„ПРОСТОСМЪРТНИТЕ ДА ЗАМЪЛЧАТ!“- в. ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС, бр. 159

ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ

 „ПРОСТОСМЪРТНИТЕ ДА ЗАМЪЛЧАТ!“

Oригинално заглавие: 

„Преди и след смъртта им“

                        

Критиците, a заедно с тях и пуб­ликата, имат два вида отношения към българските писатели: докато са живи, корят ги, хулят ги, ругаят ги, отричат ги, а след като умрат, започват да ги хвалят, признават и въздигат. В първия случай писателите са нищо­жества, бездарни, във втория — великани, гении. Юбилеите, които понякога уреж­даме за някой жив писател, всъщност се правят главно заради уредниците, не толкова за юбилярите, около които раз­ни безименни искат да получат имена.

И Пенчо Славейков, докато беше жив, бе руган по всички линии. Хва­леше го само „Мисъл“, но това тя пра­веше главно, защото Славейков беше неин. Инък „Мисъл“ би постъпила със Славейкова тъкмо тъй, както постъпи по­-рано с Вазова и Величкова : да го от­рече, щом престане да се разбира с редактора й.

Сам Славейков имаше дързък и не рядко вулгарен език, който предиз­викваше. Синът се гордееше с баща си, смяташе се един вид благородник в литературата. И вярваше, че стои над своите събратя, защото бе син на заслужилия и толкова популярен писател и общественик Петко Славейков.

Походът против Вазова, причинен от съзнание за собствено превъзходст­во пред всеизвестния поет, създаде негодувание във всички среди. Неуспехът пък на Пенчо Славейков като поет, равнодушието на обществото към неговото творчество, от друга страна, тъй го озлобиха, че го принудиха да се откаже завинаги от литературата.

Понеже поетическото дело на Пенчо Славейков не ми се виждаше да е без значение, аз се реших да изкажа оцен­ката си публично в един по онова време много разпространен софийски вестник. Писах между другото, че Пен­чо Славейков е поет, който има всички основания да се нареди с Ив. Вазов.

Как се посрещна моята статия?

Приятелите ми отбягваха да отварят дума за нея. Очевидно не бяха съгласни. Един-едничък само промълви : „Попрекалил си го за Пенча Славейков. Наред с Вазова — това е много“. Друг пък, една вечер на площад "Славей­ков“, съвсем не можеше да разбере, как съм можел да пиша така за един почти бездарен писател.

Печатът пощуря: всички вестници се изказаха против мене. Един от тях, който ме правеше бъзе и коприва, писа : „Пенчо Славейков нито е, нито може де се смята за поет. С поезията той н я м а нищо общо. Всеки читател на Славейкова прилича на сляп кон, подго­нен из мохамедански гроби­ща. И нам е чудно, как един д-р Гаврийски, който...“

Не след дълго Мара Белчева телег­рафира от Италия, че Пенчо тихо угаснал. Изненадата беше съвършено голяма. Да умре Пенчо Славейков сега, в пълния разцвет на силите си? Не, не можеше да бъде.

След пладне излязох да си купя вестници и науча нещо повечко за смър­тта на поета. На ул."Цар Крум" срещнах Яворов. Почернял повече, от­колкото си беше всъщност. За пръв път не ми се усмихваше при среща.

Очите ми се наляха, едва продумах:

— Загубихме го, Яворов!

— Загубихме го! Убихме го! Уби го всемирният подлец, загърмя Яворов с яд и злоба.

Аз треперех от вълнение.

Яворов говореше със стиснати челюс­ти, които се отваряха само за да изклопат като на вълк, и с бесен гняв на дълбоко и смъртно обиден човек. И заключи:

— Да дадеш на България толкова ценности, да живееш и работиш само за народа си — и да избягаш прокуден от отечеството си, огорчен, озлобен, с разкъсана душа, за да умреш тъй мизерно на чужбина. . . Да издъхнеш далеко от всички близки и — в ръцете на една жена, която е твоя, и не е твоя. . . Страшна българска съдба, братко!“

При пощата си купих вестници. Всич­ки, до един, бяха пълни с некролози за починалия „велик български поет“. Някои даваха и портрета му, с подробни биографски бележки. Други нареждаха сантиментално : „Там, в студената чужда страна, при Лаго ди Комо, далеч от бащин кът, от народа, за когото живя и когото тъй много обичаше. . .“

Полюбопитствувах да узная, що пи­шеше вестникът, който  неотдавна ме правеше на нищо и никакво и се чудеше на ума ми, задето бях се осмелил да похваля Пенча Славейков за неговите наистина хубави и незабравими епичес­ки песни

— Пак ругатни, и псувни, мислих си.

О, не : една дълга статия, с хубав портрет, възхвалява­ше „великия български писател, словословеше България, която била родила такъв син и... кореше хулителите на Славейкова приживе!...

Моите похвали за Пенчо Славейков побледняха пред този апотеоз на бъл­гарския гений.

Д-р Д. Гаврийски