ПЛОВДИВ – ДРЕВЕН И ВЕЧЕН!

 

ИВАН ВАЗОВ - СПОМЕНИ И ДОКУМЕНТИ - 1976 (ПИСМА)

 

Кореспонденцията между Иван Вазов и неговия скъп приятел — професор Иван Д. Шишманов, в дните и месеците около големия юбилей на поета (70 години от рождението му и 50 години творческа дейност), състоял се на 24 октомври 1920 г.

По онова време Шишманов не е в България и не присъства на тържеството. Кореспонденцията завършва с последните две писма на Иван Вазов до Шишманов — едното, получено в деня на смъртта на Вазов, а другото — след това. Писма — от 105 до 127.

105 

29 септемврий

Откогато получих твоята откритка (от 8 августа), аз нямам никакво писмо от тебе, макар че две ти пиша оттогава.

Какво значи това омълчаване? Аз не знам как да си го обясня, знаяйки твоята акуратност. Или пък не се предават писмата ми. Или пък друга лична причина имаш?

Пиши ми за бога, за да не си блъскам главата и се безпокоя от твоето странно необаждане.

Тука делото по юбилея отива доста добре, макар че силно се чувствува твоето отсъствие. Не ти пиша повече, защото очак­вам ти да ми отговориш.

Сегашното писмо ти испращам препоръчено.

Сърдечен поздрав до тебе и до г-жа Шишманова, също ви поздравлява и сестра ми. И Събка ти испраща своя привет.

Стискам ти горещо ръката.

Твой предан

И. Вазов

ИВАН ВАЗОВ В СПОМЕНИТЕ НА СЪВРЕМЕННИЦИТЕ СИ, 1966 - СТИЛИЯН ЧИЛИНГИРОВ (ОТКЪСИ) - 2/2

Като последна точка от подаръците, поднесени на Вазова по случай петдесет-годишния му юбилей, фигурира под №69 и един телефон — дар от държавата. Инсталиран в кабинета му, телефонният апарат беше сложен на една висока поставка в ъгъла, образуван от библиотечния шкаф и рамката на вратата за гостната стая.

Но аз никога не чух Вазов да ми се обади по него. Не ми се удаде ни веднъж и сам да вляза във връзка. А, в това време усилено работих с подредбата на материалите около юбилея и с описание на това паметно за нашата сива действителност тържество.

Но аз никога не чух Вазов да ми се обади по него. Не ми се удаде ни веднъж и сам да вляза във връзка. А, в това време усилено работих с подредбата на материалите около юбилея и с описание на това паметно за нашата сива действителност тържество.

ИВАН ВАЗОВ В СПОМЕНИТЕ НА СЪВРЕМЕННИЦИТЕ СИ, 1966 - СТИЛИЯН ЧИЛИНГИРОВ (ОТКЪСИ) - 1/2

Действителното ни запознаване стана по-късно и по неволя се свързва с едно истинско събитие у нас. Това беше подир падането на Одрин. Десетина деня след 13 март 1913 година, деня на неговата капитулация, намиращите се в София народни представители пожелаха да посетят превзетия с върховен героизъм град, по редутите на който паднаха почти половината от жертвите, дадени през Балканската война, с изключение на жертвите, отнесени от холерата.

Впрочем холерата върлуваше и сега и нейните пристъпи не бяха по-слаби в града на историческата българска победа. Но холерата вече не ни плашеше. Знаехме, че тя върлува изключително между простолюдието на града, и ние с него нямахме работа. Войската ни тука беше запазена и незасегната от нейните ужаси. Все пак и тя не беше много сигурна. Но и да не беше така — малко ли е то да видиш един подвиг, макар и след като е отминал, и сред хилядите стонове мълком да се надсмееш на именития немски генерал, после турски паша, Фон дер Голц, който беше казал, че трябват три години, за да падне одринската крепост, и то под напора не на друг, а на пруския войник. Само на пруския. За другите войници, от които и да бъдат армии, одринската крепост е непревзимаема. И ето че тя падна едва ли не в три деня под героичния напън на българския войник. Можеше ли да не се чувствуваш в областта на фантазията? И биваше ли тая фантастична реалност да не се преживее?

ИВАН ВАЗОВ - СПОМЕНИ И ДОКУМЕНТИ, 1976 - ИВАН Д. ШИШМАНОВ

ПЪРВАТА МИ СРЕЩА С ВАЗОВА (1885)[1]

От Ив. Д. Шишманов

Помня като днес. Хубав слънчев зимен ден. През нощта бе валял мек, пухкав сняг. Столицата като че бе наметнала разкошна хермелинова мантия, за да празнува победата при Пирот. Бях дошел от Женева със студентския легион и от ка­зармата, дето бяха ни прибрали, бях излязъл в своята фанта­стична доброволческа униформа да се поразходя към „ханчето на Моллова“ (сегашният Химически институт на Дирекцията за обществено здраве), последния етап, до който столичани се осмеляваха в ония блажени времена да прострат своите раз­ходки. Орловият мост не съществуваше, Перловската река, зиме замръзнала, течеше лете още нестеснявана от циментови стени. От Борисовата градина и помен нямаше. Никой не по­дозираше, че от скромната „пепиниера“ около къщичката на градинаря Неф ще се развие някога един разкошен парк.

ИВАН ВАЗОВ СПОМЕНИ И ДОКУМЕНТИ, ИВАН Д. ШИШМАНОВ, 1976 г.

РОД, БАЩА И МАЙКA

Прадядо ми, Кирко, бил дошел от Македония, от Арнаутлука. На стари години се покалугерил в Сопотския манастир «Св. Спас», под името Козма.

Дядо ми (на баща ми баща му) се казвал Иван Вазът. Тъй го наричали, защото бил уж много красноречив: при посрещане на турски паши и аги (първенци), него туряли, да ги приветствува. Турски «вазидерим» ще рече: говоря красноречиво, беседвам. После в Сопот на подбив го наричали Айвазът. Тъй викаха понякога и баща ми, «Минчо Айвазът». Но сам баща ми се пишеше вече Минчо Вазов. В търговската си кореспонденция се подписваше: «братя Вазоолар». В бащиния ми род имало и някакъв свещеник, но какъв ми се е падал, не знам.

Дядо ми, Иван Вазът, бил средна ръка търговец. Него не помня, защото умрял много млад, на 30-годишна възраст, от «тежка болест» (тифус) в Сопот и оставил млада жена, моята баба Ана, която управлявала търговията и имотите му и отхранила двата си сина, Минчо (по-стария) и Кирко. Дъщери нямала.

СПОМЕНИ ОТ ВЪЛА ВАЗОВА-ФЕТВАДЖИЕВА ЗА ИВАН ВАЗОВ – СБОРНИК ОТ СПОМЕНИ, МАТЕРИАЛИ И ДОКУМЕНТИ (1949)

 СПОМЕНИ

от Въла Вазова - Фетваджиева

Нашата добра сестра Въла, която живя при народния поет от 1918 година до кончината му, е написала своите спомени след смъртта на брата ни. Събка Фетваджиева-Грънчарова, дъщеря на сестра ни, беше тъй любезна да предаде спомените на майка си, за да ги из­ползувам. Намерих за най-добре да ги предам буквално, след като премахнах повторенията и ги малко систематизирах. Спомените са от последните години на брата ни, през които сестра ни е била най-близка негова сътрудница.

Б. В а з о в 

ДО ЕЛИСЕЙНА

Беше решено да се прави на бачо петдесетгодишен юбилей. С това той изгуби и спокойствието си.

След като прие депутацията, начело с министъра на просветата и дарението на правителството от 100,000 лева, бачо бързаше да излезе от София. Захвана и да го наболява гърлото.

В Елисейна ни дадоха от фабриката много хубава къща да живеем, обаче гърлото вече силно болеше бачо, и той нямаше ни­какво спокойствие. Всичкото време упрекваше господин Иван Шишманов, че той бил най-голямата причина да му се прави този юбилей. „Ох, колко си бях спокоен, преди да се започне този юбилей“ — ми казваше почти всеки ден бачо. — „Сега ще трябва да се срещам по принуждение с разни хора, да говоря. Защо ми е нужен мене юбилей, аз не търся слава, аз съм скромен човек. Ах, този Шишманов, направи ми най-голямото зло!“ Утешавах го, както можех, като му казвах, че той е човек, който не принад­лежи на себе си, а на народа, на славата си. Казваше ми: — „Лесно е да го казваш. И аз съм човек, и аз искам спокойствие, мене всичко ме вълнува“.

ПЛОВДИВ – ДРЕВЕН И ВЕЧЕН!

СПОМЕНИ НА ЕЛИН ПЕЛИН ЗА ИВАН ВАЗОВ – СБОРНИК ОТ СПОМЕНИ, МАТЕРИАЛИ И ДОКУМЕНТИ (1949)

 ВАЗОВ ОТДАЛЕЧЕ

ОТ Елин Пелин

Първа среща

Името на Вазов бе ми известно още от ранните детски години, като ученик в село. Негови работи четяхме в училището и в големите песнопойки, които по онова време заместваха литератур­ните антологии и които ни запознаваха с Ботев, Вазов, Любен Каравелов и други. От тия песнопойки бях научил „Не плачи, майко“, от Ботев, „Тих бял Дунав се вълнува“, от Вазов, „Хубава си, моя горо“, от Любен Каравелов. Ботев и Любен Каравелов не бяха вече живи, но Вазов живееше и моето детско въображение го виждаше като чуден, хубав, далечен и непостижим великан. Когато дойдох в София да се уча и постъпих в първи клас на гимназията (тогава още ня­маше прогимназия), веднъж чух, че някой от другарите викаше ви­соко: „Тая заран пак срещнах Вазов с кученцето“. Знаех вече на­изуст някои Вазови стихотворения, и някакво особено вълнение ме хвана, като чух, че тоя непостижим далечен човек живее в същия град, където съм и аз. Любопитството и желанието да го видя по­раснаха още повече у мене. Столицата беше още малък, стар град. Улиците бяха прашни, кални, непавирани. Но за мене той беше нов, чуден, особен, и аз често скитах по улиците, да разглеждам къщите, хората, дюкенчетата, войниците, въртележките и странните бараки на цирка, където ежечасно се чуваше страшният рев на лъв.

СПОМЕНИ НА ЕЛИСАВЕТА КОНСУЛОВА-ВАЗОВА ЗА ИВАН ВАЗОВ – СБОРНИК ОТ СПОМЕНИ, МАТЕРИАЛИ И ДОКУМЕНТИ (1949)

МОИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИВАН ВАЗОВ

от Е. Консулова-Вазова

След подробните и много по-пълни спомени за Иван Вазов, на­писани от неговите братя и сестри, едва ли онова, което аз ще кажа, има някакво особено значение. Но записвам го само, защото мисля, че от колкото повече страни се осветли един образ, толкова по-ясен става. А при това, моите впечатления, като впечатления на по-страничен човек, може би, ще допълнят още по-добре някои неща.

Вазовото семейство

Да си призная, с малко скрит страх влизах в това семейство, когато, двадесет и четиригодишна, станах негова снаха, като съпруга па най-малкия брат Борис. Казвам със страх, но то е било може би нещо като страхопочитание, защото името на Иван Вазов беше окръ­жено с ореол в представата на нас, ученичките в гимназията. Върху моя чин то бе издълбано (с риск да понеса наказание за повреда на училищните мебели), озарено с лъчи. Неговите стихове бяха по­стоянно в устата ни, а ако някоя от нас срещнеше на улицата него­вата висока стройна фигура, това внасяше за известно време въз­буда в целия клас и завист към щастливката.