ЕДИН ЧАС ПРИ СЕСТРАТА НА ЯВОРОВ - РАЗКАЗ НА ЕКАТЕРИНА НАЙДЕНОВА

             ЕДИН ЧАС ПРИ СЕСТРАТА НА ЯВОРОВ

Госпожа Екатерина Найденова, се­стра на нашия голям поет Яворов, живее със семейството си в София. Ние отидохме при нея и бяхме приети с голяма топлота и сърдечност.

— Госпожо, идвам при вас и ви моля да ми кажете някои от спомените си за вашия брат Яворов, на когото посвещаваме специален брой от нашия вестник "Литературен глас".

Усмивката, която сияеше по из­разителното лице на Яворовата се­стра, отстъпи място на скръбния израз.

— Извинете, но не мога. Аз съм поставила между миналото и сегашното черна стена, зад която на искам да прониквам и раз­правям ...

Думите й бяха напоени с голя­ма болка, която проникна в сърцето ми. Настъпи мълчание, което с голяма предпазливост аз пръв наруших.

— Госпожо аз искам от вас да чуя само за ония хубави детски дни, които сте прекарали с ва­шия голям брат.

— Какъв смисъл може да има всичко това? Кого може да интересу­ва детството на моя брат, Яворов?

— Госпожо, ние обичаме и се възхищаваме от чудната поезия на Яворов. И всичко, каквото ви свър­зва с него, нас ни интересува силно. От вас ние можем да чуем най-ценни неща за него, каквито не можем да намерим никъде.

С голяма мъка успях да убе­дя сестрата на Яворов да каже нещо за брат си. Изглежда, че тя е много разочарована от всички ни, загдето така безмилостно сме се отнесли със съдбата на тоя ве­ликан на българската художестве­на мисъл.

— Като дете той беше затворен в себе си, мълчалив. По цял ден може някой да седи до него без да му проговори и по­гледне. До третата годишна възраст никак не е проговорил. Майка ни го е смятала за глухоням и за да се увери, че не е — веднаж го е оставила на да­лечно разстояние и го е викала на име. На викането той се е обърнал и от това е заключила, че не е глухоням. 

След тригодишната си възраст започва да приказва, но пак мно­го малко, не както другите деца да бъбри. Той се е научил да че­те и пише твърде рано. Това е би­ло преди школската възраст. Като дете той не е играл никак. За пръв път, когато отива на учили­ще, завел го е чичо ми, учител тогава в Чирпанското училище. Дал му букварчето да прочете нещо и той се объркал, вместо ри­ба прочел рита. Когато повторил, та прочел право думата, засрамил се много и не искал по-нататък да чете, разплакал се и се вър­нал вкъщи. Понеже чичо ми му се е скарал за тази негова постъпка, майка ми, която всеки път е била много нежна, по-нежна от­колкото към другите си деца, на­грубила чичо ми и го с изпъдила, за да не дохожда за седмици вече у дома. Пею си останал и тази година вкъщи и на следующата е тръгнал на училище. Тогава той бил шест годишен. В училище­то след това той върви много до­бре. Между другите деца се е от­личавал със своята събуденост, но все пак е бил затворен меж­ду тях.

—  Кой е бил първият, който у него е открил детските му спо­собности?

— Пръв, като много способно дете го е открил учителят му във второ отделение Петър Пеев. След много умните му отговори, един час като не е можал с друго да го възнагради, дал му едно петаче. За жалост, обаче, този петак се търкулнал под чина и не е можал да го занесе вкъщи, за да се похвали. Като по-голям вече, неговата съ­буденост прави впечатление и другарите му започват да му за­виждат. Много пъти, когато в училището той се е проявявал, отпосле си е изпащал и е бивал набит в някой от касаците (тясна улица) и си идваше вкъщи разплакан. Еднаж, спомням си в такава улица, до чер­квата „Света Богородица“, пак по един такъв случай. Пею е бил набит, от един свой съученик, който не знаел нищо и Пею е трябвало да каже вместо него. Същият този ученик, след като е набил брат ми изпреварва го и отива на дюкяна при баща ми и го клевети, казва точно обратното на това, което е било. В това време при баща ми бил доктор Нурижан, тогавашен лекар на града и като видял този, който се оплаквал, казал на баща ми по турски: "не виждаш ли, че той лъже". А в същото време Пею си беше дошел с подуто око вкъщи. Често пъти един друг негов съученик го биеше само затова, защото като вървял — не поглеждал никого и се е гордеел, както се изразявал този негов другар.

Когато беше в трети клас, ве­че съвсем се открояваха способностите му. В Чирпан сега аз точно не мога да си спомня кога, протестантският проповедник, на когото сигурно обърнали внимание способностите на детето, е молел да бъде изпратен в Америка.

Сестрата на Яворов замълча за малко. Дълбока въздишка се изкър­ти из гърдите й, след което про­дължи:

— Ако беше отишъл в Аме­рика, може би съдбата му щеше да бъде тласната в съвсем друго направление, но баща ми се проти­вопостави тогава, понеже беше състоятелен и не даде, разбира се и дума да се издума за тази работа.

— Кога започва у него да се проявява любовта към писане?

— Към 12—13 годишна възраст започва да прави опити да пише. Обаче, още от дете съставя приказки и ги разказва на другите без да ги е писал, разбира се.

— Наследил ли е той тоя свой дар от някого?

— Майка ми обичаше да разказ­ва приказки и ги разказваше много хубаво. Когато у дома се събираха съседките Пею уж към тях не гледа, обаче, чувствуваше се, че той се вслушваше, защото после обичаше много да ги имитира.

Той също играеше детски театър. Мъкнеше от къщи дъски, за да създаде нещо за детския театър. Това беше към трети клас.

— Вие от кога го помните?

— Аз съм четири години по-малка от него и го помня когато беше ученик в първи клас.

— Защо именно вашият брат отива да следва гимназия в Пловдив, а не в друг град?

— Баща ми по онова време има­ше търговски връзки с Пловдив и  отиваше там много често. Оба­че, баща ми е искал да му даде малко образование. Материално ба­ща ми тогава беше много добре и съвсем не е вярно твърдението на някои, че Пею впоследствие е прекъснал образованието си по­ради финансово затруднение на ба­ща ми. Но майка ми имаше желание — детето й да следва, защото у нея всякога имаше една вяра, че от него ще излезе голям човек. Това тя си го казваше и го повта­ряше, че той не е като другите деца. Затуй неговата дума в къщи се слушаше повече отколкото на другите. Пък и той често пъти обичаше да диктува.

— Като ученик в гимназията направил ли е впечатление със способността си да пише, на някои от учителите си?

— Още в IV клас, учителите виждат, че той не е като другите ученици, че има нещо по-особено. Учителят по литература открил, че има дарба и при класните упра­жнения му казва: "Готви се, ти няма да бъдеш като другите“.

Спомням си, когато отиде в Пловдив, приемния изпит издържа отлично, но когато е поискал да се запише в класическия отдел, баща ми почнал истории, понеже всички от Чирпан били записани в реалния отдел. Постъпката му да се запише в класическия от­дел е била последствие от гру­бото отношение на учителят по рисуване, към един чирпанлия. Пею беше много нежна душа и не можеше ла понася грубостите.

В Пловдив започва да пише разни драмички, малки разказчета, в които осмива някои близки. Най- важното, че първите му работи са балади.

— Останало ли е нещо у вас от тия негови първи опити?

— Жалко, че от това време нищо не е останало. Кой можеше да предполага, че той може да бъде прочут, че ще стане голям поет.

У нас, през една ваканция, той чете една такава балада. Беше лятно време. Всички бяхме навън. Баща ми отсътствуваше. Разпра­вяше се за много страшни неща в нея. Ние всички бяхме се умъл­чали, вперили очи в него и го слушахме. Той също беше много увлечен в четенето. Изведнаж нещо силно изтропа и ние под настроението на баладата, всички избягахме, той преди нас . . .

— Можете ли да си спомните какво е чел той по онова време?

— Той много четеше Вазов. Също Ботев. Въобще всички наши стари писатели. Започна също да чете и руска литература.

— Кое е накарало брат ви да напусне училището?

— Баща ми под влиянието на един наш братовчед, решава, че Пею трябва да напусне училището, за да следва за телеграфист. И от тогава започва трагедията за брата ми. Баща ми се е поддал на влиянието на братовчеда ми, за­щото той бе учител и го смяташе за много умен човек, който може да преценява какво може да се направи за бъдещето на Пею. Майка ми настояваше брат ми да следва, обаче знаеше, че гласът на майките често пъти съвсем не се слуша.

Започват денонощните дежур­ства и мъката за него, че е напустнал училището — го тормози. Вдълбочава се в четене и аз мисля, че това му спомогна да се самообразова и да научи много неща. Тия страдания, които той преживя и го засегнаха, може би оформиха, онова което е изразил в поезията си. Ако не беше ги изживял може би и поезията му щеше да отиде в друго направление. Така както се стекоха обстоятелствата за него, го направиха поет. Вече в него­вата млада душа залегна голяма тъга и той се отдаде всецяло на своето образование. Но все пак не преставаше да търси пътища, за да се измъкне от телеграфчилъка, защото съвсем не му допадаше.

— Вие ли сте ходили заедно с  майка си при него в Анхиало?

— Първо беше отишла майка ми, когато беше боден от пневмония. За по сетне пак с майка ми и аз. В Анхиало живота му беше тъжен. Винаги самотен. В свободното си време е отивал и стоял с часове на оная скала, която днес наричат „Яворова скала“ и от нея е наблюдавал безбрежното море и е мечтал. Там той стоя повече от една година.

 Брат ми беше наистина един необикновен човек. Той имаше топла, благородна и нежна душа. Говореше много хубаво, имаше един мек, кадифен глас, малко гърлен, но топъл. Неспособен беше да направи зло, а хората го тормозеха цял живот и го изкараха едва ли не вулгарен убиец.

С две думи, трагедия, трагедия беше неговия живот. . .

Не исках да се докосвам до болното място и с това да причи­нявам страдание на Яворовата сестра.

Благодарих за крайно любезният прием и си поех.

Навън градът смирено се по­коряваше на нощта. В главата ми се догонваха незабравени сти­хове от Яворов. Желанието ми да ги кажа сам на себе си беше силно и аз, като луд мълвях из тъмните и заглъхнали софийски улици. .  .

Смъртта — не виждам друго в белия кивот

На твоите скрижали тайни, о жи­вот!  . . . Млад

на младост зноя не усетих. С ласка

край мене, о живот благоухан

Защо не спреш?

А идваше ми да се провикна и да събудя заспалите, с заседналия  в мисълта ми стих:

„Хей смърт, дай на живота път! . . .“

Коста Георгиев