 |
| ПЕТКО СЛАВЕЙКОВ |
1. Родители
По бащина линия един
от дедите на Петко Р. Славейков - най-старият, който се помни — е бил от
с. Якоруда, Разложко. Казвал се е Рачо Чехларят, от рода на Големановци. Своя
занаят той изучил в Цариград, отгдето се преселил в Трявна, види се, защото там
е имало и други преселници от неговия край. Той трябва да е имал син Тодор.
Синът на Тодор е Рачо Казанджията, роден около 1810 г., баща на Петко Р.
Славейков. Своя занаят Рачо Казанджията изучил във Велико Търново, гдето бил
изпратен от Трявна още като 9-годишно момче при някакъв казанджия. Рачо бил
кръгъл сирак. Тогава върлувала голямата чума (1812—1815), която отнесла много
хора в гроба. Заедно с други чирачета той ходил по гробищата да проси от житото
и питките, които раздавали близките на покойниците. Тия чумави години се
запомнили не само с безчетните смъртни случаи, но и с големия глад, който
настъпил, защото мнозина избягали в горите, за да не се заразят от страшната
болест, и нямало кой да работи по полето.
Знае се, че Рачо
Казанджията не бил само добър занаятчия, но и добър певец и кавалджия, та го
викали да свири и пее по сватбите. Отличавал се като младеж с голяма смелост и
веднъж убил един турчин. Това било, като водил жетвари и жетварки в Загоре.
Убийството извършил, защото няколко турци нападнали през една нощ жетварките.
Бил ранен и той в ръката, та докато заздравее раната, трябвало да се крие в
Търново у роднини. После избягал в Балкана и станал хайдутин в прочутата чета
на Странджата.
В 1821 г. той е вече
казанджийски калфа.
Оженва се за една
ратайкиня на име Донка от Вишовград (Търновско), село на пет часа западно от
Търново. Дали това сиромашко чедо е било хубаво, не се знае — знае се само, че
била умна девойка. Баща й умрял още докато била малка и тя отишла в с.Михалци,
гдето майка й се омъжила за втори път. Но понеже вторият й баща не я приел, тя
си намерила работа в Търново. Като станала мома, Рачо Казанджията — който бил
закачлив ерген — я спрял веднъж на пътя, тупнал калпака си пред нея на земята и
извикал: ״Куку, Доне!“
Тя
му
отвърнала: ״Рачо, Рачо,
господ добър ум да
ти
дава.
А
че
засрами се! Вече ерген си станал, пък
още
като
дете
ходиш да лудуваш.“
Това ״Куку, Доне!“
станало причина да се
вземат, защото от думите й Рачо разбрал, че тя е умно момиче.
Но бракът им не бил
щастлив: едва свързвали двата края — пък скоро им се народили и деца.
Според Светослава
Славейкова (77. Р. Славейков, Биографичен очерк, София, 1959, стр. 7) синът на
Рачо Славейков, Петко, е роден през 1828 г., а не през 1827 г., както пише
погрешно той. Но дали на 17, 18 или 19 ноември, това не се знае точно и от
самия Петко Р. Славейков. Приема се обикновено, че е роден на 17 ноември. Що се
отнася до мястото на неговото рождение, трябва да се подчертае дебело, че
според сина му Рачо П. Славейков (П. Р. Славейков, София, 1927, стр. 5) то не е
Трявна, както твърдят мнозина, а Търново. ״Баща ми
П.
Р.
Славейков е роден в
Търново. . . Но понеже той
в
детството си е ходил често в Трявна, задомил се е и е учителствувал продължително време там; понеже
всичките му деца са родени в Трявна и семейството му е преживявало там почти до
Освободителната война, то родолюбивите тревненци настояват да твърдят, че той
там е и раждан, което фактически не е вярно.“ Но, както отбелязва Димитър Косев
в своето ценно изследване ״Петко Рачев Славейков. Обществена и политическа дейност“, не са само
тревненци, които правят тази
грешка — правят я
и
други видни дейци на
перото: М. Москов, К.
Иречек, Пипин-Спасович, Теодоров-Балан,
Тома Васильов, Христо Н. Даскалов, Михаил Арнаудов и Боян Пенев. В своята ״История на българската литература“ Пенев пише, че П.Р.
Славейков е роден в
Търново, но после отново говори за Трявна като родно място на П. Р.
Славейков. (Д. Косев, FI. Р. Славейков.
Обществена и политическа дейност Год. на Соф. университет, том I, стр. 25). В
книгата си ״Петко Славейков“, София, 1968, Соня
Баева поддържа, че
Славейков бил роден през
1827 г., но основанията й не
са
приемливи (стр. 211—212).
Петко Славейков
описва подробно положението на родителите си през техния недълъг брачен живот.
Казанджийството било съвсем замряло, та майсторите разпуснали калфите и
чираците си. Останал също без работа, Рачо се чудил и маял какво да прави,
защото имал вече три деца и четвъртото било на път. Отишъл при девера си
Мочеолу да надува кожите на закланите овци и той му давал кога дроб, кога
крака, кога глава да си облажи къщата. А Донка прела и тъчела на комшийките си
за ока брашно. Една вечер Рачо си дошъл без нищо за ядене и тя излязла да моли
по комшийките, но и тяхното положение не било добро, та се върнала с празни
ръце. Малките дечица започнали да хленчат за хляб. Рачо се похлупил на една
страна и заплакал. Но Донка се досетила, че имат още малко леща, забравена в една
кратунка, наклала огън и турила лещата да ври. Докато уври лещата, децата
заспали гладни и едва тогава Донка забелязала, че Рачо плаче.
А ето как Петко
Славейков се е родил! През един сьботен ноемврийски ден Донка и една нейна
съседка отишли на църквата ״Св. Костадин“. Когато се връщали оттам, те били
пресрещнати от двама делибашии. Двете млади жени били
бременни, но съседката на
Донка била в по-напреднала бременност, та
вървяла по-изпъчена. Това
ядосало единия делибашия и
той
започнал да ругае: ״Аз отивам на смърт в Шумен,
а тя се изпъчила насреща ми като арнаутска тапанджа“ — и като изрекъл тия думи,
извадил ятагана си и я ръгнал в корема. Тя паднала веднага мъртва на земята, а
Донка търтила да бяга и едва стигнала у дома си. Но още като влязла в къщи,
усетила родилни болки. Все пак успяла да проводи за мъжа си, а тя се скрила в
мазето на малката къщичка и там, между една празна бъчва и пълната каца, всред
няколко нащърбени гърнета, делви и качета ражда като седмаче Петко Рачов
Славейков.
Като дошъл Рачо, тя
едва могла да му разкаже за станалото на връщане от църквата и добавила, че не
вярва да оживее нито тя, нито бебето.
Бащата помолил
турските войници, които били настанени в къщичката му, да се преместят в друга
някоя къща, за да може родилката да се прибере горе в стаята на топло.
Четиримата от тях (те били женени) се съгласили и тръгнали да си дирят другаде
подслон — петият отвърнал нахално: ״Що ми
е
на
мене,
че
на
гяурина кравата се отелила? Той да й
дири
яхър.
Аз
се
не
местя.“ И като
казал това, легнал, та се завил под
чергата и започнал да пъшка, сякаш ще ражда. И не само това, ами рекъл на
бабата, която била вече дошла при лехусата, да доведе и нему баба да го
избаби..но да е по-млада.
Какъв цинизъм!
Все пак Донка била
настанена горе в стаята на топло, но заболяла тежко — вероятно от родилна
треска. Пред Коледа тя се посъвзела и станала от леглото да почисти и разтреби,
но на Нова година я втресло отново и скоро след това починала.
След смъртта на
майката за Петко трябвало да се грижи малката му сестричка, която не била
навършила още седем години. Тя го разнасяла по родилките из града да го
кърмят..., сякаш за да го откърми народът, на който той ще служи по-късно през
целия си живот! И уж идвали две жени да го къпят, но идвали толкоз рядко, че
когато след изтичането на три месеца от смъртта на Донка бащата се сгодил за
втората си жена Тодора, която била слугиня при Хаджи Хъмза, и тя започнала да
къпе бебето, изтърсила от влажното и гъбясало корито шепа червеи.
Изглежда, че по
искане на Тодора малкият Петко бива даден у една нейна кумица за отглеждане. Но
понеже на кумицата трябвало да се плаща, мащехата се видяла принудена да го
вземе обратно при себе си. В своите мемоари Петко Славейков твърди, че Тодора
го гледала добре.
Всичките тия
произшествия се извършват през 1828— 1829 г., когато бушува руско-турската
война, позната на народа по името на ген. Дибич Забалкански.
Донка, същинската
майка на Петко Славейков, имала един роднина в с.Вишовград, гъдулар, който
идвал на Beликден в Търново да свири и да пее у по-видните търновчани, най-вече
в къщите на казанджийските майстори. Рачо Казанджията го обичал, поставял го на
трапезата до себе си и го карал да му свири и пее, а понякога грабвал и той
кавала си и пригласял на гъдулката му. Други път двамата родственици оставяли
гъдулката и кавала, та запявали заедно, или ту единият, ту другият.
Какво е родството на
този гъдулар със Славейкови, не се знае точно — бил е вуйчо на Донка или на
Петко. Донка и гъдуларят били от рода на ״бюлбюлите“ (славеите), наричани така
в с. Вишовград заради музикалните им способности. Като се има пред вид това
тяхно прозвище, ясно е защо по-късно младият поет Петко Рачов Тодоров, който се
е наричал и Петко Рачов Медникаров, се е преименувал на Петко Рачов Славейков.
На младини той се е подписвал най-различно: Петър Рачов (1846), Петко Рачов
(1847), 1853), Петко Рачов Търновец (1847), П. Р. Тамянужний (1848), Петко Р.
Славейский (1850), Петко Р. Славей (1850, 1852, 1853), Петко Р. Славейков
(1852), П. Р. Славейков 1852), Славейко (1853). След това се подписвал редовно
като П. Р. Славейков, особено в писмата си до Н. Палаузов. Но Палаузов го
наричал П. Р. Славей (1856).
От двата брака бащата
на П. Р. Славейков е имал 11 деца — домочадие предостатъчно за един казанджия,
за да живее като последен сиромах. Но причина за сиромашията на Рачо
Казанджията навярно не е била само многобройната му челяд. Хора като него,
които обичат да свирят и да пеят, са обикновено непрактични и мъчно догонват
парата, а догонят ли я, лесно я харчат. Особено ако към непрактичността им се
прибави и една будна обществена съвест, каквато Рачо Казанджията несъмнено е
имал. През 1835 г. този напредничав за времето си българин не само лее куршуми
и навива фишеци за Велчовата завера, но отделя и средства за тях от оскъдните
си казанджийски доходи.
Един от неговите
приятели е Стоян Ахтар, който имал препис от ״Историята“ на
отец
Паисий. Този негов приятел събирал стари монети и вземал живо
участие в обществените борби, особено срещу грабителските произволи на
турските чиновници и българските чорбаджии. И
тъкмо под влиянието на този смел борец Рачо Казанджията става голям поклонник
на Русия, от която по онова време, пък и по-рано, българите очакват
освобождението си от турско иго. Пак под негово влияние той разбира и пакостната
роля на чорбаджиите в обществения ни живот и надъхва с омразата си към тях и
своя малък син Петко, както го надъхва и с любовта си към Матушка Русия.
По-късно тази омраза и тази любов преминават като червени нишки през цялата
обществена дейност на Петко Славейков преди и след Освобождението ни.
Както ще видим
по-нататък, Рачо Казанджията се е отличавал със способността да мисли образно и
духовито, една черта, която наблюдаваме после като наследие от него у Петко
Славейков и в още по-висока степен у Пенчо Славейков.
Този даровит българин
умира през 1848 г. от холера. Не само в тази глава, но и на много други места
сме използували незавършените мемоари и автобиографичните бележки на П. Р.
Славейков. Използували сме също бележките на Цветана Македонска в ״П. Р. Славейков. Избрани произведения“, София, том I, 1954, и том II, 1956. От голяма полза ни бяха и някои от
непубликуваните материали в ,,Архив П. Р. Славейков“. Из живота на Славейков
сме предали само по-важните моменти.)
Следва продължение ...