ОТНОВО ПОТЪНАХМЕ В МРАК - ОТКЪСИ ОТ КНИГАТА НА ЗДРАВКО МИТОВСКИ, 1946

МАГИЯТА НА СЛОВОТО МУ

Когато става дума за риторическите способ­ности на Златарова, идва ни на ум чутото преди години във Виена, при разглеждането на прочута­та църква „Св. Стефан“.

До една от външните стени на тая църква има статуя на някакъв си духовник, който по вре­ме на кръстоносните походи държал от това място реч пред хилядно мнозинство, което увещавал да тръгне в свещен поход за освобождението на „Гро­ба Господен“. Такъв майстор на словото бил тоя духовник, тъй плавно се леяла речта му, толкова красиви били жестовете му, тъй топъл и убедите­лен бил тонът му, че когато свършил речта си, въпреки че говорил на съвсем непонятен за слу­шателите си език, всички, като едно цяло, веднага потеглили на поход.

Каквато и да бъде историческата достовер­ност на тоя анекдот, все пак той остава едно спо­лучливо средство за илюстриране силата на един голям и сърдечен оратор. С тоя вдъхновител и во­дач на маси бихме могли да сравним Златарова. В не малко случаи той би могъл да се увери в магическата сила на словото си, ако приканеше към някакво проявление веднага. В каква гама на въз­торзи преминаваше настроението на аудиторията му, не е възможно да се опише с обикновените изразни средства.

Веднъж говори за Жореса в един сравнително не голям салон, където нямаше сантиметър свободно място. Може би повече от половината слу­шатели бяха правостоящи. Атмосферата беше край­но душна. Въпреки това, повече от два часа изми­наха в абсолютно безмълвие, в онемялост и унес, докато той свещенодействуваше на трибуната. Пред загрубелите души на обикновените хора, откъс­нати внезапно от всекидневието и пренесени с един замах още от първата дума в една друга, висша нравствена атмосфера, се нижеха пищни картини, рисувани с неподражаемо майсторство и изключи­телна изразност, с рядко вдъхновение и топлота на гласа. И докато слушахме, пред нас като че ли израстваше в реален образ величавата фигура на тоя нравствен гений, апостол на народите, всеобемащ ум, борец до самозабрава за мир и благоден­ствие, най-голям оратор, какъвто историята познава, и човек, истински човек.

И чудно, образът на тоя, който говореше, като че ли вземаше друг вид. Струваше ни се, че пред нас говори не Златаров, а самия Жан Жорес. Ние чувствувахме, че за един изключителен човек го­вори друг изключителен човек.

Би ли могъл някой да опише ефекта от тая беседа върху аудиторията ? — Може би само той.

Очите на всички светеха с неизразим блясък: липсваше обичайният шум, който почва след зами­рането на последната дума в такива случаи. След гръмките овации, които му се устроиха, всеки се отдаде на спокойно вътрешно изживяване на чутото.

Тая вечер той говори още и за скромността на Жореса. И когато свърши късно във влажната ве­чер, и бидейки изморен и изпотен, а болен дойде да говори, му се предложи такси, което да го от­веде у дома му на другия край на София, той отказа.

Близките до него в тоя момент още един път имаха възможността да измерят нравствената стой­ност на тоя човек.

*

Мисълта на Златарова, богата по образност като богатството от брилянтов прашец върху кри­лата на пеперудата, се покриваше с най-смелата фантазия и с възможния най-голям арсенал от из­разни средства.

В сказките му звучаха тонове от детинството, светло, чисто, неопетнено от човешката жлъч и низост.

Говореше леко, от душа, вдъхновено, красиво и увлекателно, както говорят проповедниците по призвание.

АУДИТОРИЯ

Каква беше аудиторията на Златаров? От всички лектори, популяризатори на науката, без­спорно Златаров имаше между слушателите си, най-голяма бройка хора без образование, движущи се в низините на живота, на които не остава вре­ме да изкарат едва насъщния хляб. Това са тия, които нощта сварва тръпно уморени, с безжизнено отпуснати мускули, а зората подгонва с камшик в луд бяг всред общия поток на блъскащи се, ру­гаещи и заплашващи се, убиващи и самоубиващи се в устрема да се препечели парчето корав хляб. После за тях следва нощ, за да дойде отново пак слънцето, но не да озари благодатно отрудените и измъчени чела, а да им напомни, че трябва да бя­гат в надпревара за живот.

В душите им, обаче, няма нощ и ден; там цари вечна тъма. И когато случаен лъч проникне всред тях, те като че ли се събуждат и чуват гласове от друг свят. От тях се изгонва напластената от всекидневието утайка. Гневът и омразата изга­рят в огъня на запаленото сърце, тъй малко поз­наващо плодовете на добродетелите, защото не е имало кой да ги посее в него. И тоя, който им открехне дверите на синура на другия свят, залян от светлина, за тях е същество, което им поднася неземни дарове.

И чудно ли е тогава, че името на Златарова привличаше с магнитна сила тия хора ? Чудно ли е, че тия отрудени, приведени фигури, бързаха към мястото на лекцията с молитвено настроение, така както искрено вярващият католик се отправя към черквата? А от там те излизаха пречистени, с бод­рост, отнасящи една вяра, една надежда, че „ще настъпи празник и на тяхната улица“ и ще полу­чат и те един справедлив дял от благата на жи­вота. Добиваха един кураж в борбата за съществу­вание, защото в душите им се внедряваха устой­чиви нравствени истини.

Неговата личност, която излъчваше хармония, неволно предизвикваше предразположение на духа, упражняваше такова влияние, предизвикваше такава зараза за подражание, че действително тия, които се поставяха в контакт с него се пре­образяваха, ставаха други хора.

Знаменателни са думите на „стария даскал“ Цеко Минев, от Ботевград, произнесени в една мъглива есенна привечер пред вилата на Златаров в местността Зелин, близо край града, където бях­ме отишли на поклонение: „Бедно градче сме, бед­но от природни богатства, бедно и от хора. Клю­ката и свадата са наши царе. Карат се хората без повод и за всичко; карат се и не познават мярка. Златаров ги беше обуздал. Срамуваха се от него.

Изчезна той, пак почнаха да се карат. Отново потънахме в мрак.“

Отново потънахме в мрак! ...