Руските войски бяха преминали Дунава и победоносно напредваха
към Стара-планина.
Говореше се, че те били превзели Габрово. Един ден пристигна
известие, че превзели и Стара-Загора, дето установили и българско правителство.
С нетърпение ги очаквахме в Хасково.
Беше 10 Юлий 1877 година. Трима души приятели седяхме в моя
дюкян и си шепнахме нещо скришно по идването на русите, когато вън се чу шум и
тропот от затваряне на дюкяните.
— Господин Чавдаров, какво има, защо тъй рано затваряш мазата? —
запитах насреща съседа си, Иван Чавдаров.
— Русите, русите идат! — отговори набързо и с засмяно лице
Чавдаров, като силно удряше железните капаци на мазата.
Веднага и аз затворих моя дюкян и тръгнах за у дома да известя
радостната новина. Из пътя не вървях, а хвърчах от радост, като си мислех,
колко лесно и скоро стана освобождението. Улиците бяха пълни с народ. Българи и
турци тичаха на горе на долу. И, колкото на първите лицата светеха от радост,
толкоз на вторите, от страх, бяха пожълтели.
— Е, радвайте се, русите идат, казах на домашните си още от
пътната врата.
— Георге, наистина ли идат русите? — запита ме майка ми, с лице
светнало от радост.
— Идат, идат! Чаршията затвориха и хората отиват на края да ги
посрещат, а пък турците бягат към Кърджали.
Излязохме вън на черковния площад, дето бяха се събрали много
хора да гледат турците като бягат. Височините насреща бяха почернели от турци и
побелели от белите яшмаци на туркините. Отдалеч се виждаше, колко се бяxa
изплашили и как лудо бягаха из стръмнината.
Живот мил! Всеки бързаше да го спаси. Гледаш, някой взел в
ръцете си само една връзка с хляб или ценности, друг прегърнал две деца, а
трети уловил за ръка дете или стара жена и влачи ли ги, влачи на горе. Като ги
гледахме, как се мъчеха, нам ставаше жално.
У дома заварих сестра си — Мария, братовчедката си Евгени и
няколко още момичета, седнали до едно корито пълно с цветя, венци виеха и китки
правеха, с които щяха да посрещат русите.
— Марийке, този венец да дадем на офицера, — казваше
Евгени, като посочваше един красив венец.
— Ако офицерите са неколцина?
— Тям да дадем от другите, а този — на големеца.
— Ами, ако заедно с тях си дойдат и нашите? — запита възрадвана
сестра ми.
Под думата „нашите“, сестра ми искаше да каже за мъжа си, Мирчо
Попов, за годеника на Евгени, Петър Берковски и за нейните братя, Георги и Михо
хаджи Иванчо Минчеви, които бяxa избягали от Диарбекирския затвор и сега идexa
с руските войски.
— Не вярвам скоро да ги видим! Сърцето ми се стопи да им се
надявам да си дойдат, — каза тъжно Евгени.
Като учителка, наредено беше сестра ми да посрещне руските
войски, да даде венеца на офицера и да каже няколко думи за „добре дошли“!
Започна да се здрачава, а русите още ги нямаше. Някои от
посрещачите казаха, че на другия ден щели да дойдат.
Радостта ни, че на другия ден ще посрещаме русите, с перо не
може да се опише. Само една нощ ни делеше от това щастие.
Мръкна се. След вечеря жените от нашата махала, заедно с децата
си, наизлязоха от домовете си и в малко време пред нашата врата се събраха
доста жени, насядаха на земята, наслаждаваха се на чудно прохладната нощ,
смееха се, бистреха политиката и се разговаряха за злобата на деня.
— Видяхте ли турците как бягат? Нека! Заслужват! — забеляза една
жена.
— Не думай така. Наместо да ги съжаляваш, за дето сa принудени
да бягат, а ти, виж какво говориш — обади се друга милостива жена.
— А-ха, така, да ги съжалявам. Това остана. Ако не са виновати,
защо бягат? Защо си оставят къщите?В това време се чуха човешки стъпки и
отдалеч се показаха няколко сенки, които идеха към нас. Децата се разбягаха, а
жените скочиха на крака.
Мари, да бягаме. Това са турци, — извика една от тях и се спусна
да бяга.
— Тутунуз! (дръжте ги)—обади се една от сенките, като се затече
към нас.
— А-ха, тутун (дръжте). Нима не те познах по гласа, — каза Ванка
Духлева на мъжа си.
Мнимите турци бяха: нашият съсед Василко Духлев и неколцина
махаленци, въоръжени с кремъклии пушки, брадви и тояги. Те пазеха махалата.
— Ама сте жени! Да бяха турци, през глава щяхте да бягате,
ама на, от нас не се страхувате. Толкоз ни имате честта като на патраул, — каза
Василко, недоволен, за дето не можа да ги уплаши.
— Брей, че хубаво нещо било това свободата, брей! Хубаво било
човек нощем да ходи с пушка на рамо, -— обади се възхитен Тодю Духлев.
— Е-е-х! Тази вечер е наше царството, истинско българско
царство. Отзарана беше турско, сега е българско, а утре, когато дойдат русите,
ще бъде руско царство, — забележи философски Василко, като завъртя пушката над
главата си.
Късно през нощта, всеки се прибра у дома си да спи със сладка
надежда, че на другия ден ще посреща русите.
На другия ден, същото движение имаше из улиците и същата надежда
ни вълнуваше за идванието на русите, но стана пладне, а тях ги още нямаше.
Хората продължаваха да отиват край града да посрещат, а някои, по-нетърпеливи,
отидоха чак на гарата. И поповете от черквата „св. Богородица“, с кръстове и
фенери отидоха на края. След малко същите се върнаха, но не така весели и
засмени, както при отиването, а с бохчички под мишниците, дето бяха сгънати
одеждите им и с наведени глави, бързаха да влязат в черквата.
— Дядо попе, какво има, где са русите ? — попитах поп Димитра.
— Мълчи! беше тя— се обади той, като по навик се усмихваше и
махаше ръка.
— Няма ли да дойдат?
— Така се вижда. Отишли са в Стара-Загора.
— Ами сега, като се върнат турците?
— Дано не са ни видели някои от тях, — каза поп Димитър,
като влезе в черквата.
За тяхно щастие, добре че никой от турците не бе ги видял, а то инак,
както ще видим по-нататък, скъпо щеше да им излезе това посрещане.
Един Бог ги запази.
Всичките избягали турци се завърнаха отново в града. Това
показваше, че никакви руси няма да дохождат. Работите взеха обратна насока.
Веселото настроение и благите мечти на българите, като дим изчезнаха и се
преобърнаха в неописуем страх и трепет, който продължи до идванието на русите.
Чаршията пак се отвори и всеки взе да си гледа работата.
Българите изглеждаха като в нещо виновни, духом убити, а турците, напротив,
бяха бодри, горди, надменно се разхождаха из чаршията и закачаха българите.
— Москоф геледжеимиш, а? (Русите щели да дойдат, а?) казваха на
присмех.
По-после се научихме, че няколко души, руски казаци,
кавалеристи, нападнали гарата Раковски, която отстои 15 километра далеч от
града, задигнали някои книжа, пленили персонала на гарата и след като я
запалили, отишли си в Стара-Загора.
Ония от гражданите, които отидоха на гарата да посрещат русите,
търговците при гарата и повечето мъже от селото Каяджик, избягали заедно с
русите. Последните ги заплашили, че ако не бягат, турците до един ще ги избесят.
Така и стана.
След няколко дена, градът започна да се пълни с башибозуци турци
дошли от околните села и от кърджалийско, прочутите едно време главорези
„даалии“, които въоръжени от глава до пети, ходеха из града и кръвнишки
изглеждаха всеки българин, който в техните очи беше комита — бунтовник.
Нещо се готви, казвахме си ние, но какво, никой не знаеше. И
нямаше да знаем, но самите турци се похвалиха, че Сюлейман паша с 50,000 души
войска слязъл на гарата „Кара-бунар“, отдето щял да нападне Стара-Загора.
— Отдето мине Сюлейман паша, всичко през огън и меч ще прекара,
— казваха някои турци.
И това заканване се оправда. Няколко вечери небосклонът на север
от Хасково бе озарен и светеше като „северно сияние“. Това показваше, че
Сюлейман паша гори селата на пътя му за Стара-Загора.
— Даа, не е бакаджаксънъз! (Още какво има да видите), —
заплашваха ни турците.
И ние, предадени на Божията воля, смирено очаквахме да видим,
какво ще стане.. Новините, които очаквахме за предстоящето сблъскване на
руските и турски войски, бяха за нас съдбоносни. Положението ни зад гърба на
турските войски и между турското население, на което фанатизмът беше възбуден
до крайност, бе едно от най-трагичните, които може да си представи човек. Не
беше ден, не бяха два. Цели шест месеца денонощно треперехме за живота си,
който висеше на косъм.
Новините, които се предаваха тайно от уста в уста, бяха, че
русите се оттеглили на Шипка и градът Стара-Загора, запален.
И този слух излезе верен. Подир няколко дена, паплач турци,
цигани и кърджалии-даалии, тръгнаха за Стара-Загора на яма-грабеж. И добра яма
се награбиха. Без брой коли, коне и мулета, натоварени с грабеж, преминаха през
Хасково. Една вечер случайно видях край града няколко мулета, натоварени с
бакър, отиваха за Кърджали.
Завърналите се турци от Стара-Загора, разправяха, че градът бил
до основите, разорен. Сюлейман паша дал заповед на войската си да вилнее три
дена както иска. Повечето от населението успяло да избяга с руските войски и
българските опълченци, за което нещо някои турци негодували, че не са заградили
градът да ги избият всички. Жени и деца били заведени като роби в Одрин и
Цариград. И в Хасково доведоха от тях и настаниха в „старото училище“ в черковния
двор. Между тях имаше и мъже от Старо-Загорско и от село Каяджик, които после
всички ги обесиха.