ЕЛИН ПЕЛИН
През лятото Елин
Пелин ми каза:
— Ела, Балабане, да
се фотографираме заедно за спомен на нашия четиридесет-годишен брачен живот.
И наистина,
четиридесет години в другарство, в приятелство, в работа и в безработица, в
скитания по всички гари, по всички планини и кърове, по всички градове и села
на България, пък и до Виена, пък и до Петерсбург (отдавна беше то — 1913
година!), къде ли не и с кого ли не!
През тоя наш
четиридесетгодишен брачен живот има много закачки, много мусения, много
ревниви часове — и часове, но пък и дни, често дори така кратки домашни сцени,
но до развод никога не стигна работата. Истина, по някой път имаше доста опасни
флиртове насам натам, но . . . не се скъса нищо.
И мога да се похваля:
само благодарение на мен. Ако смее да ми се разсърди сега за това самохвалство.
Никой няма да му признае, че е прав! . .
Но аз искам да
разкажа нещо от хубавите моменти, а дребните — и наистина съвсем кратковременни
сценички, те нека си отидат в забвението.
Един ден го гледам
съвсем замислен, отпуснал ръце, вървим двамата в лятна привечер пред Народното
събрание. Отдавна беше то ! преди двайсет години.
— Знам, какво мислиш,
Пелине. Яд те е, че постоянно ти натякват, че не пишеш постоянно. Но те не бива
да имат нито право, нито думата по тоя въпрос. Преди всичко, ти не си написал
малко. Второ — по-добре е нищо да не пишеш, а само да глееедаш, така да си
глееедаш, отколкото да пишеш и тогава, когато няма какво да кажеш, само и само,
за да си пишел постоянно !!!
И продължих още:
— От това постоянно
писане и писване на някои скоро нашата литература ще заприлича на архива на
някое стаааро кметство, което чака истинския си кмет, за да измете всичко, що
се е насъбрало от непотребното до най-непотребното, за да не бърка на истински
потребното. . .
— Слушай, каза той.
Не се ражда лесно. Приятно ми е да пиша, когато имам какво да кажа и когато
знам, какво да пиша, особено, когато знам края на това, което ще пиша. Тогава
ми е най-лесно. Седна — и кръц току кръц — и излезе нещо, от което не трябва да
се срамувам . . .
Пак подех аз:
Аз наричам съвсем
малко това, което са написали тия, които са написали толкова много, че и
архивата на Народното ни Събрание не ще може да го побере. Тяхното е толкова
малко, тъкмо защото са писвали постоянно и без да има нещо да кажат, и
без да знаят края, дори не и началото. И затова са написали толкова нищо неща .
. .
А Елин Пелиновите
томове току излизат един след друг — и са потребни и са хубави и никога няма да
влязат в никоя архива !
* * *
Най-хубави бяха нашите години,
които прекарахме като българановци. Денонощно бяхме заедно. Това време Елин
Пелин в едно свое писание нарече „златно време", макар че не се виждаше
никога никакво злато в джебовете ни.
Аз си представлявам,
какви томове чисти, свежи, хубави, весели и тъжни писания биха останали от
всички ни, ако да имаше някой да записва всичко, което вършехме и приказвахме и
декламирахме тогава.
Маскаради, танцови забави,
игри, всичко беше одухотворено от поезия.
Един маскарад бяхме
се маскирали с черни полутелешки глави и с дрехи от кеневир като африканци.
Бяхме : Ал. Божинов, Сава Огнянов, Васил Кирков, архитектът Пенчо Койчев, покойният
Иван Багаров и аз. Пълно фиянско протърпяхме. Недоволни, зарижели се събрахме
в бараката на тогавашния прочут Червен Рак.
— Багаре! Да не смееш
да ми викаш на име, та да ме познаят, че ей сега ще ти лупна една чаша по
сурата!—извика сърдито Васил Кирков. Работата ставаше сериозна. Тогава Елин
Пелин се обърна към Кирков и му каза:
— Их, Васко! И ти мислиш, че сега се сърдиш с тая телешка
муцуна ! я се погледни в огледалото!
И смях беше краят на
кавгата.
Няма да забравя
топлото съчувствие на Елин Пелин към мен, когато ме сполетяха тежки страдания.
Бях болен с очите си, бях забъркан във всичките си работи, бях съвсем без каквито
и да е средства да отида на някъде и да се лекувам.
Елин Пелин беше също
тъй тъжен за мене, дори и нещо повече.
И ме срещна и ме пита:
— Балабане! Ти знаеш,
какво си за мен. Аз не съм учил много, нали знаеш. Ти си ми и университет бил и
библиотека и знание на чужди езици. Що не кажеш, какво ти е? Да се опитаме да
ти помогнем.
На мен не може с нищо
да ми се помогне, Пелине!
И млъкнах тежко.
Но Елин Пелин все пак
се опита и можа доста да ме утеши.
Това никога няма да
му го забравя.
Но да завършим с нещо
весело.
Ето ни, август е, ние
сме в Петерсбург 1913 година. Щом пристигаме, иде един редактор на Новое Время
г. доктор Емануилов и съобщава, че против Александър Балабанов има уводна
статия в Новое время — и то съвсем остра, просто най-нападателна. Ако му напиша
до десет часа статия — и то на руски, статия в отговор, щял да ми помести
отговора. Елин Пелин чу това, разбра хитрината на редактора, защото знаеше, че
току така не се пише за няколко минути статия и то на руски, освен това от
тревоги и от дълго и лошо пътуване ме болеше страшно глава.
И ето го, както седях
в читалнята на хотела — Гранд Хотел на улица Гоголя — Пелинът дойде, хвана ме
за челото и рече:
— Не се вълнувай!
спокойно, прочети, па им отговори! ние сме с тебе!
И така и стана — и
успях, колкото можех с граматиката на руския език.
На другия ден решихме
двамата да се поразходим по
брега на Нева. Тамам залязваше и
слънцето. Тъкмо тогава цяла България пееше
руската песен „Глядя на луч
пурпурнаго заката“, стояли мы на берегу Невы и пр. Пък и аз я бях превел още
ученик. Аз все знаех да изпявам поне „Цвете мило“. Но Елин Пелин — никакъв звук
не можеше да изпее, струва ми се и сега още не е станал годен за операта.
— Но все пак, ела,
ела барем тука да го изпеем на самото място на берегу Неви. Че да има с какво
да се хвалим в София. И си хванахме ръцете — нали и в песента има — "Вы руку
жали мне и пр“. . .
Знам, колко хубаво ще
да сме пяли, от там минаваха някои хора, не зная, какви са били, но сигурно са
оценили правилно нашия дует — и дойдоха да ни питат, от коя лудница сме
избягали . . .
— Знаеш ли, какво,
каза Елин Пелин. Хайде да отидем довечера в императорската опера, там дават
сега Евгений Онегин. Барем и него да видим на самото място, че онези в София,
ако смеят да ни продават краставици . . . Ще им викнем едно: „Хей, в
императорския театър, в самия императорски театър! — че няма вече да ни мъчат
нито с Онегин, нито с Татяна! . . .
И отидохме.
Два дена отивахме — в
Царско село ли беше, в Петерхов ли беше — и все стоехме на брега на морето и
гледахме втренчено в нещо голямо във водата, близо до брега, така не съвсем
на плиткото, нещо голямо, черно, мазно, нещо
като кит. . .
Ние вече бяхме
уверени, че е кит, мърда, но не бяга, нещо прави, нещо гълта, или пък се бори
със смъртта. Но непременно искахме да знаем, че сме видели и кит — пак на
самото място . . . Че да им кажем на ония в София!
Хвърляме с камъни,
китът мърда, но не отива на никъде. А как си го представлявахме!
Като ще заплува, като
ще размята онази мити опашка, като ще заизригва водни лави из ноздрите си! Ех!
Но нищо не помага.
Най-после един пазач мина, видя ни, че чакаме нещо.
— Какво чакате и
гледате натам?
— Чакаме да се дигне
китът!
— Китът! А това е
един черен огромен камък, скала е бил някога, но от милиони години стои тука
и се е изгладил и измазнил така от вълните, които се плискат над него . . .
Има, има толкова още
китове, които станаха сладки камъни с времето, но за тях — други след нас да
кажат.
Ал. Балабанов
Публикувано във в."Литературен глас", бр. 414, 21.XII.1938, изцяло по-светен на Елин Пелин.
Подготви: Кр. Ковачев
Няма коментари:
Публикуване на коментар