, има добавки и зачертавания, разделен е на части със звездичка и няма заглавие. Оказва се, че текстът не е бил публикуван в досега издадените сборници с призведения на Златаров. Той по-скоро напомня за паметни наброски, каквито професорът обикновено е използвал при подготовка на своите лекции. Съдържанието пък се асоциира с устно произнесено похвално слово за прочутата наша цигуларка. Ето моите аргументи за това:

В био-библиографията на Н. Симеонова, публикувана през 2017 г. от РБ „Христо Смирненски“ – Хасково, в раздел „Статии и вестници“ срещу 1935 година (стр.21) е отбелязано следното заглавие: „47. ДАР на Недялка Симеонова от хасковската община // Хасковски глас (Хасково), №19, 9 март 1935, с.[1]”. Текстът на кратката информация под това заглавие гласи:

„По случай 25 годишния юбилей на нашата съгражданка виолин-виртуозка Недялка Симеонова, който се чества на 7-ми този месец в София, управата на Хасковската градска община е отпуснала 5000 лева… Сумата е връчена на юбилярката в деня на тържеството от проф. д-р Асен Златаров, председател на Хасковската дружба в София… Този жест на общината е твърде симпатичен и показва, че тя високо цени делото на (своите) културни труженици…“