ПОЕТЪТ И КОЗАРЧЕТО - ЕВГЕНИЯ МАРС

ПОЕТЪТ И       КОЗАРЧЕТО

Един разказ на Евгения Марс

На 1911 лято, през месец май, заедно с покойния поет Ив. Вазов и моя син Павел — сега артист при Народната опера Павел Елмазов — решихме да посетим Белоград­чишките скали, за които един чужденец бе казал, че това са най-интересните и фантастични скали, които съществуват в света.

Пътувахме до Сомовит с влака и от там по Дунава до Видин. Искахме да влезем в града без да ни забележи някой — поетът не обичаше да прави шум около себе си. Но, за голяма наша изненада, окръжния управител, заедно с двама граждани ни видяха още на пристанището и ни приветствуваха с „добре дошли“.

 — Няма що — пошушна ми поетът, отвръщайки още от далеко на поздрава им, ние сме вече тяхна жертва и трябва да се въоръжим с търпение.

Ние помолихме веднага да ни се намери кола, за да отпътуваме за Белоградчик, но окръжния управител  не даде да се издума.

— Това не може. Вие сте наши гости за обяд. Ще заминете в три часа. До тогава всичко ще бъде при­готвено.

И като ме видя с лятна копри­нена рокля, без връхна дреха, добави:

— Вам, госпожо, при все че е месец май, ще дадем шуби, па и на г. Вазов, защото ще пътувате през балкан, а там е студено.

И наистина, горе на планината валеше дъжд и температурата беше само 4° над нулата.

Вечерта бяхме в Белоградчик.

Не успели да си отпочинем и при нас се яви една комисия от учители и учителки да ни поздравят и ни предложат услугите си. Разбрахме, че им беше телеграфирано от Видин за нашето пристигане. Дойдоха и от страна на офицерството да ни поканят на вечеря в техния клуб.

Приятно е да се радваш на вни­манието на хората, но понякога ти се иска да се поскиташ по света, ако е възможно незабелязан от никого, да си отдъхнеш, да поживееш сам със себе си.

Първата ни грижа в Белоградчик бе да разгледаме скалите. И наистина, чудна фантазия на природата! Това са грамадни скали, забили чела в небето, всяка от тях представлява някаква фигура. Тук седнал някой старец, до него гледа в далечината някакъв войник от средните ве­кове с шлем на главата, с вдиг­ната ръка, сочи нещо през вековете, по нататък влюбена двойка, притиснати един о друг, млада жена със забрадка, привела глава, тъгува по нещо, мечка, лъв, цар с жезъл и корона на глава и какво ли още няма там. Всички тия скали, особено вечерно време, при лунно осветление оживяват и вие не можете да се нагледате и начудите на чудния ваятел — природата.

Един ден скитайки се по тия места срещаме едно козарче. То беше около дванадесет годишно, обуто в цървулки, дрипавичко с тояжка в ръка.

Поетът, вървейки напред, унесен в скалите, сякаш не виждаше нищо друго, освен природните красоти, изведнъж се извърна към козарчето, впери поглед в него и дълго го гледа. После шеговито го попита:

— Момче, има ли тъдява вълци ? Детето го изгледа учудено.

— Няма, дядо. Що щат вълци лете тук?

— Ами мечки?

— И мечки няма.

— А ти какво правиш по тия места?

— Кози пася.

—Де са козите ти?

— Ей там по канарите.

И то ги посочи с тояжката си.

Аз седнах на един камък, пое­тът отново се загледа негде, а моя син настрана разговаряше с козар­чето.

Извръщам се след малко и не виждам сина си. Викам го, не се обажда.

Чува ме Вазов и почва да вика със силен глас „Санчо!“ — той така го зовеше, понеже винаги и навред ме придружаваше. А скалите отекваха: Санчо, Санчо, Санчо . . .

Но „Санчо“ не се обаждаше.

Изплашихме се.

— Кой знае де го замъкна това козарче, вика поетът и се сърди.

Страхувахме се да не падне нейде.

Тръгваме да го търсим. И зад една скала ги виждаме двамата да се смеят.

— Защо не се обаждаш?

— Той ме пита — каза синът ми, кого викат Иванчо, а пък аз му казвам, че г. Вазов вика Санчо. Аз не се викам така, нека ме повика на име, да му се обадя.

Поетът го мъмри, че ни е изплашил, но след миг се усмихва, изглежда стръмната канара и казва на козарчето:

— Слушай, като си козарче, можеш ли се изкачи на върха на тая канара ?

— Мога.

— Ще ти дам едно грошче, ако се изкачиш и извикаш от върха: "Да живее България".

В следующия миг козарчето се катереше. То беше стигнало до поло­вината на стръмната канара, когато поетът се развика:

— Слизай веднага долу. Чуваш ли? Ще паднеш да се пребиеш.

Но амбицията на малкия козар не му позволяваше да спре на половината. Той се катереше наистина като коза.

— Спри, слушай, ще ти дам два гроша, ако слезеш веднага — крещи му поетът.

Като чува два гроша, детето бързо се заспуска и скочи право пред нозете ни.

— Хлапак! — отдъхна си Ва­зов. Какъв глупав каприз! Щях да стана причина да се убие момчето.

И като бръкна в джеба на джилетката си, подаде един лев на козарчето.

— На, вземи, па друг път да не се катериш по такива отвесни скали.

Момчето взе монетата и със сияющо от радост лице припна към козите и се изгуби от очите ни.

Дълго време поетът не можеше да забрави тая случка и често ме пи­таше спомням ли си как със своята шега е можел да стане причина за смъртта на едно невинно и наивно дете. 

Евгения Марс

Разказът е поместен във в. „Литературен глас“, бр.122, стр. 3, 1931