 |
| ХАНС ФИШЕР |
Ханс Фишер бе завършил хуманна медицина. Той бе
лекар по образование. Избрал трудния път на научния работник, и то в сложния
свят на биохимичните процеси, той посвети на органичната химия своя ум,
преданост и трудолюбие.
По набразденото му от саблени удари лице се виждаха отпечатъци
на лекомислие и разгула от студентските му години. Бил е член на някоя от
многочислените студентски корпорации, които с ленти през кръста и знамена в
ръцете си влизаха в избрани локали и сядаха на трайно определени маси, за да
пият бира от глинени покали „на екс“ и в моменти на нетрезвена самозабрава да
изричат заклинания за кавалерство и дуели. Странни традиции, които в ранно утро
водеха към разсечени бузи и приучваха младежа уж на твърдост в страданията, но
и на жестокост и безсърдечие към ближните си. Някои млади хора скоро осъзнаваха
варварските навици, които придобиваха от корпoрациите, и скъсваха с тях. При
други „хайделбергски студенти“, членуването в корпорациите и следването
продължава с години и всява в безотговорната им душа злите чувства на
кръвожадника наред с високомерието и бездушието на негодника.
Изглеждаше, че Ханс Фишер рано е преживял безразсъдството на
буйните си години и рано е отдал своята страстна обич към знания на научна
работа.
Когато през 1926 г. Асен Златаров премина през Мюнхен, Ханс
Фишер бе редовен професор по органична химия, таен съветник към Баварската
академия на науките и лауреат на Нобелова награда. Последното му отличие,
дадено от Стокхолм, бе признание от световната научна мисъл и бе най-високият
връх, до който човекът на специалното знание може да стигне. И въпреки този
блясък на почит и световно утвърждаване той пристигаше още в тъмни зори в
политехниката на своето малко поостаряло колело. Идваше не само за предобедните
си лекции. Той тръгваше из лабораториите, за да се срещне с докторантите си, да
проследи резултатите от проучванията им, да внесе промени в нововъзникнали
трудности, да даде идеи за друг ход на работа.
Той не бе задомен. Някои смятаха, че дори е самотен. Твърде
рядко можеше да го срещне човек на театър или концерт, на изложба или вглъбена
разходка. Той се движеше по скромния маршрут на живота си и може би не
дотолкова измъчван от трагичната изолираност на самотника. Защото той живееше
със своя развълнуван свят на мисли, където химични формули и техните създатели
си даваха среща, спореха и разискваха, отричаха и приемаха, създавайки около
него неспокойството на живия живот.
Лекциите му бяха интересни, макар и малко сухо предадени. Те
бяха отражение на последните публикации по разглежданата тема; не носеха
скучното повторение от миналите години. Бяха всякога съобразени с критичното му
отношение към фактите. Говореше обаче бързо, малко глухо и понякога не твърде
ясно. Мисълта му често изпреварваше изписването на формулите на черната дъска.
Вследствие на това химичните знаци на някои елементи оставаха частично
осакатени. Това, разбира се, нямаше значение за автентичността на формулата.
След като студентът приключеше с изработването на препаратите по
органична химия, предвидени по учебната програма и описани в ръководството на
Гатерман -Виланд, идваше ред на пробния анализ. Той трябваше да бъде извършен
върху субстанция (твърда или течна), която Ханс Фишер определяше и чийто срок
беше 24 часа. Специфичното тук не лежеше нито в задължението за анализа, нито
за времето на неговото изпълнение, съобразно с утвърдените инструкции за
количествено определяне. Малко странното и на пръв поглед непонятно идваше от
условията, при които се получаваше пробата и се предаваше анализът върху нея.
На кулата на политехниката имаше часовник. Студентът беше длъжен
точно когато заглъхне дванадесетият удар на. часовника, да потропа на вратата
на кабинета и да влезе, за да получи от професора определеното за количествен
анализ вещество. И абсолютно при същите условия трябваше на следващия ден да
донесе грижливо написаните данни от определението. Тежко му, ако той преди или
след уречения задължаващ удар на часовника се опита да влезе в кабинета. Едно
жестоко и безапелационно „вън“ щеше да го посрещне и никой не бе властен да
отмени системата или да смекчи повелята на Ханс Фишер.
Мнозина търсеха обяснение на този строг ред, който с такава
педантичност професорът поддържаше. Неговата дисциплинираност, стигаща до
аскетизъм, бе образцов пример за всички, които слушаха при него лекции или
работеха докторските си работи. Може би това той искаше да предаде като спомен
и напътствие на бъдещия инженер-химик. Но до този замисъл стоеше и някакъв
почти романтичен символ и вълнуващ звън: звънът на кулния часовник. Той отмерваше
по своя верен, механичен път, несмущаван от задълженията на студентите, в
определени интервали хода на времето и в тези му започващи и заглъхващи удари
имаше нещо тържествено и дори героично. Като че ли някакъв тайнствен звънар
редеше с равномерните си удари съдби и повели над хората, включил в
координатите пространство, време и мъчителната задача по пробния анализ на
студента. В това. лежеше тревогата и очарованието, които Фишер създаваше. Така
се разкриваше и една друга черта в затворения и привидно студено-недостъпен
характер на Ханс Фишер: склонността му да мечтае. При химиците това често се
среща.
Наред с изключителната им научна вглъбеност да са страстни
любители на музиката, рисунъка, театъра и поезията. И когато бе помолен да
определи деня и часа на срещата с Асен Златаров, той прояви рядка готовност и
отзивчивост. То не бе толкова израз на обикновено колегиално чувство, колкото
на съвсем естествено желание да се сподели опит и постижения от двете страни. А
имаше и сще нещо, което напомняше за еднакво извървени пътища в живота им,
макар и с някои модификации. Ханс Фишер бе завършил медицина, Асен Златаров
желаеше да завърши медицина. Ханс Фишер не следва химия, за да се посвети на
биохимично научно дело. Асен Златаров завърши химия и прегърна разработката на
проблеми, свързани с науката на храненето и ензимохимията, с проблеми на
медицината.
Срещата между двамата продължи повече от обичайното за такива
случаи време. Асен Златаров чу много нови неща и разказа за своите
изследователски желания. Двамата се разделиха взаимно доволни.
В плана за пребиваването на Асен Златаров в Мюнхен бяха включени
още две задачи: да посети книжарниците за художествена и за специална
литература и да се срещне с българските студенти в града. Първата си задача той
реши сравнително бързо и добре. Намери книги от любимите си писатели и от тези,
които бяха носители на нещо ново. Избра самостоятелни книги и монографии от
клонове на химията, които не само допълваха известни експериментални данни и
теоретични постановки, но хвърляха мост към нови области на химическото знание.
Изобщо той бе доволен от срещите си в Мюнхен с учените със световна известност,
но и защото посочените от тях области на научни изследвания носеха „интриги
поради новостта и важността си“ (по негов израз).
Куфарите му натежаха още от Мюнхен.
Беше още рано да тръгне за Париж. Оная неспокойна птица, която
пърхаше в душата му на общественик, трябваше да полети в малката лекционна зала
и да я завладее със своята песен и грация. Тук се четяха твърде еднообразни и
малко уморителни лекции по машинни елементи. В залата се носеше студеният
отзвук на една строго технологическа реч. И изведнъж през тази априлска вечер
един български професор се спря в аудиторията не за среща за поучения на млади
и буйни младежки души, а за откровение. И то на един език — „Език за удар и за
ласка. Език, в който звучи сила и нежност, език, който може в дълги периоди да
понесе като върху вълните на океан грохота на възбунената душа или в отривисти
и задъхани речитативи като картечница да заудря заедно със зачестените удари на
сърцето. Любов, молитва и шепот, проклятие, вопъл и блян — всичко везе,
отглася, носи тоя чуден и неизчерпаем във възможностите си български език!“
Когато Асен Златаров заговори пред почти всички български
студенти в Мюнхен върху любимата си тема: Проблемата за щастието. Изкуство да
се живее, аудиторията скоро почувствува, че този нежен, дори в обикновения
живот малко стеснителен и тих човек е носител на такава голяма обич и вяра в
хората. Не бе случайно, че той беше се задържал в града и че със свойствената
си развълнуваност при всяка беседа и лекция бе подложил на такова изпитание
сърце и мисъл. Той знаеше: „Страданието издига човека над звяра, защото събужда
за героизъм, за подвиг, за жертва, и дава на живота святост и дълбока смисъл.“
Той знаеше още цената на добро-волното страдание и оня пламък на жертвеност,
който се ражда от него, защото без тази обреченост за възхода и очовечаването
на хората човек губи своето достойнство и място в живота. Двигатели на
нравствената сила, величие и красота на човека не са самодоволните, страхливите
и дребнавите, а тези, които не се боят от гонения и хули, от изтезания и от рев
на зверове.
Всички, които го слушаха и вървяха по светлите пътеки на
неговата образна мисъл и очарователна звучност на българската реч, бяха
завладени както от могъществото на неговите знания, така и от изключителното
лъчение на един човечен човек. В този град на почти алпийски климат и още
студена, ранна пролет Асен Златаров беше им дал оная странна топлина, която
окриля сърцето и завладява с празничен блясък душата. Той беше уморено-спокоен
и радостен, че и този път се вслуша във вярната повеля на своето разточително
сърце.
Из книгата на Йордан Чолаков "АСЕН ЗЛАТАРОВ 1885
-1985", книга по случай 100 години от рождението му, Държавно издателство
"Народна просвета", София, 1984 г.
Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ