ЕДИН ЧАС ПРИ ЕЛИН ПЕЛИН - МИЛЧО ДОБРЕВ

ЕДИН ЧАС ПРИ ЕЛИН ПЕЛИН

(в. Литературен глас, бр.414)

В кафенето, група мъже разговарят, махат ръце, бръчкат лицето си. Някакъв сериозен проблем размиря душата им. Той, между тях, свел очи, с невъзмутимо спокойствие седи, мълчи. После, за момент повдигне глава, каже няколко думи: ще възбуди смях, одобрение и пак ще замълчи.

                В кафенето, на улицата, с хора или сам, ще го видите все такъв мълчалив, затворен в себе си.

                Спомням си, през лятото беше. Наредена бе трапеза в чест на една културна годишнина. Присътствуваха видни хора. Държаха се тостове от мнозина. Той дума не продумва. Седнал на почетно място, сякаш другаде беше духът му. Накрая, домакинът на трапезата, без да се обръща към него, обявява:

— Ще говори Елин Пелин.

Речта му беше кратка. Но с малко думи каза много. Бликна смях, задоволство, настроението се повиши.

— Умна глава е Елин Пелин — забеляза някой от присътствуващите. Познатият ми, в ляво, наклонява се към мене и ми рече:

— Пелина признавам за най-умния между нашите литератори, днес.

С такова впечатление за него, напластено от наблюденията ми през много години, запътям се към един от първожреците в храма на съвременната българска литература, като спотайвам в себе си тази интимна мисъл – да мога да надникна отвъд завесата, която огражда вътрешната същност на поета . . . в неговата затвореност исках да открия тайната  на вдъхновеното му творчество.

Срещата ни стана в модерната сладкарница на улица Раковски, до музея Вазов. Настанихме се в една удобна ложа и повеждаме разговор.

С детинска наивност, задавам аз първия въпрос като мислех, че той изеднаж ще заприкаже дългия низ на житието и битието си.

—       Да ми кажете нещо за вашия живот?

— Моят живот е бил всякога равен и безбурен, лишен от романтични преживявания и неинтересен за разказване.

—       Но всеки човек има свой интимен живот. . .

—               Казах ви, нито обичам да разправям, нито имам какво да разправям.

В първия момент останах като смаян. Недоумявах. Такъв отговор нито очаквах, нито определяше нещо. По скоро ми се стори, че изчерпваше предмета на моето интервю. После, се поукопитих, поразмислих се и рекох да бъда предпазлив, да задавам такива въпроси, та отдалек да разучвам събеседника си. Като свърша, ще направя заключението си за него, сам. И започвам ве­днага един след друг, следва­щите въпроси.

— Кога и кое ви е дало повод да пишете?

— Още като дете в село аз се увлякох в четене. В нашата къща, благодарение на това, че тримата ми по-големи братя бяха учители, имаше доста  книги и се получаваха някои от тогавашните списания. Имахме стиховете и разказите на Любен Каравелов, които съм чел и препрочитал много пъти, а стиховете му, почти всички знаех наизуст. Попадна ми и сборника на народните умотворения, където за първи път се напечата "Под игото". Четох го с безкрайно увлечение и с ненаситна жадност. От тогава книгите станаха за мене необходимост и страст. Опитвах се и аз да пиша нещо. Но моето още по-голямо увлечение беше в рисуването. Мъчех се да прерисувам всички картини от книгите и списанията и бях изшарил всички стени на къщата ни. Когато по-после се откри рисувалното училище, държах изпит да постъпя там, но не ме приеха. И така вместо да стана известен художник, почнах да се проявявам като неизвестен писател?

— Имахте ли някой да ви на сърдчава и ръководи.

— Никой. Едва след излиза­нето на първата ми книга с раз­кази, за мене се заинтересува покойният Шишманов, който беше тогава министър на народното просвещение. На неговата гри­жа, ентусиазъм и добрина дъл­жа много. Неговото име всякога спомням с безкрайна благодарност.

—   Да кажете сами нещо за литературното Ви творчество ?

—   То е писано, писано, че не желая да приказвам  за него.

— Ами, кое считате най-хубаво от съчиненията си ?

— Мнозина са ми задавали този въпрос. Не мога да кажа нищо. Всеки читател ще намери нещо, което най-много му допада и му харесва. Аз от де да зная.

— Освен белетристичните ви трудове, правили ли сте опити в драмата и поезията ?

— За стихове, виж, хабил съм си душата. Но инцидентно, случайно. Като бях млад, на 20 г., имах тетрадки с 400 стихотворения. Тетрадките ми от­краднаха в един хотел в Со­фия. Оттогава престанах да пи­ша стихове.

— Печатани стихове имате ли?

— Да. На млади години. Пове­чето бяха с хумористично съдър­жание.

— На какви езици са преве­дени съчиненията ви?

— Преведени са на чужди ези­ци много мои работи. На англий­ски, гръцки, сръбски, чехски.

— Награда от Академията на науките, получавали ли сте?

— С тая висока чест не съм никога удостояван. Може би, за­щото начините чрез които се получават често пъти академи­чните награди, никога не са би­ли по моя вкус.

— Какво мислите за нашата литература ?

— Нашата литература се раз­вива с едно забележително ожи­вление, макар и при най-неблагоприятни условия. Най-главна пречка за издигането на истински талантливите е неправилната оцен­ка на всички фактори, които по закон, по дълг и по положение са предназначени да крепят, да насърдчават, да издигат истин­ски хубавото. Литературните до­стойнства днес се мерят с мяр­ката с която се мерят карто­фите — на килограм. А мярка­та за изкуството, за литературата трябва да бъде карат, както се мерят безценните камъни. Литературата не е манифактура, макар че тия две думи се римуват.

— Какъв трябва да бъде ис­тинския писател?

— Талантлив човек, свободен ум, горд дух.

Кажете нещо за младите писа­тели ?

— Не казвам такива работи. Ако кажеш за един ще се раз­сърди другия.

— Какво е най-голямото ви же­лание, днес ?

— Да живея докато видя две­те си деца закрепнали и подгот­вени за живота.

— Какви литературни планове имате ?

— Човек предполага, Господ разполага.

— Добре, тогава какво пишете понастоящем ?

— И това не обичам да разправям — какво пиша. Защото може да го не допиша. После ?

— От кога сте член на писателския съюз ?

— Не съм член на писателския съюз, макар че съм един от основателите му.

— А, защо сега не сте член ?

— Доброволно се отказах. За причините не желая да говоря, пък и неприятно ми е да говоря. Отказах се от членството в него по чисто лични съображения.

— Кажете нещо за отноше­нията си с вашите колеги — пи­сатели ?

— Добри и приятелски с вси­чки, но рядко съм в средата им.

— Дружбата ви с професор Балабанов?

— С професор Балабанов сме стари приятели. Приятелите, които имах от млади години се разпръснаха. Остана само Балабанов. От него съм научил много работи. Той е учен и сърдечен човек.

— Ако ми позволите да ви запитам за една мисъл, която че­сто се цитира  от мнозина, по какъв случай сте я казали: "Ако в България някога се роди гений, то той ще бъде гения на завистта".

— Да. Имаше в миналото едно списание  „Илюстрована политика“. Редакцията беше поискала от някои по-известни навремето хора да напишат по една мисъл. Писаха Вазов, Михайловски, Шишманов и др. Аз това написах.

Мислех, мислех . . . Какво друго да запитам. Часът за  интервюто наполовин не беше свършил. Елин Пелин приказва малко. Отговорите му са кратки. И, ни в клин, ни в ръкав като конец , зададох въпрос:

—   Да ни кажете нещо друго?

—   Със здравето съм добре и днес времето е хубаво.

За мене, последния отговор беше указание за туряне край на разговора ни.

И без това указание аз трябваше да привърша. От една страна чувствувах, че разговорът ни е изчерпан, а от друга, че има още много, много да се каже, без да зная какво именно да запитвам. Споменаха се доволно интересни неща и все пак остава недоизказано най-интересното.

Елин Пелин е даровит разказвач, езикът му е цветист, мисълта блестяща, но когато разказва за себе си той е непохватен; самият той слиза в най-съкровените гънки на людските души, разкривал е достойнствата и недостатъците на околните си с опита на голям психолог, но вратите на своята душа, пази най-грижливо затворени.

Когато се запътих към него, носех се като че ли в ръка с апарат, който както Рентгена, прозира в костта, мислех ще проникне и през тънката покривка на душата му. Указа се, че  трябва да се премине през лабиринт, в който ничий лъч не достига. И застанал вече ням пред събеседника си, размишлявах в себе си:

В тая недостъпна затвореност, нима не се крие голямото дарование на поета, което носи своята характерна срамежливост да се покаже през деня на белия свят!

Милчо Добрев