КАК БЕ УБИТ АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ - ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС, БР.356, СТР.5

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ

КАК БЕ УБИТ 

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ

Оригинално заглавие “НАРОДНО ПОКЛОНЕНИЕ НА ЛОБНОТО МЯСТО НА АЛЕКО“

Из зелените ниви на Пазарджишкото поле се разля пролетен дъх. Червенеят се макови синури. Пойни птици, скрити в шубраки и самотни дървета, пеят с унес. Бавно и тежко, като бойни самолети, прелитат щъркели, пристигнали наскоро от юг. От тук, от там, отвред лъхна лек вятър и разнесе дъх на полски цветя. Утринни лъчи обливат възвишенията на Родопа, която издига на възбог вълнообразни хребети, прошарени с бели преспи. В далечините на Тракий­ската равнина летят бели облаци.

Тая пролетна картина се разкри пред нас, когато наближихме Дебрущенския хълм, отсам Радилово. По пътя от Пазарджик за Пещера се движеха на тълпи стотици хора. Какво е вдигнало тия волни души и ги е устремило вън от града? Къде отиват в тоя син майски ден?

Всяка година, в първия празничен ден преди народния праздник на светите български равноапостоли, хиляди граждани отиват на поклонение при лобното място на Алеко Константинов, който за­върши земния си път трагично, убит на сред път из засада от наемници на бай Ганю. Същият бай Ганю, идеята за който му е хрумнала в най-щастлив момент от живота му. И може би затова се наричаше "Щастливец". Но кой знае — може би това е ирония на писателя, или пък са­моизмама, присъща на всеки смъртен.

Тържеството в памет на Але­ко бе привлякло тълпи граждани от околните градове и села. Ав­томобили, файтони и каруци — цели върволици — вдигаха облаци прах по бялото шосе за Пещера. Селяни и селянки, облечени в нови премени, идат напреки из полето. Прииждат хора през хъл­ма и скоро градината при лобното място почерня от народ. Истин­ско народно поклонение.

На лобното място е издигнат паметник от бял мрамор с надпис: „Пътниче! Предай на грядущето поколение, че тук е паднал убит от наемни убийци поетът — писател Алеко Констан­тинов на 11 май 1897 г.“ Но зло­сторници са издраскали буквите и надписът едва се чете. Враговете на Алеко, които го убиха, не по­щадиха и неговата памет. Пещерци са донесли, както всяка година, мраморен бюст на Алеко, който е поставен на паметник, украсен с голям венец от диви трендафили и полски цветя. Буке­ти от мак са нахвърлени неб­режно върху пиедестала. Пазарджишкото туристическо дружество „Белмекен" е поправило кантона край паметника и е построило пом­па, с която се извлича бистра во­да. Уреден е малък парк, в който са залесени тополи и ака­ции. Но това място е проклето — нищо не вирее.

Между почитателите на Алеко е и Васил Томов, 75-годишен старец, който е придружавал Алеко и Такев във файтона при убийството. Томов е още бодър. Спрял пред паметника, с чувството на тъга той разказва някои спомени за трагичната нощ, когато Алеко завърши своя земен път.

*

— От Пещера тръгнахме в здрач. Беше Св. Кирил и Мето­дий, голям праздник. Нещо пред­чувствахме. Когато тръгнахме Такев покани Алеко да седне от дясната страна на файтона.

—  Не, от лявата страна ще сед­на, каза той.

— Такев пак настоява.

— По никъв начин. Такев е по-старши — отговори Алеко.

— Е, щом не искаш, седни от другата страна — съгласи се Такев.

Файтонджията Тошо Кръстев — Бог да го прости, той сега е покойник — удари коня и тръгнах­ме. По пътя Алеко ни залисва. Все разказва. Стигнахме с. Радилово. Поканиха ни да слезем и да пием по едно вино. Алеко са обърна към Такев и каза:

— Днес е праздник. Щом ни канят, да слезем. Ще видим „бай Ганювците" как живеят и как празнуват Св. Св Кирил и Методий. Слезнахме във Вучковата кръчма. Дойдоха стотина селяни. Сед­нахме и те заприказваха.

— Дайте вино! — казаха някои. Но Такев и Алеко отказваха.

— Пийнали сме.

— Разговаряха доста със селяните и след известно време станаха да си вървят. Три-четири селяни ги спират. Файтонджията, обаче, ни кани да вървим, за да стигнем по-рано в Пазарджик. Такев каза:

— Аз съм готов, но къде е Алеко?

Той беше при селяните, в тра­пезата на кръчмата: десетина души го бяха заобиколили и го разпитва­ха за това-онова; той им отгова­ряше живо и с усмивка. Търсим го, не можем да го намерим. Най-сетне го видях сред селяните и отидох да го поканя да тръгваме.

— Чакай, казва, да поприказвам. Такива добри хорица са тия селяни.

—       Не може — възрази файтонд­жията. — Разболя ми се конят.

Трябва да бързаме.

В това време писна гайда. От­после разбрахме, че този гайдар е курдисан нарочно, за да ни за­бави. Алеко се вслуша и тихо каза:

—  Добре, да свърши песента и ще тръгнем. Колко хубаво свири гайдарят ...

Дойде при нас и Такев, разбута селяните около Алеко и го хвана за ръка. Такев му каза, че на другия ден има дело в апе­лацията, затуй трябва да бързаме.

— Е, щом бързате, хайде да вървим тогава! — отговори след малко Алеко.

През това време притичват три-четири души по нареждане на кмета на село Радилово и ни причакват тук между тия ливади. Те взели от общината кримки, по пряка пътека дошли преди нас и устроили засада.

Беше тъмно. Фенерите на файтона бяха запалени. Когато излязохме от селото, от силното ка­ране на файтона единият фенер изгасна. Алеко обърна внимание на файтонджията и каза:

— Не е на добро това ...

Файтонджията измрънка нещо и подкара конете още по-силно. Такев задряма на рамото на Алеко. А той — като сега помня — раз­правяше за звездите и обясняваше как се наричат. Файтонът летеше, ние приказвахме туй-онуй. По едно време Алеко запя тихо някаква руска песен. После се замълчахме.

Изведнъж се чу залп. Един куршум закачи коня под опаш­ката, а един удари в гюрука и от там — това разбрахме после — рикошира в гърдите на Алеко.

Той извика глухо:

— 0-о-о-! — и легна на коленете ми. Изстрелите се повториха още веднаж. Един куршум изпищя покрай челото ми. Конете се уплашиха и побягнаха. Такев извади револвер и сънен запита:

— Какво има?

— Засада, стреля се.

— Спри! —  казва той на файтонджията. Но конете летят.

—Лежи, ще ни убият! — ка­зах на Такев.

— Не, спри, ще ида да видя кои са тия вагабонти.

Той не знаеше, че Алеко е ударен смъртно. Такев беше смел и ловък човек. Стискайки револ­вера, той искаше да скочи, но не го пуснахме. Файтонджията стро­ши фенера, наведе се и легна на капрата. Наведохме се и ние.

Почувствах, че потече топла кръв по коленете ми. Разбрах, че Алеко е ранен. Дадоха се още два залпа след нас. Конят беше ранен и подплашен бягаше на зиг-заг.

Когато стигнахме до циганското село Кочагово, Такев се обърна към Алеко:

— Стани, минахме опасността!

— Алеко няма да стане — от­говорих тихо.

— Как няма да стане?

— Га̀либа е убит... (изглежда, вероятно е убит, пояснение)

И наистина Алеко лежеше неподвижен във файтона. Такев ревна:

— Олеле майчице, бащице мой, убиха Алеко. Как ще отговарям пред българския народ!

Наизлязоха цигани от селото да видят какво има. Файтонджията и аз успокоявахме Такев, но той не спираше да вика. Заповяда да караме бързо на гарата, за да дадем помощ на Алеко. В тъмната нощ файтонът се залю­ля към Пазарджик с полумърт­вото тяло на Алеко.

Такев спря да вика, замълча, стисна зъби и заплака.

Бързо отидохме на гара Пазарджик, но тялото на Алеко бе ве­че изстинало. Такев каза на фай­тонджията:

— Право при прокурора Майер!

Отидохме в града, но беше ве­че късно. Почукахме на къща. Прокурорът Майер излезе по риза.

— Кой е?

— Такев.

— Какво има?

— Алеко е убит.

— Не уже ли е убит?

— Да, там и там го убиха.

След това дойде полицай и по­иска да арестува Такев, мене и файтонджията. Казаха, че Такев бил накарал нас да го убием! Това го каза окръжният управи­тел Писаров, който ослепя после.

— Господин управителю! — каза Такев — не се намесвайте в работата ми. Аз зная кои са убий­ците, и ще ги открия.

Майер даде една бележка да не ни арестуват. Една войскова част ни изпроводи до къщи, за да не ни арестуват стражарите и да ме ни бият. (Ако те бият, всич­ко ще признаеш!) Прокурорът ни почерпи по един коняк в хотел „Македония“ и след това си отидохме вкъщи. Когато Та­кев се сбогува с прокурора, той му предложи услугите си.

— Да ти дам — каза Майер — два войника да си отидеш.

— Не ми трябват! — отговори той и излезе от вратата на хо­тела. Къщата му бе наблизо. Но току-що излезе и по пътя се да­доха два-три изстрели. Кой беше, не знам. Каза се, че полицаи стре­ляли. Прокурорът се спусна и намери Такев, долепен до един дувар и държи револвер.

— Ранен ли си?

— Не съм. Стреляха, казва, но не съм ранен.

След това Майер го изпрати с няколко войници и постави по­стове.

Тогава партизани дадоха телег­рама от Пазарджик на Константин Стоилов да отстрани Май­ер. Още сутринта се съобщи, че той е отстранен и да предаде следственото дело на Минков. Та­кев се възмути. След това Май­ер го възвърнаха по застъпничество на Такев.

Такев се зае сам да намери убийците и ги намери. Преди да заминем за София, той прати вой­ници на мястото, гдето стана заса­дата, заповяда да го заобиколят и да не пущат никого там. Намери(ха) се стъпки в тира, ендека, които се отляха с гипс. Изпи­таха нашите стъпки — на мене, файтонджията и Такев — и се видя, че не схождат. Разпитаха ни кои познати сме видели. Казах­ме кмета Милуш, Салепов и Минков. Те минаха няколко пъти в кръчмата и приказваха нещо. Шу­шукаха си. Викна ги Майер и тримата и се оказа, че техните стъпки уйдисват на гипсираните. Арестуваха ги, а нас освободиха. Съдиха ги и ги осъдиха. Само Салепов, който беше малолетен, го осъдиха на 15 години и след из­лежаване на присъдата го освобо­диха.

Томов завърши разказа си просълзен и развълнуван от спо­мена за страшната нощ.

*

Отслужена бе панихида за Але­ко. Хилядното множество колени­чи и се поклони на мястото, дето нещастният Щастливец бе пронизан от рикоширалия куршум. Свещеникът произнесе слово за трагичната кончина на Алеко, с проклятие за убийците. Убиецът Салепов е още жив. Той бил осъден — понеже е бил мало­летен — на 15 години затвор и след излежаване на присъдата си, е бил пуснат на свобода. Една година на Св. Св. Кирил и Методий дошел да види как се чествува човека, който той уби. Когато видял огромната тълпа на лобното място, той се спрял и отдалече гледал коленичилото граж­данство. Какви ли чувства са вълнували душата на този човек. кой­то е обикалял мястото, от къде­то преди години, скрит в тъмни­ната като звяр, е отправил кур­шум в сърдцето на Алеко?

— Тук ли трябваше да умре Алеко — възмущаваше се един турист — до циганското село, в това голо поле? Певецът на пла­нините, той който ни зовеше горе при троновете на орлите и дивите кози, при езерата, върховете и бе­лите преспи, да умре тук, до ци­ганските катуни...

Хорът при Пазарджийската гимназия изпя "Балкани", химнът на туристите, а след това в Алековия парк се извиха кръшни хора. Бавно се разотидоха почитателите на Алеко: едни към града, а дру­ги към легендарната Родопа, в царството на елените и кристалните потоци, гдето ги зове духът на незабравимия Алеко.

Г. Клисаров

                Статията е поместена във в. „Литературен глас“, бр. 356, стр.5