При първото ми посещение на Славейковия дом
пред мен се изправи една ниска на ръст, пълна жена, много спретната, с кръгло
лице, силно прошарени коси, ниско чело. Строги кафяви очи ме загледаха, от
малките уста се отронваха къси изречения. Противно на дядо Славейков, който
беше общителен, приказлив, тя не бе словоохотлива. Когато при първото ми
отиване у Славейкови запитах мъжа си: „Каква е баба Славейкова“ — той отговори
само: „Добра българка.“ Моите познайници от първото министерство бяха все
възрастни жени — Радка Цанкова, Сарафова — майката на Михаил Сарафов, Софийка
Сукнарова — жената на Никола Сукнаров — сръбкиня, и др.
„Добрата българка“ — жената на дядо Славейков,
малцина познаваха, още по-малко си даваха труд да разберат какво се крие зад
нейната затвореност и мълчание. Рядко съм срещала неуморно работлива жена като
нея. Утрото бе посветено на готвене, че Славейкови начело с дядото обичаха да
си похапват и си похапваха юнашки. По-вкусни гозби, приготвени от майка Ирина и
моята собствена майка, нигде никога не съм яла в живота си. А била съм на
богати трапези с най-изискани блюда, но нищо не ми се е угаждало като
приготвеното от двете ми майки. Хеле баниците! В „Кървава песен“ Пенчовият
старец Дивисил по образ, реч и мироглед поразително наумява дядо Славейкова, а
баницата на гощавката в чест на войводата е копирана от изделията на майка
Ирина... Че тя бе такава безподобна майсторица!
В София семейството на Славейкови замести
моето в Русе. За учудване на всички аз можах да спечеля сърцето на майка Ирина,
а то бе тясно, затворено, държеше под седем ключа всички горчивини, изживени
през скитническите години на даскал Петко, когато тя в родния си град Трявна е
трябвало сама да се справя с рояк деца — пет момчета и две момичета, все
палавци, да полага грижи за храната, облеклото и учението им.
Вродената гордост не е допущала да се обърне
за помощ даже към баща си дядо Иванчо, който е бил заможен човек. Всеки месец
той й доставял чували брашно. Можела ли е тя да накърни честта на мъжа си?!
Хората да узнаят, че той не се грижи за семейството си! Благо сандъците са били
пълни с платна, черги... разни тъкани работи, все дар от моминството й, с които
е смогвала да посреща нуждите покрай облеклото на немирниците. Във всички
майчини грижи голям дял е вземала първата й дъщеря Донка, която сама е
прекарала сурово детство и е страдала за по-малките братя от често прилагания
„дървен господ". Пенчо с присъщата нему откровеност, като говори за
двегодишното учение в Трявна при даскал Витанова и стария зографин Генко,
помнейки боя на първия и благостта на втория, от когото бе получил първите си
познания по френски, изповядва: „Бягахме от училището... да крадем по градините
где ябълки, где картофи, да се къпем в реката — вечерта ще ядем бой на сермия
(бой на поразия) и сутринта пак това.“
Братът Христо е бил признат воевода на
палавците. Та как тая майка да се справи без „дървен господ“! Донка като орлица
се е застъпвала за тях и ги е закриляла с всичката своя сестринска нежност и
топлина, от която сама е била лишена през цялото си детинство и през по-късните
години. Тя дори си втълпила, че не е (рождена дъщеря и същинска сестра на
братята и малката си сестричка Пенка, нейна любимка, кажи-речи от нея отгледана
при по-меки условия. Да, строга до суровост е била майка Ирина, защото такава е
била нашата действителност под черното робство, па и под лъчите през първите
години на постигнатата жадувана свобода.
По-късно Донка израснала, схванала спотаените
мъки и терзания на майчиното сърце, бе станала усърдна всепредана помощница на
майка си и наследи напълно нейната работливост, сдържаност, твърдост, но
омекотени в обноските към по-малките от нея.
Непреклонна бе майка Ирина. Дошло до ушите й,
че Христо — на служба в Кюстендил, щял да се жени за една вдовица със син. Без
много приказки тя се стегна, замина затам и му изрекла своето „вето“. Той не я
послуша и се ожени за избраницата си Милана, която му стана много добра
другарка, създаде му приятен дом, увеличи имотното му състояние, като умееше да
ограничава широката разпиляност на Христа, който в много отношения най
приличаше на баща си. Баба Славейковица до края на живота си остана
непоколебима, непримирима: снаха й Милана не прескочи прага на къщата. И на
погребението й са присъствували само Христо, Вяра и Пенка. А Славейковият род
се продължи от Христо. Неговите четири момичета Вяра, Пенка, Надежда и Люба,
всички днес задомени, и две момчета Петко и Стоян. Христо и Милана дадоха на
всичките си деца много добро възпитание и образование. Най-чудното в случая е,
че децата на Христо запазват не само външните черти на баба и дядо, но са
наследили и техните характерни прояви.
Ожени се Иван, най-старият син, за Тодорка
Радионова от видно семейство от Белград. Те се настаниха в новопостроената къща
в същия двор, гдето в старата къща живееха старите. Отношенията със снахата
бяха добри, но някак официални. Рядко минаваше ден да не се видим със
Славейкови. Аз бях приятелка и с Тодорка. Един ден следобед минах у старите и
ги заварих на кафе. Майка Ирина веднага поръча и на мене. Седим, бъбрим, зададе
се Тодорка, старата се развълнува, трескаво заприбира останалите от обяда чинии
и чаши и те мигом бяха отнесени в кухнята — обтегна се и покривката на масата.
Аз се преструвам на обидена, че мене никак не
зачитат, че хич не се докарват за мене. На устата на майка Ирина цъфна хубавата
усмивка. Тя ме гледа и дума:
— Ти си наша!
— И таз добра, че Тодорка нали е жена на Ивана
— на сина ти?
— Хайде, хайде! — и ме потупна по рамото.
Много обичах кога следобедната почивка дядо си
пишеше в стаята, а ние, заобиколили майка Ирина, седнала на миндера в Рачовата
стая — нещо шие, плете или кърпи, — слушаме закачките на Рачо. Той, както
Христо и Пенчо, беше весел шегаджия, обичаше да се майтапи и закача:
— Мамо, я ни разправи как на неделята подир
сватбата приятелят на баща ни дошъл да си иска чорапите, които му заел за
венчавката.
Едва доловима усмивка плъзна по устните на
смълчаната майка. Той продължава:
— Ха, не щеш да кажеш! Аз ще доизкажа. Ти си
останала като гръмната, закована на мястото си. Като си отишъл приятелят, ти си
забравила да го почерпиш. Хич биваше ли такова нещо! Езикът ти все още бил
схванат, ти си дръпнала даскал Петко за ръката, изправила си го пред сандъка,
дигнала си капака и с очи си му показала цяла камара чорапи, оплетени все за
него... Ех, по-късно, ние им видяхме работата.
— Ами защо ни биеше толкова бе, мамо? Дадеш ни
голям комат хляб с една маслина, кацнала отгоре, ние я лапнем на една хапка —
искаме още — заиграва пръчката...
Сянка минава по лицето на майката. Донка
троснато изгълчава брата.
— Ех — виждам, досадих ви, да си обирам
крушите. Време е за работа.
Рачо беше кавалерист и много добър офицер.
Подир Сръбско-българската война неговият ескадрон с големите калпаци и гайди
при минаването на войските през двореца направи най-голямо впечатление.
Пискуните на гайдите сплашиха коня на Княз Александра, пред когото
победоносните войски дефилираха, и той трябваше да го смени с коня на Олимпий
Панов.
Виждала съм старото лице на майка Ирина
спокойно и разведрено през годините 1881—1883. Тогава срещу празници в разни
къщи се уреждаха гощавки. Майка Ирина дохождаше само у дома. За мене бе
истинска радост и удоволствие, кога дядо я хванеше за ръка и поведеше хоро,
като запяваше „Заженил се Заю баю“. Аз се обръщах на зрение. Любувах се как
двамата плавно, красиво пристъпят напред-назад и току изведнъж клекнат и мигом
пак се изправят като на пружини. Хубавата усмивка грееше не само на устата, но
и в очите. Цялото лице се преобразяваше. И тогава аз си я представлявах млада,
тънка...
Един ден на шега Пенка бе взела ширит и мереше
ръката й под рамото, после премери своя кръст и моя и високо се изсмя. Майката
я погледна:
— Да не мислиш, че съм била все тъй дебела —
била съм по-тънка и от тебе. Да не бяха изгорели дрехите ми в Ст. Загора, щях
да ви покажа моето контошче, което можеше едва котка да загърне.
Този е единственият път, гдето е споменала за
своята външност.
Тесногръда, строга, корава, тя носеше светлите
национални черти, скътани и оцелели през вековните бури и страдания на мрачното
робство. Тогава добрите българи и българки, всеки в своята сфера, спазвайки
свято заветите на миналото, са умеели без шум, без поплак и без озъртки за
похвали и награди да изпълняват своите человечни задължения. В изпълнение на
своя дълг те търпеливо, безропотно са носели тежкия кръст на живота. С привидна
гордост и коравост те прикривали болките на сърцето си, с непрекъсната работа
заглушавали, удавяли стона на душата си. Мълчанието, беглите сенки по лицето и
усмивката на Ирина Славейкова за мене бяха по-красноречиви от най-пламенната
(реч на прочут оратор).
Със семейството Славейкови сме делили редките
радости и големите скърби в живота. За мене майка Ирина бе и си остана докрай
добра българка, чието топло участие ме е крепяло през скръбните дни на живота и
особено през тежките години на Стамболовия режим, когато Каравелов бе съден от
военен съд по закона за разбойниците и затворен в Черната джамия и когато мене
арестуваха, съдиха и ми предричаха бесило.
Тя починала, когато аз бях в Русе, за да отдам
последна почит към моята майка. Тъй аз загубих и двете си майки през 1908
година.
Споменът е писан през 1942 г. за сборник, посветен на Пенчо Славейков, който изд. „Хемус“ е трябвало да отпечата по случай 30 години от смъртта на поета. Споменът е публикуван чак през 1966 г. в бр. 17 на в. Литературен фронт.
Подготвил за печат: КРИСТИАН
КОВАЧЕВ