 |
| "Химия и индустрия" бр.2/85 г. |
"Химия
и индустрия" бр.2/85 г. - броят е посветен изцяло на проф. д-р Асен
Златаров, във връзка с честванията по случай 100-годишнината от неговото
рождение
Иван-Асен
Златаров, по-късно известен само като Асен Златаров, е роден на 4(16) февруари
1885 г. в Хасково в родолюбивото и будно семейство на Теофана и Христо
Златарови. Детството и юношеството си малкият Асен прекарва във време, когато
още не са отшумели такива грандиозни събития за българския народ като
освободителните въстания срещу османското робство, Освободителната руско-турска
война, Съединението между Княжеството и Източна Румелия през 1885 г. Той расте
в духовната среда на едно високоинтелигентно за времето си семейство и тези две
влияния — външното, обществено-политическото със своя все още неизживян
възрожденски дух, и вътрешното, семейното със своите духовни добродетели — ще
оставят дълбок отпечатък в целия му по-сетнешен живот и ще го направят
чувствителен и отзивчив към обществените събития и страстно увлечен в духовните
постижения на човечеството.
Бащата Христо
Златаров е роден в Чирпан. Като младеж работи в аптеката на д-р Чомаков в
Пловдив, където проявява голяма любознателност — научава за късо време френски
език, овладява аптекарството и то му става професия. След три години работа в
Пловдив той се премества в аптеката на д-р Миркович в Сливен, а след това
открива и самостоятелна аптека в Хасково. В Сливен той се оженва за дъщерята на
видния хасковски търговец Хаджи Иванчо Минчев, Теофана, и бива изпратен в
Италия във връзка с неговите търговси дела. Там будният и паметлив млад човек
не се занимава само с търговия, а полага значителни грижи и за своето
по-нататъшно образование — научава италиански език, посещава лекции по право,
интересува се и от литература. В Италия Христо Златаров се запознава и с освободителното
италианско движение, така че след завръщането в поробената си родина той го
осмисля на българска почва — става участник в борбите на нашия народ за
свобода. Сподвижник е на Левски и сътрудник на местния революционен комитет.
Тази дейност на Христо Златаров не остава незабелязана от турската власт. Той е
осъден на заточение в Анадола, откъдето се завръща едва след освобождението.
Тогава се отдава на активна обществена дейност — става народен представител,
председател на Хасковския окръжен съд, адвокат.
Бащата е
първият, който насочва малкия Асен към химията. Той води с него разговори по
природонаучни въпроси, а при едно свое пътуване до София му купува малка
химическа лаборатория. С нея Асен, макар и само във втори клас (днешен VII),
прави първите си химически опити и поради неуменнето си едва не подпалва при
опити с фосфор хасковското петокласно училище.
Майката на
Асен Златаров е била жена с поетична душевност и широки интереси. Макар и
завършила само килийно училище, тя самостоятелно научава руски й отчасти полски
и чете в оригинал произведения на тези езици.
Малкият Асен
отначало учи в Хасково, след това в Пловдив, но завършва гимназия в София,
където след смъртта на бащата се премества цялото семейство.
След
завършването на гимназия Златаров се колебае как да продължи своето
образование. Има явно проявени интереси и обич към медицината, но по здравословни
причини записва химия и през учебната 1903—1904 г. той е студент-химик във
Физико-математическия факултет на Софийския университет. Но наред с химическите
занятия, воден от своята жажда за повече знания, той посещава лекции и по други
дисциплини.
В Софийския
университет Златаров остава само една година. Жаден за голямата европейска
култура, на следващата година той заминава за Швейцария и в Женева продължава
да следва химия, която и завършва през 1907 г.
Времето,
прекарано от Златаров в Женева, има огромни последици за неговото духовно
развитие. Там той слуша лекциите на видния представител на химическата наука
Карл Гребе и упорито експериментира. Но и тук наред с химическите лекции живо
се интересува и от други дисциплини. Прослушва курса по биохимия и ботаника при
Шода, слуша лекции по натурфилософия при Емил Юнг, по литература при Бувие, по
политическа икономия при Мило. Освен това Златаров е често и в кръга на руските
революционни емигранти и гори в техния обществен патос. Тук той се запознава и с
Жан Жорес, запленен е от неговата обаятелна личност и социалистическите му идеи
и до последния си час има остава верен.
През 1908 г.
Златаров защищава в Гренобъл, Франция, докторската си теза на тема ״Върху нови
цветни вещества от групата на индулина“. Още същата година, през есента,
Златаров става учител в Пловдивската мъжка гимназия и навлиза най-активно в
обществения и културния живот на града.
През
следващата година Златаров е в Мюнхен на специализация по химия на хранителните
продукти и по съдебна химия при проф. Т. Паул. Оттам изпраща статии в България
върху най-различни теми, като сътрудничи в списанията ״Естествознание“,
״Съвременна
хигиена“, ״Съвременна мисъл“, ״Демократи-чески
преглед“.
Завършил
своята специализация през лятото на 1910 г., през ноември същата година той
постъпва като асистент във Физико-математическия факултет на Софийския
университет при проф.Пенчо Райков. От тази година започва неговата кипяща
университетска научно-изследователска и научно-популяризаторска дейност, която
ще го изведе до върховете на българската култура.
През 1910 г.
Златаров се оженва за Евдокия Атанасова и от този щастлив брак се раждат две
момчета — Асен и Светозар. По-късно те и двамата ще завършат медицина и по този
начин ще осъществят ״първата голяма любов“ на баща си.
И през
всичките тези години Златаров работи трескаво не само като експериментатор, но
и непрекъснато пише статии, брошури, издава книги, популяризира постиженията на
съвременната наука, изнася близо 1000 сказки по цялата българска земя и става
любим оратор на жадната за знания българска публика. Междувременно става
редовен доцент (1922 г.), извънреден професор (1924 г.), а през 1935 г. бива
избран за ръководител на Катедрата по органична химия към Физико-математическия
факултет.
Поради своето
честно и безкомпромисно отношение към парливите проблеми на деня неговият
административен път не е лек. Той постоянно среща пречки от най-различно
естество. Може би тези непрекъснати тревоги и допринесоха за неговата ранна
смърт. На 22 декември 1936 г. Златаров умира във Виена след безуспешен опит да
бъде спасен чрез операция. На 27 декември 1936 г. той бива погребан в София при
стечение на многохилядно множество не с молитви и религиозни песнопения, а с
ботевски песни. При преминаване на траурното шествие под железопътния мост към
гробищата самотен локомотив идва, застава там и започва пронизително да свири.
Ботевите песни и тревожната локомотивна свирка бяха последният поздрав на
българския народ, който Златаров отнесе със себе си като знак на голямото
уважение и обич към него и на вярност към неговите завети.
Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ
С благодарност към доц. СВОБОДА БЕНЕВА за материала
