Предговор от
Проф. Ас. Златаров
Името на
Яворова трябва да е скъпо за сърцето на всеки българин. Защото тоя мургав,
приведен, затворен в себе си тракиец, даде ключ за разкриване потайното, което
стои в глъбинитe на нашата душа и което чертае нашата орис. Неговитe песни,
колкото и лични да са, носят общи елементи, защото Яворов бе голям поет. А
истинскитe поети са прорицатели на племето си.
Жестока бе
съдбата за Яворова: тя струпа в сърцето му мъки и съмнения, които не всеки може
да понесе. Неговитe песни са чадни пламъци, които озаряват язвитe на не една
само човешка болка. Страданието е жребия на тоя поет. И като връх на неговите
изпитни — дойде трагедията с Лора, неговата загадъчна спътница, трагедия, която
разгроми живота му.
Но ако
съдбата не бе милостива към тоя син на страстта и съмнението, то и хората от
неговото време не бяха по-малко жестоки от нея. От неговата неволя те устроиха
пиршество, дето му поднесоха най-отровната напитка: клеветата. Тая клевета бе
върхът на мъкитe на Яворова и той не можа да я понесе . . .
Но
безгранична е човешката жестокост: дори и смъртта на тоя мъченик не смути
злоезичието на тия, които не можеха да му простят, че има слава: злата мълва за
него продължава да се шири още. И той предчувствуваше това, затова остави своя
завет: ако има неколцина, които да го обичат, нека разкрият истината за неговия
край, като публикуват документитe по следственото дeлo.
Тия
документи излазят вече от прашните лавици на архивата, за да донесат истината
за трагедията на Яворова. Нека тая истина озари всички съвести, за да грейне
лъчезарната легенда за любовта и смъртта на поета.
София, 10 август 1925 г.
Ас. Златаров
НА ЛОРА
Душата
ми е стон. Душата ми е зов.
Защото
аз съм птица устрелена.
На
смърт е моята душа ранена,
На
смърт ранена от любов.
Душата
ми е стон. Душата ми е зов
Кажете
ми що значат среща и разлъка?
И
ето аз ви думам: има ад и мъка
И
в мъката любов!
Миражите
са близо, — пътя е далек.
Очудено
засмяна жизнерадост
На
неведение и алчна младост.
На
знойна плът и призрак лек.
Миражите
са близо, — пътя е далек.
Защото
тя стои в сияние пред мене,
Стои,
ала не чуе, кой зове и стене, -
Тя
— плът и призрак лек.
Драгалевски
мънастир, август, 1906
П.
К. Яворов.
» Кълна се в
гроба на майка си, че казах пред следователя пълната истина по смъртта на жена
ми. Когато дойде щастливият ден, да отида там, дето е тя, ден, който аз ще
чакам с мъчително нетърпение, моля приятелите си, да наредят да бъда погребан
при нея. Над мен да се посади една дафина, а над нея един явор «.
(Из
завещанието на Яворов).
Единайсет
години ни делят от оня есенен ден, когато, Яворов ослепял, изоставен от всички,
даже и от свои близки приятели, охулен и изтерзан до последна мярка, обиден
горчиво от своята родина, на която бе служил цял живот, в последна сиромашия,
наричан престъпник и убиец, тури край на своя мъченически живот...
Замина си
той, тъжната вест премина безшумно през цяла България и отекна в сърцата на
малцина млади хора, които в неговата черна съдба, виждаха своята собствена
съдба...
» Аз бих
свършил отдавна, пише той на сестра си, но желанието ми да напиша
книга—некролог за нея и за себе си и да дочакам края на безкрайното дело, ме
все още държаха. Но сега, трябва да се откажа от това си желание. Аз реших да
умра вече. Вярвам тоя път смъртта да не ми измени... Аз се радвам на външните
причини, които ме карат да побързам: липсата на средства за съществувание и
пристрастният съд, който си позволява да отиде до фалшификация на данните « ...
Той чакаше,
а делото се протакаше, подклаждано от ония, които виждайки, че протакането е
убийствено за него, поискаха по тоя начин да го тормозят и заставят да свърши
със себе си. В услуга на тая кауза се впрегнаха всички малки низко-подли
човечета, които Яворов засeняше. Уви, и след неговата, смърт, тe си останаха
пак същите дребни души, удавени още повече в своята злоба и завист. Но все пак
Яворов чакаше думата на правосъдието, защото от края на делото зависеше да се
залови за работа, да напише некролога за нея и себе си и след това спокойно да
отиде при нея. . .
Можеше ли
Яворов да се помири с живота, да остане слепец, да няма никаква надежда и да
живеe след като виде пред краката си мъртва, оная, която 6е станала сирена в
живота му?—Не! За нас, въпреки неговите постояни уверения, че ще си дойде в
Чирпан и там между близките си ще остане да живее, 6е ясно, че животът му без
нея бе невъзможен: той не можеше да се помири с нейната загуба. За него смъртта
значи да отиде там, където е тя—Лора. Той с мъчително нетърпение чакаше тоя
ден. Тя го настоятелно зовеше... Той страдаше! И на върха на страданието,
куршума и отровата го спасиха... Спасиха го от вечна нощ, от хладината на едно
апатично общество, пълно с интриги... със злоба и уви, лишено от състрадание...
Минаваха
месеци, година, делото нямаше край, многоустата мълва и клевета се повече и
повече ширеха, никой не издигна глас в негова защита, това не сториха даже и
най-близките му приятели, едни наверно за да се не покажат пред обществото
пристрастни, други за да си не навлекат гнева на тоя или оня, а трети Бог знае
по какви съображения. И той, който преди случката имаше толкова много приятели,
след нея се намери изоставен от всички, с изключение на неколцина. Не веднаж бе
той обругаван от своите някогашни »приятели«, които по-рано диреха как да
вземат поздравът му, като в своите венцехваления отиваха до лакейщина, а сега
го избягваха и »син на касапин« наричаха. Единствени, неговите другари по идея
и оръжие македонците, чрез Тодор Александров, му оказваха най-голяма своя
морална и материална подкрепа. Те си останаха до последен момент при него и
изпълниха достойно своя дълг на негови братя.
Т.
Алексанров беше постоянно при него, ободрявайки го, мъчейки се да го отклони от
решението му, да умре.
Той чакаше
края на делото и гаснеше. Най-после търпението му се изчерпа, чашата на
угорчението се преля и в деня на годишнината от смъртта на майка си, изпратил
навън близкият човек, който 6е при него, написал няколко топли писма до
близките си, уверявайки ги още веднаж, за последен път в своята невинност,
заключил се в стаята си, решава да припомни на гробарите, че има един труп,
който те преди една година забравиха да погребат.
Отровата и
куршумът прекратиха страданията на един мъченик, който носеше кръста на
собствената си голгота, отведоха го при Лора, а тъй също довършиха безкрайното
дело. Но и в тоя момент изправен пред смъртта, него силно измъчва мисълта, че
пред обществото ще остане виновен за смъртта на жена си, че тая заблуда, че той
е убиец ще остане не разсеяна и завещава: » Нека земята не даде покой на
костите ми, ако аз съм виновен... Ако има в България пет души за които да знача
нещо, нека поискат напечатването на всички документи по делото и нека те се
попълнят с всичко, което някой може да разкрие по тях «.
Но и до
днес, единайсет години след неговата смърт не се стори абсолютно нищо в това
направление - не се намериха тия пет души, които да изпълнят неговият завет. А
знайно е, че мнозина не, а грамадна част от обществото е все още под впечатлението
на мълвата и заблудата, която изкуствено бe създадена от заинтересувани страни,
че Яворов е убиец на Лора. И до днес, някои в които не е още затихнала злобата
и жаждата за мъст, разпространяват лъжата, че Яворов сe е самоубил защото
делото щяло да вземе някакъв неблагоприятен за него край. Нищо подобно! Всичко
това е измислица на ония, които желаят да поддържат заблудата, посеяна по-рано
с цената на тяхната чест и съвест.
И
изпълнявайки волята на скъпият покойник, с изнасянето на документите по делото,
аз сторвам това, за да бъде осветлено обществото, което е заблудено, а не
кликата която е интелектуалният убиец на Яворов. Пази Боже! Те не могат да
получат освен презрение тъй както го бяха получили и от покойния.
Всички тия
документи които изнасям тук, са преписи от следственото дело № 205 от 1913 год.
и углавно дело № 3214 от 1914 год. Аз не ще правя върху тях широки и обширни
коментарии, защото мисля, че след внимателното им прочитане и кратките
пояснения, които ще дам, всеки ще може сам да разбере истината, която не се
нуждае от много разяснения и увъртания. Истината е всякога истина и тя рано или
късно, въпреки стремежа на заинтересувани страни, да я хвърлят в мрак и оградят
в заблуда, проблясва и възтържествува. А тия заинтересувани страни, ако тогава
успяха да изиграят своето юдинско хоро, лепвайки черно нетно на ореола на
българската Темида, ако успяха да заблудят голяма част от обществото,
благодарение на това, че нито един от приятелите на Яворов не излезе да издигне
публично глас в негова защита, не излезе да разбули истината и парира
по-нататъшните низки похождения на тия злобни човеци, сега те не могат да
попречат нам и днес макар и късно, обществото ще бъде свидетел на оная
безподобна жестокост, която е извършена спремо Яворов. Впрочем нека оставим
фактите да говорят.
Веднага след
трагичната случка II съдебен следовател разпитва Яворов как е станала случката
и тоя последния разказва:
»Много
често, с близки приятели се събирахме на интимни беседи, било у нас, било у тях
Тихови и Грозеви — Кремен. В петък на 29, Тихов ни оставил записка с която ни
канеше да отидем вечерта у тях. Когато си отидох, аз заварих Лора у дома. Преди
това към 3—4 часа, тя беше при мене в Народния Театър, след това излезе да
споходи някоя своя приятелка, но когато си отидох, тя се бе прибрала. У Тихови
стигнахме първи ний, след нас Кремен с жена си, - Дора Конова, а след това и
Паскалев. Спомням си, че там, след като се събрахе всички, насядахме около една
маса и почнахме весели разговори по различни въпроси. Имаше и игри... Около
масата бяха насядали така, че трите дами стояха от едната страна, а ние от
другата. Помня, че Лора беше станала от мястото си — от стола до масата и беше
седнала на канапето срещу мене; на същото канапе беше седнала и г-жа Грозева
—Кремен. На това нещо разбира се, аз тогава никакво значение не отдадох, защото
всички присъствующи се движехме от време на време по стаята и пак сядахме на местата
си. По едно време Лора стана от канапето и отиде при една етажерка, взе една
книга и почна да я прелистя. Понеже тя постоя доста време на страна, у мене
възникна подозрение, че тя се е нещо докачила и че по този начин изказва спрямо
мене неудоволствието си. Основание сериозно за да помисля тогава това нямах, но
понеже всички наши недоразумения бяха на почва на ревността и то спрямо една от
присъствующите тази вечер дами, защото не веднаж по-рано сме се обяснявали на
тази тема, аз помислих, че Лора за това именно стана от мястото си и отиде на
страна. След като постоя доста време до етажерката, аз за да се не развали
доброто настроение на компанията, се обърнах към Лора и й казах доста високо да
дойде при нас, а ако не и е приятна компанията да си вървим.
Не си
спомвам какво тя ми отговори, но каза нещо в смисъл и с мек тон: »че и ти нали
става та гледа книгите« и след малко седна при мене. Преди да седне аз станах,
отидох при нея и шепнишком се обяснявахме, като и казах, че не прави добре
гдето се е отстранила, защото може зле да се изтълкува от хората, а тя отвърна,
че ще дойде да седне. Аз си отидох на мястото и тя след мен дойде. Подир това
забавлението се продължи.
Аз мислех,
че всичко се изглади. Пред всички я милвах по ръцете. Тя взе след туй участие в
разговорите и игрите. Случката се съвършено забрави. Излязохме си и се опътихме
към дома. По пътя бяхме весели. Излязохме заедно с Грозеви и Паскалев. С
Грозеви се разделихме скоро, а Паскалев ни изпрати чак до къщи. След
разделянето с Паскалев, аз и Лора си влязохме в къщи. И двамата влязохме в
трапезарията. Там аз заговорих за случая у Тихови. Казах на Лора приблизително
следното: »биваше ли така да правиш«, а тя ми отвърна: »ами когато фиксираш
чуждите жени« и добави: »при такъв живот по-хубаво е да се разделим«... Понеже
на такава тема ми беше омръзнало да се обяснявам, защото винаги съм я уверявал,
че съвсем неоснователно, а само си въображава някакви фиксирания, аз веднага й
казах: »щом е тъй работата, добър път, лека нощ, аз си отивам да спя«. И си
излязох от трапезарията.
Отидох в
стаята която ми служеше като кабинет. На канапето винаги ми е постилано да спя,
та като ставах вечер да работя да не безпокоя Лора. Веднага се съблякох и си
легнах. Дрехите си оставих на един стол до масата, а панталоните преметнах през
облегалото на стола. Подир малко чух, че врата се отвори. Познах в тъмнината,
че е Лора. Аз се надявах да дойде при мене както и други път е било след
подобни обяснения, които се свършваха с пълно помирение, но видях, че тя отиде
към прозореца до стола, гдето ми бяха дрехите. Тя знаеше, че там ми са дрехите,
защото аз винаги там ги оставях. Усетих, че пипа панталоните и се сетих че
взема револвера.
След това тя
дойде до вратата и завъртя копчето на електрическата лампа, което е до самата
печка и до вратата. Когато светна, аз видях че държи револвера в ръцете си. Не
си спомням точно какво каза тя, но си разменихме няколко фрази в смисъл на
онези в трапезарията. Аз й казах да остави револвера на масата и да дойде при
мене да се обясним.Тя ме запита: »пълен ли е револвера«? Отговорих: »празен е«,
но веднага ми хрумна, че може да направи някоя шега върху себе си и веднага й
казах: »пълен е«. Тя замълча. Аз гледах да я успокоя, като се мъчех да й
обясня, че нейните подозрения са съвършено неоснователни, исках да ми покаже с
какъв жест, или поглед, или друго нещо съм дал повод да мисли, че аз фиксирам
чуждите жени, че подобни отношения не водят към семейно щастие, а могат да
накарат наистина един мъж да дири другаде щастието. Тя мълчеше и не ми отговаряше.
Цялата тази сцена се разигра много бърже. В тези моменти тя държеше ръцете си
една на друга до пояса.
Отведнаж тя
направи едно движение с ръката си към гърдите и едно глухо изгърмяване се чу...
Аз веднага скочих и преди да се залюлее я прегърнах. Понеже тя вече увисна на
ръцете ми, успях да я завъртя към канапето и я сложих върху него. Ужасно беше
моето положение в този момент, защото всичко това бе тъй неочаквано за мене.
Всичко което съм извършил след това, едва сега си припомням, може по-нататък да
си припомня моментите. След като я сложих на канапето, спомням си, че отърчах
да събуждам слугинята и хазяите и да моля да извикат доктор. Когато се върнах,
намерих Лора, че се смъкнала от канапето на пода. Тогава трябва да съм я
разгърдил, защото си спомням, че правеше още някакви слаби движения с устните
си и мен ми се струваше, че мъчно диша. Като видях раната и кръвта, ужаса още
повече ме обзе. Тогава трябва да съм отишел до масата, трябва да съм написал
записката и след това съм се гръмнал. За всички тия моменти в памятта ми за
сега е съвършено неясно. Не помня и какво съм написал в записката.
След некое
време чух че некои говорят в стаята ми. По гласа познах, че е Д-р Николиев«.
Подготви за
печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ