ИВАН ВАЗОВ В СПОМЕНИТЕ НА СЪВРЕМЕННИЦИТЕ СИ , 1966 - СТИЛИЯН ЧИЛИНГИРОВ (ОТКЪСИ) - 1/2

Действителното ни запознаване стана по-късно и по неволя се свързва с едно истинско събитие у нас. Това беше подир падането на Одрин. Десетина деня след 13 март 1913 година, деня на неговата капитулация, намиращите се в София народни представители пожелаха да посетят превзетия с върховен героизъм град, по редутите на който паднаха почти половината от жертвите, дадени през Балканската война, с изключение на жертвите, отнесени от холерата.

Впрочем холерата върлуваше и сега и нейните пристъпи не бяха по-слаби в града на историческата българска победа. Но холерата вече не ни плашеше. Знаехме, че тя върлува изключително между простолюдието на града, и ние с него нямахме работа. Войската ни тука беше запазена и незасегната от нейните ужаси. Все пак и тя не беше много сигурна. Но и да не беше така — малко ли е то да видиш един подвиг, макар и след като е отминал, и сред хилядите стонове мълком да се надсмееш на именития немски генерал, после турски паша, Фон дер Голц, който беше казал, че трябват три години, за да падне одринската крепост, и то под напора не на друг, а на пруския войник. Само на пруския. За другите войници, от които и да бъдат армии, одринската крепост е непревзимаема. И ето че тя падна едва ли не в три деня под героичния напън на българския войник. Можеше ли да не се чувствуваш в областта на фантазията? И биваше ли тая фантастична реалност да не се преживее?

Решението да се отиде в Одрин се взе почти веднага. Веднага се пристъпи и към изпълнението му. Ще пътуват само депутати и по-нататък никой друг.

Но ето че на някого хрумна да поканим и Иван Вазов. Може би това хрумване беше на брата му Борис, а може би и да беше и желание на самия поет. Но каквото и да беше, то се прие възторжено от всички. Сега пътуването ни става двойно интересно. Ние ще можем да видим не само какво е сътворил българският войник, но какво ще сътвори след него и българският народен поет.

Влакът тръгна от София сутринта. За нас бяха определени три вагона. В тях щяха да пътуват, както вече казах, само депутатите. Но не излезе така: в купетата се бяха намърдали и други лица, главно офицери, но не от фронта, а от тила на армията, и то от дълбокия тил, чак от София.

Качих се на Подуянската гара. Средата си намерих веднага. Моите приятели ме поеха едва ли не на ръце и ме настаниха. Един от тях ми пошушна с възторжен шушък — да не би да чуе Вазов:

— И Вазов е тука!

— Где е? — със същия шушък питам и аз.

— В съседното купе. Ще те заведа да те представя.

Аз си нагласявам нещата върху мрежената лавица на купето и не отговарям. Та веднага ли, преди още да съм си отдъхнал? Нека да се поразположим малко, па може и да не е наклонен човекът. Както и да е, след като влакът потегли, приятелят ме замъкна и ме представи на Вазова:

— Нашият главен редактор на вестника, и той депутат.

— Зная, зная. За него много пъти ми е говорил редакторът на „Българска сбирка“. Нали и двама сътрудничим в нея? Той беше написал и една голяма статия в защита на моя роман „Казаларската царица“. А тоя роман, както знаете, беше много отричан навремето. И незаслужено.

Думите на Вазова бяха отправени към другаря ми и ме задължаваха нито да ги прекъсвам, нито да ги потвърждавам. Но скоро те се обърнаха и към мене:

— Аз много пъти настоявах пред Бобчева да ни запознае, но нему все не се отдаваше. А запознаването не можеше да стане никъде другаде освен в неговия дом. Но винаги се случваше така, че когато Вие сте там, мене ме няма: когато аз съм там, Вие отсъствувате. Пък то, ето где ни било писано да се срещнем за пръв път.

— Не, срещнахме се по-рано и друг път, разбира се, без Вие сами да знаете. А един път дори снехме шапки и се поздравихме.

— Така ли? Че кога е станало това и къде?

— По шосето за четвърти километър. На моя тик отговори Вашият и ние едва ли не се разкланяхме един на друг.

Вазов прихна да се смее. Прихнаха да се смеят и останалите спътници, като ме заставиха да им разправя подробно цялата тая забавна случка.

— — —

Нощта беше влажна и сурова. Като знаехме, че отиваме на юг, никой не беше си взел дебела връхна дреха: пардесютата ни не бяха в състояние да ни защитят от студа. А той се усили особено много към Любимец, гдето пристигнахме рано сутринта. От селото не видяхме почти нищо освен силуетите на няколко къщички около гарата. Самата гара пък ми се стори толкова невзрачна и неприветлива и тъй тревожно мъждукаха газовите ламбички, че аз само гледах кога по-скоро ще се измъкнем далеч от фасадата й. Но въпреки това влакът продължаваше да се бави и да чака нареждания на своите началства, които се суетяха като привидения в предутринния здрач и току влизаха и излизаха в канцеларията. Най-сетне локомотивът изсвири и влакът потегли. Но сега вече никой не-искаше да заспи. Влизахме в извоювана територия. Бива ли със затворени очи да преминем кървавия път на нашето славно войнство? Не, подобно престъпление не би се простило никому.

Скоро ни спря погледите дългият мост на река Марица в Свиленград. Но градът не ни обърна толкова вниманието. Град като всеки провинциален град у нас. Аз си спомних за Петър Станчев, който беше негов кръстник и още в турско време, преди нашето освобождение имаше смелостта, като учител в него да го кръсти от Мустафа паша на Свиленград. Надникнах в съседното купе. Очите на Вазова бяха заковани в града. Може би сравняваше панорамата от него сега с панорамата му преди четиридесетина години; когато сам е бил учител в него.

Може би се виждаше млад с накривеното си над челото ясночервено фесче а ла азисие (по името на султан Азиса) и с пискюлче а ла мидхадие (по името на везира Мидхад паша). Но аз не се реших да наруша възпоменателния му унес, отдръпнах се и се зазяпах в моста. Толкова ли е широка Марица тука? Един от колегите, един от тия, които винаги са добре осведомени, макар и нищо да не знаят, отговаря: „Широка е, ами“!

Тогава Вазов щe е замислил стихотворението си „На Свиленград“:

Скъпи ми си, о град мили,

мили спомени от младост

с теб душа ми са сродили —

спомени за скръб и радост.

 

Скромен жрец на идеали,

сях лучи и живо слово,

будех съвести заспали,

готвех поколенье ново.

 

Помня руйната Марица

с бряговете разцъфтели,

тиха плачуща вдовица

из поробени предели.

Но свиленградци са вече свободни. Вече е снет фесът от главите им. Спираме се за повечко на гара Капитан Андреево. Тя е малка гаричка и повече прилича на железопътен кантон. Покрай другите войници и служещи тука ни посреща и колегата Георги Райчев, войник от свързочните войски. Стори ми се, че той излезе от някакъв черен мрак с обърната яка на шинела и с повиснала цигара на устните си.

Той се зарадва, като ме видя, и първата му работа беше да ме запита за цигари.

— Тази е последната и не смея да я хвърля от устните си. Поне ми дава илюзията, че пуша. Хвърля ли я, не ще зная где да си намеря място. А през време на война без всичко може, но без цигари — не.

— Чак така не е, но така да бъде. — И му подавам една цяла кутия.

— Е, това е цяла месечина!… А това, звездите около нея — каза той, като прибираше отделните цигари, които му подаваха останалите депутати, наобиколили го от всички страни.

Покрай друго Георги ни разправи как е била превзета гарата или селището край нея. Българската част, една рота, я водел някой капитан Андреев. Той извършил с щурм възложената му задача и след като пленил топа, ентусиазирано се хвърлил върху него и го възседнал. В това време долетял отнякъде куршум и го убил на място. Останал мъртъв да язди топа.

Разговорът започна да се оживява и това може би застави Вазова да се покаже на прозореца. Щом го забеляза, Райчев ни размушка и с войнишка стъпка се отправи към него. Представи му се, но стори ми се, че Вазов не му чу името. Той го запита: можело ли оттука да се слуша и да се наблюдава канонадата на Одрин?

— Може ли? Оттука ни се струваше, че сто ада бяха си дали среща над крепостта. Не се гърмеше върху земята, а гърмеше самата тя в себе си.

— Сто ада?!

Влакът тръгна.

Когато се оттеглихме в купето, Вазов ме запита:

— Кой беше този интересен и духовит войник?

— Млад писател!

— Писател? Ясно е тогава. „Сто ада.“

Вече за сън не може да става и дума. Тракийската равнина се разстла пред нас и почнаха да проблясват в хоризонта минаретата на „Султан Селим“ джамия. Отдалеч те приличаха на копия, хвърлени към небето и замръзнали някъде из въздуха. Още не виждахме Одрин, но струваше ни се, че вече влизаме в него. А преди туй трябваше да минем един понтонен мост над реката Тунджа. Ние се заклатушкахме по него и стъпихме в района на гара Караагач . Постройките на възникналото тука селище бяха високи и в европейски стил. Илюзията е, че стъпваш в малък европейски градец. Но ние нямаме време да се поразходим из него. Файтоните ни чакат и трябва да бързаме из града. Той е пък на няколко километра далеч оттук. Вазова не видях между другите. Може би той беше предпочел да си поотдъхне във файтона, преди да потеглим. А на него се падаше първият файтон. Инак трябваше да го покрием с праха на останалите, ако бихме пуснали нашите преди неговия.

Шосето беше право като свещ, а като свещи бяха и тополите покрай него. Облъхна ме влага. Тя идеше от полето покрай нас, и от реките, които го пресичаха. Нали тука наблизо се събират Арда, Тунджа и Марица, а покрай нас се лее последната? Ето, тя там отпреде се разлива и прави тъкмо от лявата ни страна просторен остров. Сега на тоя остров са разположени съмнително болни от холера или вече заразени от нея. Някои от тях са голи и всички се гърчат като червей на мърша. Гледището е потресаеще. Не го скриват от очите ми и палатките, в които са настанени може би по-привилегированите. Но здрави или болни, всички са обречени на смърт. Аз възвивам глава на другата страна, за да заменя тази човешка гледка с хубавата гледка на природата. Тополите се вишат, сякаш искат да запалят върховете си от слънцето и да осветят гробището, което скоро ще се построи тук или е вече построено.

А времето беше студено. Или както го описва Вазов: „Денят бе мартенски: студен, слънчов и неприветлив. Безконечни вериги от празни полета, от безлистни още дърволяци, от телеграфни стълбове с митинги от врани по жиците летеше бързо пред стъклата на прозорците ни. Цели часове тъй.

След малко Марица, голяма с половинкилометровия си камен мост, по който ще влезем в Одрин.

Наляво от моста — второ свидетелство на обсадата и катастрофата одринска: на един длъгнест остров лежат или седят сега на купове около димящи огньове турци, кадъни, турчета изпокъсани, нещастни, с лица, оглупели от страх, може би и от глад…“

Скоро всички възникваме. Всеки поотделно, разбира се, и всеки в себе си:

„Одрин!“

Възкликва и Вазов печатните си спомени. От тях ние научаваме и какво впечатление му е направил градът.

— — —

Пред конака ни посрещнаха множество турски стражари под командата на наши войници. Те се мъчеха да козируват по нашенски и с подобострастна усмивка ни посочват стълбите, по които трябваше да се качим. Конакът представляваше голямо и продълговато паянтово здание с широка раздвоена стълба за горния кат. Той ми напомни в много отношения търновския конак, работа на Никола Фичето.

В големия насрещен салон ни посрещнаха героите на деня: генералите Вазов и Иванов, някога наричан „природното явление“. Наричан беше така, защото министър на войната в бившия народняшки кабинет, в който и Иван Вазов беше известно време министър на народното просвещение, беше характеризирал войната като природно явление. Тоя му прякор го беше принижил пред очите на общественото мнение доста много и никой тогава не предполагаше, че той ще бъде чествуван някога като национален герой, творец на една от най-големите победи в новата ни история.

Двамата братя разгърнаха ръце и се притиснаха до гърдите си. Сега дойде ред за прегръдка с генерал Иванова. Той си трие сълзите от очите и мълви:

— Победите дължим на тебе, драги ми поете. Ако не беше ти, нямаше да съществува това великолепно въодушевление у нашия войник. Той не отиваше да се бие, а сякаш декламираше твоите стихотворения. Не искаше да остане по-назад от опьлченците на Шипка.

След като се свърши церемонията между генералите и народния ни поет, разговорът стана общ. Едни искаха да знаят колко са жертвите, други питаха за свои близки и познати, а трети се възторгваха от славата, която ще се разнесе по света за българския войник от тая епическа победа. Не е малко нещо да се превземе крепост като одринската!

— Не е! — отговаря генерал Георги Вазов. — Но питайте жертвите, питайте и оцелелите от тоя ад. У нас беше само командуването. Всичко останало е тяхно.

Иван Вазов описа срещата така: „Изкачваме се по старите стълби на стария грохнал вече конак: отиваме да поднесем поздравленията си на губернатора. В широк, нареден по европейски салон посрещна ни усмихнат губернаторът, генерал Г. Вазов. Но ние малко време имаме да приказваме: той бърза да приеме куп кореспонденти. Ето влизат двама пълни и важни господа в цивилно облекло и той ги учтиво покани да седнат на креслата. По-после узнавам, че единът от тях е депутат френски, а другият — бивш френски министър на войната. Дошли нарочно да прегледат Одринската крепост, направена непревземаема от прочутия Голц паша и да се запознаят с начина, по който е превзета.“

„Отиваме в една съседна стая, гдето е генерал Н. Иванов, главнокомандующий обсадната армия. Той сияе.“

Възможно е в това описание на срещата да е по-верен Вазов, и то за това, защото той беше един от главните й участници. Ние гледахме, особено аз, отстрани и не е чудно някои факти и лица да са поразместили местата си. Ала истината си остава една и съща: тържеството и на военния, и на поета. На поета обърнаха внимание и чужденците, самоличността на които беше неустановена за нас.

За нас остана неизвестна и срещата на Вазова с пленения одрински валия.

„Неколцина от нас — пише Вазов — полюбопитствуват да видят валията. Той още не е заминал и е доброволен пленник тук. Намираме го в една отстранена стаичка в конака. Млад още човек, със сухо, бледно лице, озарено от блага и покорна усмивка. Никакво роптание, никаква скръб за сполетялото го нещастие.“

„Аллахън иши (господева работа) — каза той кротко.“

Първата ни работа след приема беше да разгледаме джамията ..Султан Селим“. Всички бързаме по криви и заплетени сокаци към нея. Минаретата и се виждат почти пред нас, а тя самата се губи някъде между напластените една до друга къщи. Най-сетне се открива сравнително широка улица, нещо като площад, и ние я съзираме. Някои от депутатите забързват да стигнат първи, от боязън да не им се укрие или от желание да запазят за себе си приоритета на първите впечатления от нея. Като че ли тия впечатления ще се изтъркат, щом други погледи се спрат върху джамията, преди техните да са обходили цялата й великолепна вътрешност.

Отвън джамията не представлява нищо особено. Джамия като всяка джамия, само че по-импозантна и с повече викала. Те приличат на копия, захвърлени към небето и запрели се някъде по въздуха. Трябва тия викала да са представлявали нещо интересно, когато четирима имами са завиквали едновременно за молитва правоверните от Одрин. Аз се пренасям в Шумен и почвам да чувам призива им: провлечен и звучен, и да виждам фигурата на ходжата, висока и стройна като минарето и с прилепена десница върху едното ухо. Сякаш ухото е затворено, за да не се връща гласът през него, а да лети устремено направо към схлупената наоколо чаршия.

Виждам мислено актьорите на тая религиозна церемония, а очите ми не се откъсват от Вазова. Той се е спрял пред входа на джамията и сякаш се колебае да влезе ли в нея, или не. Но неговите съпроводници го подканят и разперят ръце, като че се намират пред избрана дама в театрален салон. Вазов приема поканата и тромаво пристъпва. След туй аз го изгубвам от очите си. Впрочем загубвам и останалите посетители. Най-първо се спира погледът ми върху дупката на единия от югоизточните прозорци. През нея се вижда част от небето и прави джамията по-близка до Аллаха. Но защо е стреляно върху тая светиня? Тоя въпрос си задавам мълчаливо не само аз. Задали са си го всички, задал си го е и Вазов. И забелязвам, че един от съпровождащите ни военни му обяснява нещо. Даден е само един изстрел, зя да се измери точно разстоянието от позицията до града. Но това е било при първата обсада на Одрин. Сега, при атаката му, нито един снаряд не е бил отправян насам.

Обяснението, изглежда, че задоволява Вазова и той гледа да обърне главата си на друга страна. Вече един турчин приканва неколцина при един стълб и почва да разправя нещо из историята на „Султан Селим джамиси“. На тоя стълб има изваяно едно лале. Това било името на зодчията й. Лальо се казвал.

— Виждате ли? Пак българин — забелязва като на себе си Вазов и повдига главата към свода.

А сводът е най-дивното в тая архитектурна постройка. Дивното не са нито орнаментите или леките златни-украси. В това отношение по-пищна_е шуменската Тумбул джамия. Но сводът на „Султан Селим“ е може би единственият в света. Или ако не е единственият, то един от малкото в света. Намираш се в сграда, разхождаш се между четири стени, а се чувствуваш свободен навън из простора. Над тебе виси тежка материя, а сякаш хвърчи в прозрачността на ефира. И тоя ефир се крепи само на няколко леки и едва забележими стълба.

По пътя говорим само за едно, за архитектурното чудо, като че ли сме дошли в Одрин за него, а не за друго чудо.

На връщане се отбихме при новия одрински кмет Стоян Шангов, бившия основател и редактор на в. „Утро“. Той цял е потънал в пот. Иска му се само с един жест да възстанови мирния живот в дълго време обсаждания град и да го приобщи към новото му отечество. Иска му се всички граждани да се почувствуват еднакво независими и свободни. Иска му се и веднага да премахне застрашителната холера от къщите на Одрин.

Ще е посетил кмета и Иван Вазов. За него той пише:

„Щях да забравя, че тук срещнах и одринския кмет г. Шангов. Въпреки внушителната пластичност на фигурата си той се бе превърнал цял на пъргавина, той беше почти дух: неуморим, вездесъщ, хвъркат. Никога Одрин не беше виждал такъв кмет.“

Малкото ни отсъствие от губернаторството беше достатъчно, за да ни разпределят по квартири и да бъдем

отведени по тях. На мене се даде стая в една богата еврейска къща, стопанина на която беше избягал от

града, оставил на произвола комфорта на своето жилище.

..Аз съм в конака на някой бей — пише, Вазов, —

избягал за Цариград преди падането__на. Одрин. Скъпи европейски мебели, персийски килими, копринени юргани, мраморни мивници, кристални чаши. И нищо не е побутнато. От прозорците гледат минаретата на „Султан Селим“.

Впрочем, от кои ли прозорци не се виждат те? На тях се наслаждавахме и ние от нашата квартира.

 

На другия ден рано сутринта почнахме да се събираме в губернаторството. Сега щяхме да отидем в Айвазбаба, да се поклоним пред жертвите на тая съвременна хекатомба и да се възхитим на тяхната героична саможертва. В съзнанието на всички от нас тоя редут беше една голгота, на която поднесе синовете си, най-добрите си синове, един народ за свободата на поробения си от векове брат. Тръпки лазеха по телата ни, когато се качихме на файтоните и когато те потеглиха по неравните калдъръми. Пък и утрото беше хладно и ветровито.

— — —

Но ето го и самия редут Айвазбаба. Той целият е обсипан с гнезда за тежки крепостни оръдия. Тия гнезда приличат на малки тунели, в които на железни релси се придвижва тежкото оръдие. Прислугата му, а и самото то се намира под закрилата на земята, която нито една граната не може да разбие. Пък какво биха могли да направят полски оръдия срещу крепостни Крупови? Нищо. А ето че направиха. Превзеха една непревземаема крепост. Но оръдията ли? Не, войникът!

— — —

Ние се разпиляхме по редута. Отначало слушах обясненията на придружаващите ни военни, в това число и на двамата генерали, но скоро се отдръпнах настрана.

По едно време усещам, че някой ме приближава и ми говори:

— Ще дадете ли описание за всичко това във вестника?

Обръщам глава и виждам Вазов.

— Не, не ще мога. — Аз почнах да разказвам, че не съм господар нито на впечатленията си, нито на преживяванията си. А когато човек не ги владее, а те | го владеят, нищо не излиза. Само едно: ах, ох!

— И с мене е същото. Боже господи, какъв подвиг! Каква саможертва! На какво не е бил способен българинът!

След малко Вазов ме отмина. И той се зарея за нови впечатления и за също тъй нови усилия да постави впечатленията си в порядък.

— — —

Горе вече бяха се събрали любопитните посетители. Ще се отслужи панихида за падналите. Всички коленичихме, брулени от вятъра, който сега почна да става по-силен и по-студен. Коленичи и Вазов с поглед към небето. Да е молил опрощение за греховете на падналите, не вярвам. По-скоро ще им е желал „лека пръст*. Или пък се е чудел сега на тишината тука, настъпила няколко дни след адски громол. Тишина след рева на сто ада бесни, на сто гръмотевици небесни:

Всичко пусто веч и глухо тука.

Не се чува на живота звука —

едно само днес те населява:

българската безконечна слава.

 

„Панихидата се свърши — пише Вазов — и дружината се запъти към града.

Аз обаче останах още сам. Дълго се взирах наоколо си, в разровените от гранатите гробове; в дървените кръстове, следи от велика епопея, в която тъй нагло се бе проявила силата на българската мощ и дух (Ох, как ми е болно!).

А Айвазбаба оставаше пак пустинен, печален и мълчалив.

Мълчеше той. Но колко много говореше, колко много говореше!

Вятърът духаше все по-силно. Сякаш това беше песен или стон, останал от адските гърмежи тук на 13 март.

Вечерта написах тия строфи за Айвазбаба.“

Следва стихотворението, част от което цитирах преди малко.

След панихидата губернаторството ни даде обяд, Вазов отбеляза, че са присъствували около петдесет души. Между тях имало и няколко турски първенци: бившият кмет, и чини ми се, валията. Подигнато настроение. Ентусиазъм. Той е изобразен и по лицата на турците.

Но тоя ентусиазъм се изля и върху българския войник, и върху военноначалниците му, и върху българския поет.

— Всъщност, кого славословим сега? — пита ме един колега. — Кой от двамата Вазовци?

— И единът, и другият — отговарям аз. — Единият е сътворил делото, а другият ще го предаде на поколенията. Без неговото перо то ще бъде несътворено.

— Толкова ли е голямо значението на поета?

— Толкова, разсъди сам…

В статията е използвана AI генерирана репродукция на изображение.