ЕДИН ЧАС ЗА КОНСТАНТИН ВЕЛИЧКОВ - ХР.Д. БРЪЗИЦОВ (в."Литературен глас", бр.70, 1930 г.)

ЕДИН  ЧАС  ЗА  КОНСТАНТИН ВЕЛИЧКОВ
(в."Литературен глас",бр.70, 1930 г.)

Влезте ми в положението:

Седнал съм да пиша за държавник, който умря сиромах; за поет, книгите на когото не се преиздават.

Какво ли ще излезе от моето писание?

Друго е да имах под ръка някой държавник, който ако не с друго, барем с автомобила си ще се навре в ушите ти, макар, че покрай туй ще навре и малко прах в очите ти.

Друго е да имах под ръка някой поет, чиито съчинения се преиздават при­живе, та и хич да не ти харесва, все ще ти са навре името му в очите, па макар и да замижиш от прах.

Искам да кажа, че да пишеш за, по повод, поради Константин Величков днес, в 1930 година, може и да възбу­диш недоумение. Той е забравен от старите и неизвестен за новите. Заровен е и като държавник, и като писател.

Няма да ви водя на гроба му, за очна ставка; в тия времена да идеш един път по-малко на гробищата — е придо­бивка.

Мога да ви разправя без да ви водя:

Нищо не чини гробът му. Сякаш народен враг е закопан. Сякаш без мо­литва от свещеник. Като, че ли самоубиец лежи тук.

Ето, че неволно казах една истина.

Величков бе самоубиец. Всеки художник, който се отдава на обществена работа, е самоубиец.

Това, което го извинява е, че като стана държавник, барем на място беше. Сиреч, честен умря.

Па кой знай, може би по-добре, че се залови с политика, та да има още един повод да се каже за него нещо. Защото, като за писател вече не се говори за него.

Книгите му са изчерпани. В училища­та вече не ги знаят. Няма кой да ги пре­издаде. А колко много се преиздава, пре­издава ...

*

Влезте ми в положението: седнал съм с едно десетгодишно дете да разговарям за Константин Величков.

Да видим какво може да научи човек от едно дете, когато от връстни­ците не може да научи нищо.

— Помните ли баща си?

—  Малко. Когато умря, аз бях малка и при това, малко живяхме заедно. Пове­чето време бях във Виена, където следвах.

— И все пак, помните го.

— Да, но не като деец, а като човек.

— Толкова по-добре за мен. За дееца ще питам професорите, но за човека никой освен вас не може да ми разправи. Разправете ми безредно каквото си спомняте.

—  Какво да ви кажа. — Най-силен отпечатък е оставил в паметта ми трагичният му край. Заминахме за Гренобъл и там умря ненадейно.

— Защо заминахте ?

— А, да, трябва да ви кажа и това ... Доколкото нога да съдя аз, дете, ра­ботата стоеше тъй:

Един ден през 1907 година, току-що завърнала се от Виена, тате ме задърпа да идем на представление в Народния театър. Даваше се „Доходно място“ от Островски. Не знам защо, майка ми не ме остави да отида. И отиде баща ми сам. Към полунощ докараха баща ми припад­нал.

—  Продължавайте. . .

— Баща ми беше много чувствителен към обществените работи. Беше голям враг па тогавашното правителство. Когато актьорът Сарафов произнасял извест­ните думи на Островски за злоупотребле­ние на обществени средства, моят баща станал от мястото си в партера и сочейки към министерската ложа извикал на публиката:

„Вижте ги“!

Станал голям скандал. Припаднал. Донесоха го вкъщи полумъртъв. След тази случка, която го разстрои съвсем, реши да се изсели от България.

— Завинаги?

— Да. Той каза, че не иска да живее повече в България и че никога вече няма да се занимава с политика. И тъй зами­нахме за Франция.

— С какво е мислил да се занимава?

— Само с чисто изкуство, с писателство. Но още във влака при Венеция му прилоша, а когато стигнахме в Гренобъл, умря от сърдечен удар.

— С писателство ли е смятал да се препитава?

— Сигурно. Но имаше и пенсия, която осигуряваше съществуванието на семейство­то му. Аз предчувствувах, че ще умре. Макар и много уморена от пътя, не можех да заспя. Когато влезе майка ми в стаята, аз очаквах да чуя страшната вест. И я чух. Умрял, когато ставал през нощта от леглото. А толкова ве­сел и духовит беше тоя ден!

— Винаги ли е бил такъв?

— За весел — не може да се каже, но винаги беше духовит.

*

Гледам стаята. Напразно. Не съм в къщата на Величков. Той никога не е имал собствена къща, в която да се нареди веднъж завинаги като в малък храм. Последната къща в която е живял, се намира на ул. Цар Борис.

— Имаше ли голяма библиотека?

— Много голяма, но изчезна. Когато заминахме, оставихме я на едно лице и вече не я видяхме. И много картини имаше — за цял музей. Те пък про­паднаха в Белгия. След смъртта му в Гренобъл, заминахме за Белгия. При обя­вяването на войната, напуснахме Белгия и оставихме картините на хазайката. Сега не можем де ги намерим.

—  Значи толкова много е рисувал той.

—  Разбира се. Нали е следвал жи­вопис в Италия? Нали от там са и прочутите му „Писма от Рим“? Знаеше италиански отлично. Казват ми, че той е превел Дантевия "Ад" по-добре от рус­кия и немския преводачи. Много обичаше изкуството. И казваше, че ако да не е била политиката, би бил или художник или писател.

— Нищо, той навсякъде е бил го­лям. Като министър два пъти, той е оставил най-добро име. Художникът у него вдъхновяваше държавника: Създаде Художествената академия. Жалко е само, че политикът у него уби художника.

— Човек с такова сърце не може да се нареди добре. Той беше толкова ми­лостив, че делеше стотинките си. На всеки младеж с малка макар дарба, той веднага помагаше. Но, споменах ви за неговите писма от Рим. Колко е жалко, че не се е намерил някой да ги преведе на италиански. Гледам, италианците са много чувствителни към всичко, което се пише за тях, а тия писма са толкова ценни!

*

По-нататък дъщерята на Константин Величков ни разправи за дружбата на баща й с Иван Вазов; за това, че Фердинанд купувал картини от Велич­кова; за това, че щели някога бюст да правят над гроба му, но не са го на­правили, макар, че той даде цяла Акаде­мия на хората, които се занимават с бюстове; за това, че тялото му е стояло в Гренобъл цели две години, по­неже противници разправяли, че няма да позволят да бъде погребан в София; за обичта на Татар-пазарджишките граж­дани към своя съгражданин, изразена в назоваването на някои тамошни дружества на негово име.

*

— На младини баща ми боледува от туберкулоза, спечелена в Диар Бекир. Чели ли сте „Тъмниците ми“? Това е не­говият дневник, воден там. Отпосле той се излекува: смъртта му не бива да се отдава на туберкулоза.

—  Казахте „дневник“, — не ви ли е оста­вил някои ръкописи, някой дневник ?

— Да, остави дневник, който е отку­пен от Народната библиотека. Много място отделя в дневника за мене. Нарича ме „муза“. Много ме обичаше. Когато след­вах във Виена, изпращаше ми свежи цве­тя от Ривиерата, където бе на лечение.

*

Казах:

Седнал съм с едно десетгодишно дете да разговарям за Величкова.

Детето сега е зряла жена, но пак не съм излъгал, защото впечатленията й са от детинство.

За Величкова има да се пише много и много. Само г. Мърквичка — първият ди­ректор на Рисувалното училише (после Художествена академия) колкото ми е говорил за Величкова, може де се напише отделна статия. Но аз оставям за големите работи да пишат големите. Задово­лявам се с това, което ще чуя от мал­ките, от децата —  задоволявам се с впечатления от детинство.

Повече ги ценя.

Толкова повече, защото изхождат от една културна жена, истинска артистка — като баща й: Дъщерята на Константин Величкова се е отдала на хореографично изкуство.

Хр. Д. Бръзицов