ВИЛА "БЕЛАВИСТА" И ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ - ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС, бр.480 (1940 г.)

Разговор със собственика 
на вилата

в която почина П. П. Славейков

(Специална кореспонденция)

Езерото Комо. Май 1940 г.

— Вечерта ядохме риба с грах, господине. — Така започна Андреа Лучини, който от тридесет години е собственик на вилата „Белависта“.

— Синьора Мария, която беше хубава и благовъзпитана жена, ме събуди уплашена през нощта и ми каза: „Бързо викайте лекар, вие го отровихте с вашето ядене“. — Ние, господине, ядохме всички от това ядене и ако беше отровно, щеше да отрови и нас.

Лекарят дойде и констатира втора апоплектична атака. Синьора Мария плачеше, кършеше ръце и повтаряше: „Ах, вие не знаете кой е той“ — Действително, те бяха при мен от двадесет дни и аз не знаех много работи.

Лекарят проф. Барацони, който е още жив, каза че няма никаква надежда и аз, като добър християнин, доведох един свещеник, обаче той направи знак, че не го желае. Той почина, господине, без да се изповяда и причасти! . .

Синьора Мария ме повика и ми каза да намеря бързо един човек, който би могъл да му на­прави скица. Аз доведох Джузепе Маца, вие сигурно го позна­вате, той сега прави карикатурите в хумористичния вестник "Гуерин мескило". Вярвайте ми, господине, след четвърт час портрета му беше готов. Напълно същия, с брадата, като истински! Той беше хубав мъж и се носеше прилично, само че влачеше малко крака; хе така, и ходеше с бастун.

Маца взе двеста лири. Предстояха разноски, а те нямаха абсолютно никакви пари. Започнаха да идват телеграми и официални лица и тогава чак разбрах, че той трябва да е някоя високопоставена личност.

Приготвих смъртника като мой син. Заръчах ковчег със стъкло, така че всички да го виждат и повиках свещеника да му прочете една молитва. Той обаче ми каза: „Не мога да дойда, понеже не е от нашата вяра, па и той самият не ми поиска приживе“.

— Как така — му казах аз, как се погребва човек без една молитва поне ? —  С мъка успях да го склоня.

След няколко дни пристигна, ако се не лъжа, брат му, който, слава Богу, ми плати всичко до стотинка. Синьора Мария остана още 5—6 месеца.

Така от тогава минаха много години. Него го пренесохте във вашата страна и от време на време ще намине някой, ще пита, ще иска да види стаята. Тя е №4 на първия етаж. Вие я видяхте нали? — Знаете ли, господине, стои и кревата, на който той почина. Аз съм съгласен да го дам. Съгласен съм да дам всичко, което имаше в стаята — само да ми се дадат в замяна модерни ме­бели. Нищо повече не искам и нищо до сега не съм получил, но щом като той е толкова голям човек за вас, защо на мене, в чийто ръце той издъхна, не ми дадете някакво отличие? Нищо друго не искам. Аз с гордост ще посрещам всички българи, които са много любезни, но искрено да ви кажа, често пъти нищо не консумират.

Преди около 7 — 8 години при­стигна един пълен господин с червен нос и изглеждаше, че има астма, понеже се задъхваше. Аз го виждах известно време в Комо. Той беше българин. Един ден ме пита, дали има нещо оставено от поета. Показах му една негова последна снимка. Той я взе и повече не го видях.—

Така завърши седемдесетгодишният Андрея. Поблагодарих му и му предложих да му направя една снимка. Той седна на стола и позира с пълното съзнание, че вече не е обикновен човек.

Между това последните лъчи на слънцето се отразяваха в езерните води и придаваха на местността приказна красота. Аз се упътих към зъбчатата железница, повтаряйки издълбания върху възпоменателната плоча стих, който от различни посетители, различно ще се тълкува:

Дано ми Бог даде тук аз да доживея

Последните си дни далеч от роден край . . .

Алекси Н. Бекяров