СПОМЕНЪТ – НЕСИГУРНА ПЪТЕКА, д-р Светозар Златаров

Д-Р СВЕТОЗАР ЗЛАТАРОВ

Може би седнах да пиша, защото сам не можах да си отговоря на въпроса: „Какво е оставил баща ми в мен?“

Сигурно не онова, което виждаха роднините, като ме гле­даха как раста: „Ах, колко приличаш на баща си!“ Макар и добронамерени, те само задълбочаваха комплексите ми. Смя­там, че отдавна съм ги превъзмогнал. Ала не е лесно да си син на известен човек. Околните все не виждат тебе, а баща ти, ча­кат нещо изключително, за да те потупат после утешително по рамото. А колко това пречи и забавя — аз си зная. Всеки мла­деж, изпаднал в това положение, започва да се бунтува, както пред всеки веднъж завинаги наложен авторитет. И не случай­но за една от рождените си дати смятам деня, когато по-възра­стен мой приятел, след като издадох първата си книга, рече: „Е, сега светиш със собствена светлина!“ Оттогава престанах да се бунтувам, помъчих се да разбера.

И тъй, темата изисква откровеност, но и смелостта да сло­жиш многоточие там, където нещата стават премного лични.

Логично беше първо да се заровя в спомените, да тръгна по тази твърде субективна, несигурна пътека. Ранните спомени са още твърде близо до биологията — спомняш си топлината на ръката, гласа, усмивката. За всяко дете бащата е баща, а не такава или инакава личност. Ако нещо проникне от света на големите, то се превръща в митология. Спомням си, че един път ме помилва и ми чете приказки. Естествено тогава не си зада­дох въпроса, дали той е имал нужда от тази милувка, защото e бил потиснат и е преживявал неприятности с „духовно слепите“, както обичаше да се изразява. „Големите“ неща са невидими, погледнати от малкия детски ъгъл. Ранните спомени си оста­ват като случайни снимки.

Спомням си го у дома, облакътен на някакъв парапет, да говори възбудено на няколко души, да се възмущава, после да прави жест от себе си към другите и печално да се усмихва. Дали това не е бил ден, когато е произнасял някоя от големите си речи и публично се е възмущавал, или е през дните на яростната кампания срещу него в реакционните вестници? Спомням си го в голяма зала, претъпкана от хора. Той говори от катед­рата — а над главите на слушателите „плуваха“ сред зелен мрак светещи риби. Видението явно беше навеяно от неговите думи. Не е ли било това по време на беседата му „Из тайните на морето?“

Спомням си го и в лабораторията на университета. Когато бях при него, не пропускаше да ми покаже някой химически „фокус“. Най-често поставяше до прозореца белезникаво тебеширче, поднасяше клечка кибрит и произнасяше: „Фараонова змия“. Тебеширчето се запалваше, от него устремно започваше да излиза змия, която се виеше и разклоняваше и накрая обра­зуваше цяло кълбо. Змията беше от някаква особена пепел. Раз­сипваше се на прах при най-малкото докосване. Дали тези спо­мени са от времето на политическите борби в университета? Спомням си как поливаше обилно фиданките в двора на вила­та на Зелин. Едва сега си давам сметка, че тогава е писал „Диктатура или демокрация“.

Но най-ярък спомен съм запазил от кабинета му, когато ра­ботеше нощем. Веднъж или два пъти успях да надникна там, след като къщата утихнеше. Денем винаги имаше хора, вечер идваха приятели — спомням си, че композиторът Димитър Не­нов свиреше на пианото. Понякога пееше Христина Морфова. Четяха се стихове, гледаше се „кино“. Затова тишината на не­говия кабинет беше в рязък контраст с шума на вечно оживения дом. Той седеше зад бюрото под ослепителните електрически крушки, всичките запалени, блеснали със стотици ватове. Са­мият въздух трептеше от напрежение, от свръхвъзбуда. Пишеше на ръка, с перо с дебел връх, с леко скърцане отпечатваше отделните букви. Тук времето течеше по други закони, за ми­нути той вършеше неща, за които са необходими часове.

Спомените са капризно нещо. С помъдряването, преоткри­вайки уж познатите неща, човек се научава и да събужда нови спомени.

Понякога те се появяват изневиделица. При откриването на изложбата „Сто години от рождението на Асен Златаров“ в за­ла „Отечество“ няколко ученици от долните класове ми зададо­ха неудобни въпроси, между другото искаха да им кажа нещо за баща ми, което досега не съм споделял. Отговорих, че едва ли има такова нещо и веднага започнах да разказвам една отдавна забравена случка. В първо отделение по съвета на ле­карите трябваше да си седя в къщи. Както е редно,баща ми намери частен учител, за да не си губя времето. Доведе у дома един млад, енергичен мъж. Обяви, че това е моят учител по... дърводелство. И почнах да се уча да режа дъска, да работя с длето, да набивам пирони, като забелязвах, че близките се споглеждат в недоумение.

Случайно хрумване ли беше това? Сега си мисля, че наема­нето на учителя по дърводелство не беше нито произволно, ни­то странно за моя баща. Та нали клещите,отвертките и поялни­ците на баща ми стояха в чекмедже на библиотеката, сред ръ­кописите и документите? Като сръчен химик той вършеше много домашни технически работи сам и уважаваше ония, които са сръчни. Не беше въпрос само до умението. Достатъчно е да прегледа човек статиите му по педагогически въпроси, които звучат и сега тъй съвременно. Социалистът вярваше във въз­питателната роля на труда. Експериментът му с учителя по дър­воделство сега се нарича трудово обучение.

А книгите не са ли материален спомен за човека?

Огромната библиотека беше разположена из цялата къща.

Това не беше просто сбор от книги, а характеристика на острия му интерес към света и живота. „Цветя на злото“ от Бодлер бяха притиснати до миролюбеца Жорес, трактати за експлози­вите— до Мюсе и Сюли Прюдом, Енгелс до Парацелз, Яворо­вите стихове бяха сред книги за строежа на атома и старопечатните издания, останали от библиотеката на Христо Ст. Зла­таров. Като поровиш в библиотеката, можеш да се запознаеш с почерка или с подписите на Пенчо Славейков и Георги Бака­лов, на Христо Ясенов, Антон Страшимиров, Боян Пенев, Елин Пелин, Йовков. Яворов посвещава книга на „моя добър прия­тел“, а Стоян Заимов „на горноземеца Асен Златаров“. По ти­тулните страници могат да се срещнат топли думи на руски език от академик Державин и проф. Евгений Волков. Други авто­графи са на френски, а едно собственоръчно написано четиристишие е от Рабиндранат Тагор — на бенгалски език. Изложбата „Автограф за Асен Златаров“, организирана в Народната библиотека през март 1985 г., е само върхът на айсберга: има­ше възможност да бъде показана само малка част от налич­ните книги с автографи. А и те от своя страна са само спомен за някогашното изобилие.

Книгите от библиотеката и сега са нещо живо: по страни­ците им има подчертавания, странни отметки и знаци по поле­тата, бележки, удивителни. Някъде баща ми е съгласен с авто­рите, някъде спори с тях. На една книга от Емил Зола, „тро­фей“ от току-що превзетия Одрин през Балканската война, ня­кой бе добавил бележка на френски, че тази книга не трябва да се оставя в ръцете на млади момичета. Също на френски, почеркът на Златаров темпераментно отвръща: „Голям идиот е, който е писал това. Та може ли да има по-чист образ от ге­роинята на книгата!“

Книгите създават асоциации и помагат да погледнеш по- ясно дори в миналото. Много от тях бяха посветени на оратор­ското изкуство. Те ми припомниха състоянието му преди реч или дори преди лекция: студени ръце, „изстиване около сърце­то“, нервен пулс. Тази си слабост, „сценичната треска“ той бе превърнал в предимство. Чрез самовъзпитание се беше научил да говори пред много хора и да прехвърля върху слушателите своето безпокойство, тревогата си. И затова неговите „импро­визации“, готвени цял живот, се превръщаха в богато изживя­ване за всички, които са го слушали.

В шкафовете на библиотеката се откриха купища писма от него и до него и документи, които сега се намират в Централ­ния държавен исторически архив. Много от писмата до него но­сят следи от ръката му. „Дребни хитрини на малки хора“ е на­писал, както се пише резолюция, в началото на едно служебна писмо, с което деканът му съобщава, че му се отнема аулата за лекции.

В чекмеджетата и шкафовете на библиотеката се пазеха пис­ма на диарбекирски заточеници, спомените на майка му Теофана, писма на приятели от България и от други страни. Едва ли само заради историческата им стойност ги е пазил тъй близо да работната си маса. Навярно са му били необходими, създавали са му атмосфера. Когато дълго след неговата смърт зачетох писмата на Христо Златаров от преди Освободителната война от Италия и Франция, когато надникнах в спомените на Теофана, прелистих докладите за българската индустрия през вой­ните, за Комитета за борба с холерата, документи за весели и срамни случки в университета, писма и доклади — едва ли не загубих интерес към романите...

Документите се подчиняват, изглежда, на някакви закони, имат си свои пътища. В последно време роднини и непозната хора започнаха да ми носят писма и снимки, обаждат се по телефона, за да ми съобщят, че са открили ръкописи, писма, бе­лежки. И планината от документи продължава да расте.

Библиотеката, неговите лични предмети, документите — това също е баща ми. То е част от моята „среда“ и кой знае, може би е по-важно от гените. Сега си спомням,че освен писма и документи той е оставил и много други неща, принадлежащи към неговия свят: радиочасти — от апаратите, които конструи­раше, филми, заснети с любителска камера „Пате баби“. Спом­ням си някакво филмче, на което се вижда багерът в Мадара, поправяне на старинен автомобил, повреден по пътя, и той, за­станал на морския бряг. Имаше и „изписани“ филми с отдавна забравени актриси от немите филми, първите трик филми с ко­тарака Феликс и няколко триминутни филмови миниатюри с Чарли Чаплин. Спомням си, че снимаше с апарат „Лайка“ — останали са стотици кадри. Къщата беше пълна с необикновени предмети: вентилатор-озонатор; микроскоп и шишенца с кедро­во масло, чиято миризма никога не се забравя; везни, които тег­леха с метални пластинки — десети от грама; колиета и гердани „Лаковски“, изписани от Париж — предназначени да пред­пазват от канцерогенното действие на космическите лъчи; нео­бикновени реторти и шишета от химическото дружество „Магистериум“. И какво ли не.

Няма да забравя погледа на майка ми, която изплака, ко­гато забеляза, че сключвам ръцете си, сядайки на стол, по на­чин „само като него“. Това беше по времето, когато започнах да възмъжавам и забелязах, че „з“-то на нечетливия ми почерк е просто неговото „з“. Такова „з“ пише и брат ми. Много по- късно открих в ръкописите на възрожденската баба Теофана Златарова (майка му), която разказва спомени от преди Осво­бождението, че това „з“ в действителност е нейно... Тъй че, кое е от баща ми в мен, трудно може да се каже.

Пазя като скъпа реликва няколко реда, написани специално за мен. Една картичка от Франция. Картичка от Ленинград и екземпляр от първото издание на „В страната на Съветите“.

Споменът е винаги нов, колкото повече човек е преживял, повече го преосмисля. Може би някой ден ще разбера откъде извираше у него вечната му тревога „за постигане на нещо по- горно“, търсенето на смисъла на живота, вярата му в необхо­димостта от личен принос, от личен подвиг в този живот и онази мярка за чувството към доброто, без която няма личност, която определя кое трябва и кое не може да върши човек. Оно­ва равновесие между волевата изживелица и миговете на увле­чение, когато волята е безсилна...

Но тук именно трябва да се сложи многоточие. Темата, как­то казваха авторите от миналия век, надвишава разказвача. Тъй че тя остава неизчерпана и незавършена у мен.

София, сп. „Жената днес“, № 2, 1985 г.

Подготвил за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ