ОБРАТНИЯТ ПЪТ НА ПРОФЕСОР АСЕН ЗЛАТАРОВ
РЕПОРТАЖ НА ПРАТЕНИКА НА „ЗАРЯ“ ДО ГАРА
ДРАГОМАН ЗА ПОСРЕЩАНЕ ТЛЕННИТЕ ОСТАНКИ НА ПРОФ. ЗЛАТАРОВ
(в-к „Заря“, бр.4597)
2400 километра — огромно разстояние! Дълъг
път. Край Три уши, през Драгоман, Белград, оттатък Дунава, през унгарската
Пуста — до Виена и обратно.
2400 километра са нищо пред волята, която
иска, пред всенародното желание, пред обичта на хилядите.
Пари нямаше. Пари се намериха.
Героите се създадоха. Tе не са приказни, нито пък недостижими. Ето
ги тук пред нас. Прости шофьори, с открити лица. В дебели шуби — същински
сибирски мечки.
— О, нищо! Ние изпълнихме само своя
човешки дълг. Ние стигнахме във Виена на връх Коледа.
Австрийците ни
гледат учудено:
— Вас ист дас?
— Дас ист дас ауто!...
Те изглежда чакаха от нас специална
блиндирана кола, а ние идехме с лек спортен автомобил. И се чудеха.
— Но, как може?
Ние решихме да им докажем, че българинът
всичко може, когато желае. Че той е готов на всички жертви, особено, когато се
касае за един любим професор, за един народен трибун.
Това говори една от "сибирските
мечки“, край ковчега на проф. Златаров в Драгоман.
— Е, сетне?
— „Сетне“
няма — всичко беше НА ЕДИН ДЪХ.
Казах, че беше Коледа и никой не
работеше. Ние веднага се заехме сами на работа. Без да имаме време да хапнем.
Чукахме, ковахме, връзвахме и веднага полетяхме
назад. Още първия ден минахме 820 километра, главно през Унгария!
Той спира.
Оглежда наоколо и пита:
—
Разбирате ли от автомобил? Знаете ли що значи 820 километра за един ден и с ковчег отзад?..
Ние сме мнозина и от автомобили слабо разбираме, но все пак цифрата 820 клм. се връзва остро в мозъците.
— Бяхме двама. Единият караше, другият
дремеше. Студът пронизваше през шубата и режеше до мозъка на костите. Около
Будапеща и Белград се борихме с виелиците и снега. На два пъти ринахме преспи. От бързане в Белград си забравих горното палто и ето ме тук само по пуловер.
Той разгръща шубата, наметната направо, и продължава:
— Ние направихме всичко, каквото зависеше
от нас и дойдохме четири часа преди определеното време. Ние донесохме нашия
професор.
Той казва „нашия". Но дали е влизал
някога в Университета? Сигурно не! Но, сигурно е и друго, че той е следвал науките и е вървял по широкия друм на Златаров
извън университета. За народните професори всеки може спокойно да каже, че е
бил техен студент.
—
Да тръгваме!
Свършени са вече речите. Още веднъж щракат апаратите. Спира ръчката на киноапарата и по дългата
лента на шосето се вдига пушилка от летящите автомобили.
Глухо гледат от двете страни заглъхналите
стърнища. Зловещо са щръкнали Три Уши и сякаш се мъчат да доловят
горестта на своя народ, който с болка изпраща своя голям син.
А облаците летят заедно с нас и следят нашите стъпки.
СЛИВНИЦА
Тук са децата, тук е младежта, тук са и
възрастните. Траурният марш се удря в къщите, и отнесен от вятъра се губи в
полето…
Говорят... от името на учителството… от
името на читалище „Съзнание“, от името на сливничани…
— Деца, губите вие, губим ние, губи
България…
И пак летят автомобилите. Вихрено се носи по
ОБРАТНИЯ СИ ПЪТ
проф. Златаров. А него го посреща зимата, неприветливата природа и един обнадежден,
очакващ и дълбоко ранен народ.
МОДЕРНОТО ПРЕДГРАДИЕ.
Тук са вече първите, които чакат от 9
часа, а сега е 12. Тук се изплаква
болката на предградията и тяхната надежда. Всички скърбят.
И отвред тичат! Народ, много народ!
Автомобилите
потеглят, а наоколо тичат хората. Tе са тъй малки
покрай машините, но те са тъй
много и затова са големи, както
е голям и техният идеал, след който тичат.
А надолу вече се
върви по-бавно, много бавно. От
всякъде прииждат. Стотиците стават хиляди, хилядите растат и след обед по обратния път на
проф. Златаров крачеха десетки хиляди.
Те крачеха след
проф. Златаров и прокарваха своя път.
* * *
ПОДВИГЪТ НА ЕДИН ШОФЬОР
СОФИЯ – ВИЕНА И ОБРАТНО ЗА 35 ЧАСА. –
ПРЕМЕЖДИЯТА, КОИТО Е ПРЕОДОЛЯЛ. – ИЗБЕГНАТАТА СТРАШНА КАТАСТРОФА. – ЛУПИНГЪТ НА
СУХО. – ВЪДУШНИЯТ СКОК. – «ЯКИ БУГАРИ» - СЕДЕМ ЧАСА СЪН В ЧЕТИРИ ДЕНОНОЩИЯ И НА
КОРМИЛОТО. – СМЕЛОСТТА И ПРЕДАНОСТТА НА ЕДИН РАБОТНИК
Едно пътуване от София до Виена и обратно
с открита кола посред зима при възможната максимална бързина би интересувало всекиго,
който проявява слабост към автомобилното дело. Това което направи шофьорът на
г. Жак Асеов е цял подвиг и не малко шофьори завиждат днес на славата, която ЛЮБОМИР Д. ГЕОРГИЕВ (ЛЮБО) заслужено си
спечели. Няколко думи за този смел младеж и перипетиите на неговото пътуване,
изпълнено с редица моменти на спортсменски драматизъм, съвсем няма да бъдат
излишни.
Любо се ползува между колегите си с името
на голям техник и човек с рядка смелост. От неговия разказ за неотдавнашната
му авантюра, ще предадем само няколко епизода.
ТЕЖКАТА ЗАДАЧА
— Бях се обръснал и се готвех да отида на
кино, разказва Любо, когато по телефона ме извика господаря г. Жак Асеов и ми
каза, че веднага трябва да замина
за Виена, за да докарам с автомобил останките
на починалия професор Асен Златаров.
— Прави каквото знаеш, заяви г. Асеов, но
до неделя на обяд те искам тук заедно с останките на покойния професор.
Два часа по-късно, към 8 часа вечерта, аз и моя спътник се носехме с пълна бързина към югославянската граница.
Предстоеше ни един път от около
2,500 километра при най-трудни условия за пътуване. Колата беше мощна
— 75 конски
сили и
развива до 120 километра в час. Понеже
беше открита, ние носехме специално
облекло, в което приличахме на ескимоси. На колата бяхме монтирали един силен прожектор, който впоследствие ни помогна много. Освен това, ние бяхме се запасили със сандвичи, коняк и
достатъчно пари.
ПЪРВИТЕ ПРЕМЕЖДИЯ
С навлизането в Югославия, налетяхме на снежна
виелица. Снегът се топеше и в калта движението много
се затрудни. Последваха няколко спуквания на гуми и повреда на машината,
които през целия път станаха толкова много, че
времето употребено поотстраняването
на тия дефекти надмина числото на часовете, употребени в движение.
Още през Югославия започнахме да навлизаме в
гъста мъгла, която не позволяваше да виждам повече от четири метра пред себе
си. Големият прожектор в случая изигра благодатна роля и ми откри възможността
да поддържам максимална бързина. През Унгария към мъглата се присъедини и
необикновено големия студ, а когато наближихме на около 60 километра от Виена,
над всичко това се появи и една страшно силна снежна виелица. Снегът засипваше
предпазното стъкло и аз се принудих да го сваля, за да мога да виждам и без
това трудно видимия път. Сега студът стана почти непоносим.
Най сетне стигнахме във Виена. Благодарение
ценното съдействие на легационния секретар г. Толчев, с два часа престой във
Виена уредихме всичко.
КЪМ БЪЛГАРИЯ
Веднага поехме обратния път. Беше петък, 3
часа сл. обяд. Г-н Толчев се учудваше на нашата бързина, и като виждаше какво е
времето, пожелавайки ни добър път, добави: «Господ да ви е на помощ».
Непредвидените поправки на машината и смяна
на гуми, обърнаха доста сметката ми. Бях загубил време и трябваше да го
наваксам. При това снежната виелица се беше засилила. Отличното асфалтово шосе
позволяваше да дигна голяма скорост, което и сторих. Движехме се със 115
километра в час и не усетих как съм изминал 40 километра на погрешен път.
Върнах се обратно и поех правия път. Нова загуба на време. Принудих се да
поддържам голяма скорост, дори и там където шосето не позволяваше. Това мое
съзнателно неблагоразумие скоро бе наказано.
ПРЕД КАТАСТРОФА
Колата ми ревеше вече по унгарските шосета.
Със 110 километра в час летяхме между Сегедин и Кешкемед, по хубав, но заледен
път. Внезапно мощния фар, който не гасех и денем и нощем, освети сигнална
табела, която предупреждаваше за близостта на остър завой. Последният се появи
само миг след това. При голямата скорост на колата, в никакъв случай не можех
да взема завоя, без да изхвръкна в страни от шосето. Катастрофата беше
неизбежна. В една хилядна от секундата, може би, аз обсъдих положението и взех
своето решение, което моментално приложих. Едно силно изтегляне на ръчната
спирачка биде последвано от зловещо свистене. Колата за миг изгуби
настъпателното си движение и силно се завъртя на място, около вертикалната си
ос. Завъртяхме си три пъти като вихрушка всред прах от сняг и лед. Всичко стана
за минута. В следния миг колата се закова на място, с предница обърната към
попътната посока. Останахме невредими. Катастрофата беше избегната. Тази хватка
на шофьорски език се казва «лупинг». Авиаторски термин, който не без основание
сме взаимствували от царете на въздуха.
Последва ново включване на скоростта и газ.
Колата пак ни понесе напред, със скоростта, която току що бяхме загубили.
ВЪЗДУШНИЯТ
СКОК
Летим между Нови Сад и Земунд. Край на хубавото шосе. Мястото, на
което се допират двата типа шосета е образувало нещо като праг. Като ударена от
трампило колата подскача, ударена от едва забележимия праг и профучава няколко
метра по въздуха. Само миг след това пред нас лъсна табела със сигнала „стоп“.
Удрям спирачките и едва успявам да закова колата пред няколко души , които току
що бяха видели нашият въздушен „фокус“.
Междуградска митница. Сръбските чиновници започват да ругаят.
— Ще платиш глоба за гдето караш така лудо.
Нали знаеш, че не можеш да минеш от тук транзит.
— Колко трябва да платя – питам аз и вадя сноп
пари.
— Какви сте Вие? Да не сте американци – запитва
един от тях, виждайки американската машина.
— Ние сме българи, отговарям аз. Возим
останките на починалия най-голям наш професор.
При тия мои думи всички отдадоха чест и един от чиновниците каза:
— Продължавайте. Няма да ви глобим и даде знак
да ни отворят път.
Всред шума на мотора едва долових думите на едного от тях:
— „Яки бугари“.
ПОДВИГЪТ
Почти всички работници на Жак Асеов са готови да се жертвуват за
него, разказва накрая Любо. И той заслужава това, понеже знае как да се носи с
нас. Радвам се, че можах да изпълня нареждането му и да не се посрамя.
Подробностите около пътуването на Любо са много и интересни, но се
боя да не отегча читателя. Всеки случай равносметката му е не по-малко
интересна. А тя е следната: 2 хиляди и 500 километра път взети за 35 часа, т.е.
75 километра на час средна скорост, постигната при невъзможността на някои
места да се движи с по-голяма скорост. В четири денонощия е спал само 7 часа.
Останалото време е употребил за шофиране, без да отстъпва кормилото нито за
минута на своя съпътник, поправка на появилите се дефекти в гумите и машината.
През това време е ял само три пъти. По-голямата част от сандвичите и коняка
стояха още в джобовете му.
К. Батемберген
Няма коментари:
Публикуване на коментар