ЕДИН ЧАС ПРИ ЕЛИН ПЕЛИН - ХР. Д. БРЪЗИЦОВ

ЕДИН ЧАС ПРИ ЕЛИН ПЕЛИН

(в. Литературен глас, 
                 бр.5, 14.X.1928 г.)

Музей „Иван Вазов“.

Лъжа е, че не зачитаме първите си хора. Ето за Вазова имаме музей, а ще дойде ред и за други да имаме музеи. Ние сме на петдесет годишна възраст. Тая възраст е пеленачество за един слон, а как­во е тя за един народ — за да имаме музей до музей и гений до гений. . .

Музей „Иван Вазов“. На ъгъла на едноименната улица Вазов и проточената улица Раковски, която води от туптящото сърце на столицата към последния покой на жителите й.

Кой ли ще е тоя достоен, който е оставен тук, между вещите, които е пипал народния певец; между книгите, които е разгръщал; между завесите, които са го пазили от шума и светлината на улицата, за да може да чува по-добре туптежа на сърцето си и да свети на плъзгащата се по хартията ръка със светлината на вдъх­новението?. . .

Да позвъним.

— Да, тук е.

Във вестибюла, който води към кабине­та на музея е тъмно.

— Ще ви приеме, заповядайте.

Вратата се отваря преди да сме почукали и към ръката ни се протяга сърдечно здра­ва нашенска ръка. Домакинът е естествен човек.

— Седни де, ето стол.

Сяда и той.

Около него — масички, библиотеки, раз­гърнати книги, завеси. Достойният за об­становката на Иван Вазов е Елин Пелин.

— Е, — пита Елин Пелин — по какъв случай?

— Рекохме един път без случай, за да видим разликата между нарочна и слу­чайна среща с голям човек.

. . .

— Разлика? Обзалагам се, че и пред царя и пред пъдаря — сравнението е народно — Елин Пелин ще си извади от кутията цигара с три пръсти, ще каже „запуши и ти“, ще погледне любопитно в очите и ще подкани:

— Е, думай де!

 — Е, добре, да думам. Драго ми е да постоя един час срещу човек, който не ще ми се оплаче от орисията си. Елин Пелин е един от най-зачитаните, ценени, обичани български граждани, и то не само заради човещината си — човещина много у мнозина — но и заради, и главно, заради голямото си дарование. Е, на, драго ми е, чест ми е да поседя с такъв човек. Какво по-хубаво да гледаш насреща си човек, който е осъществил мечтите си.

Събеседникът ни се усмихва.

— Ако е думата за мечти, не съм ги постигнал. Мечтата ми беше да стана художник. Това ме увличаше най-много и до 20 годишната си възраст мечтаех да стана художник. Мечтата ми остана неосъществена.

— Но белетристиката . . .

— Разкази почнах да пиша на шега. Още от малък имах възможност да чета, и макар в село, моето Байлово, още в четвърто отделение бях прочел съчиненията на Любен Каравелов и „Под игото“ на Вазов. Пишех и стихове под влиянието на Любен Каравелов. Първите ми по-ценни писани разкази се появиха в „Летописи“ и „Общо дело“ на Янко Сакъзов. Мечтата ми, обаче, бе да стана ху­дожник. . .

 — А как ви хрумна да направите Ди­митра Иванова — Елин Пелин?

 — Моето прозаично име нямаше да ме направи популярен. Мисля, че щастливо намерих псевдонима, който обърна вни­манието на публиката.

— Но как го намерихте . . . или, той как ви намери?

— Тогава много ми харесваше псевдо­нима на Т. Г. Влайков — Веселин. Исках и аз да намеря псевдоним, който да окончава на -ин. Така намерих Елин Пелин.

— И прописахте с него и много писахте ... Но с коя работа смятате, че сте били най-добре разбран от читателите?

— Ще помислите, че скромнича или позирам, ако кажа, че не съм доволен нито от една моя работа. Зная си всички грешки и недостатъци.

— Нека всички произведения носят грешки и недостатъци, щом читателите тъй много ги харесват. Вие знаете колко много ви ценят читателите на българска литература.

— Не съм суетен, но все пак популярността и искрените похвали са ми били всякога приятни. Но те, уви, никога не са били за мене елемент на щастие.

В пъстрия разговор, в който посте­пенно навлизаме, чуваме много ценни неща.

— Човекът ме удивлява, но не ме въз­хищава — казва по един повод Елин Пелин.

А за българската литература:

— Имам пълна вяра в бъдещето на нашата литература. Вярвам в близкото раждане на силни и оригинални таланти. Обичайно е да се пише из вестниците — литературни и нелитературни — за клюки, интриги, злозависти в нашите писателски среди. Това не е истина. От няколко го­дини в тия среди владее търпимост и се развива дух на другарство. Младите са скромни и с уважение се отнасят към по-старите. Обичам младите хора и се радвам на младите поколения.

Подхващаме Елин Пелин за неговата открито наблюдавана страст — ловджийството.

— Ха, стига литература — обажда се един дух.

Нека ми прости г. Александър Балабанов. В случая той наистина беше един дух — спеше скрит в един дълбок стол някъде из ъглите на кабинета, тъй, както спят мнозина литератори, когато слушат да се говори за литература. Но че е дух за Елин Пелин, — това не се отказвам да кажа.

Ловът? Ето една приятна тема за Елин Пелин. Анекдоти обаче, няма да ни раз­прави. Пък и целта ни не е анекдоти да събираме — от Елин Пелин и в къщата на Иван Вазов.

— Ловът ми е любимо удоволствие — признава събеседникът ни, той ме откъсва за малко от града и ми спомага да срещам различни хора, да научавам интересни неща и да мисля на самота.

— Какво пишете сега?

— Една драматична идилия из селския живот; ще излезе като отделен нумер на „Селска библиотека“.

Да оставим писателя на спокойствие. Може би сме прекъснали работата му.

Ставаме.

 — Ще съобщим ценното от нашия раз­говор в „Литературен глас“.

 — Ха, та за туй ли била „случайната“, а не нарочна наша среща?!

 — Само за това. Ако съм виновен, извинявам се, но читателите на вестника все пак ща прочетат ценното, което чух от вас.

Сбогуваме се.

. . .

Навън ни посреща есента. А вътре беше приятно като през пролет.

Хр. Д. Бръзицов