ПЕТКО КАРАВЕЛОВ - БИБЛИОТЕКА НАШИТЕ ВОДАЧИ

ПЕТКО КАРАВЕЛОВ

ПЕТКО КАРАВЕЛОВ

НАШИТЕ ВОДАЧИ

Редактор: ПЕТКО ПЕЕВ

Година III, Книга 10

ВОДАЧ

          В един психологически очерк от 1934 година известният наш писател Антон Страшимиров бе писал:

          „От освобождението до днес у нас се издига само един исторически образ, който психологично не се поддава на измерване и смело може да се характеризира като феномен. Това е Петко Каравелов“.

И ние виждаме този феномен след дълго отсъствие от родината си да се връща отчужден, неизвестен, почти непознат. А при това той се връща в един исторически момент, когато топовете от Освободителната война още не са заглъхнали, когато се късат последните вериги на едно тежко робство и когато трябва да се изгражда една съвсем нова държава.

Достатъчно беше обаче този непознат тридесет и шест годишен мъж да се появи в училището св. Никола, а после и в Учредителното народно събрание в Търново, за да стане той не само известен, но и да се издигне до положението на централна личност, да бъде слушан от всички с отворена уста и да бъде чувствуван като водач.

Израстнал тъй бързо в очите на своите съмишленици, тоя феномен трябва действително да е притежавал качества, които го издигаха високо над околната среда. Това бързо израстване обаче пробуди и властната му натура. Своенравен, сприхав, той не бе склонен да търпи чужди мнения. От друга страна чувствуващ своето превързходство над околните, неговата самонадеяност преминаваше понякога позволената граница. А всичко това го правеше често да се проявява като фактически диктатор и затуй цялото това положение, Симеон Радев характеризира, като „диктатура на ентуaсиазма“.

Петко Каравелов не беше оратор. Неговата фраза не е плавна, отмерена, напротив — тя е дори често избухлива, отсечена, а все пак завладява слушателите. Като се има предвид и обаянието, което бе спечелил със своя бистър и проницателен ум, със своите богати познания и с придобитото вече име на учен, той действително нямаше съперник.

Достатъчно беше да се появи някъде, за да бъде веднага заобиколен. Неговите съмишленици, особено по-младите, го считаха за необикновен човек, боготвореха го, подражаваха му — поне в туй, което можеха. Мнозина дори си пускаха дълга, като неговата коса, други се опитваха да подражават на неговите маниери.

С всички тия свои качества Каравелов не можеше да остане незабелязан дори и в съвсем непозната и чужда нему среда. Когато бе суспендирана конституцията и Петко Каравелов бе принуден да избяга в Източна Румелия, той се настани в Пловдив. Но и там, макар и в изгнание, той не можеше да остане спокоен. Скоро със своята дейност той обърна внимание върху себе си, хората заговориха за него и той бе избран за кмет на Пловдив.

Това бързо издигане обаче във висините на обществената йерархия причинява често замайване на главата дори и в несуетни и положителни хора. Това замайване, тоя шемет стават понякога причина за изпускане „юздите на самокритиката, за увлечения, за подхлъзвания, които водят обикновено към катастрофа. Изглежда, атмосферата в тия висини съдържа някаква упойка, която указва по-голямо или по-малко влияние върху всеки смъртен човек, пък бил той и много издигнат. В някои случаи обаче, особено при хора с по-слаба култура, с недостатъчно политическо и обществено възпитание, със слабо чувство за отговорност, за да не говорим за безхарактерните, безволни и суетни хора, тая упойка действува особено силно и предразполага тия хора към самозабрава, те изгубват чувството на мярка, изгубват способността си да се контролират и тогава те се плъзват неудържимо към своята гибел.

Злото, неизразимото зло, обаче идва тогава, когато подхлъзналите се към своята гибел високо издигнали се хора, увлекат и цели общества, цели народи към непоправими бедствия. Катастрофата при такива случаи е неизразима.

Разбира се, Петко Каравелов е далеч, твърде далеч, от такива крайности, нито е предизвикал народни катастрофи, но все пак трябва да признаем, че неговото бързо издигане до положението на неоспорван водач, пробуди дремящи заложби у властната му природа и той се прояви като фактически диктатор, макар и това да бе наречено от Симеон Радев като диктатура на ентусиазма. Каквито и да бъдат обаче наименованията, каквито и да бъдат нюансите, диктатурата по своята същина носи в себе си всички отрицателни страни от гледището на демократичното начало. Една от неизбежните последици от това състояние е склонността към увлечения.

А за току-що освободените българи, които нямаха още нито политическо възпитание, нито опит в политическите борби, не беше трудно да изпаднат в по-големи или по-малки увлечения.

Трябва при това да се отбележи, че при всички тия увлечения подбудите изхождаха само от добри желания към народа, в защита на неговите свободи или в осигуряване неговите бъднини. В политиката обаче добрите желания никога не са достатъчни. И при най-големите злини на народите и при най-големите разрушения, които са причинявали, когато по-късно те бъдат разровени и изследвани, винаги на дъното ще се намери по някакво добро желание. Жертва на такива добри желания стават обикновено тия народи, които са недорасли в политическо отношение.

Увлеченията понякога съпътствуват дори и водачите на стари народи, увлечения не липсваха и в хората от либералната партия на младата българска държава, един от първенците на която бе и Петко Каравелов.

Тъй при защита на народните правдини, когато се посягаше на българската конституция и когато се водеха често вътрешни борби, либералните водачи, с още неукрепнало чувство за национално достойнство, в увлечението при своята борба за народни правдини изпаднаха в друга крайност. Самите те, искрени защитници на народната независимост, потърсиха вмешателството на чуждите дипломатически агенти в нашите вътрешни борби. Един народ или водач с достатъчно развито чувство за национално достойнство никога не би изпаднал в унизителното положение да вика чужденци, да търси чужда намеса, да иска помощ от чужбина за разрешаване на чисто вътрешни работи.

Тогава нашите либерални водачи получиха наистина заслужен урок, незаслужено беше само излагането на България. Когато либералните водачи се обърнаха към Гамбета, Манчини и Гладстон, за да протестират пред тия чужденци срещу някои наши вътрешни порядки, двамата от тях дори не отговориха или по-право отговориха с пренебрежително мълчание. Само Гладстон отговори и то с едно частно писмо, че той като министър-председател не може да води преписка с водача на опозицията в една чужда страна.

Това деликатно подсещане обаче не е било достатъчно за хора със слабо политическо възпитание и с недостатъчно чувство за национално достойнство. Такива хора, склонни повече от всички други към увлечения, трудно могат на време да се опомнят. И нашите либерали се опитаха да отправят друг подобен протест, но вече чрез чуждите дипломатически агенти в София. Тези недорасли политици обаче получиха още по-осезателен урок. Английският дипломат отговори:

— Тъй като дипломатическите агенти в София са акредитирани при Особата на княза, аз не мисля, че те биха могли в действителност да приемат един протест, отправен против Негово Височество.

Такива водачи са склонни към увлечения, и когато са на власт, и когато са в опозиция. Но докато в положението си на опозиционери те се проявяват като особено ревностни защитници на свободите и на законите и искат права повече от позволеното, когато са на власт, изпадат в друга крайност. Тогава те не се смущават да касират опозиционните депутати, не търпят чуждо мнение, не мислят, че свободата е за всички, а не само за тях, за управляващите.

Това различно отношение към правата и свободите на народа от едни и същи хора в зависимост от туй дали са на власт или в опозиция може да се практикува само от хора политически недозрели. А тъкмо такива хора лесно се подават на най-зловредната демагогия.

В един момент, когато независимо от чисто стопанските нужди се налагаше и от политически причини, Каравелов като министър-председател реши да откупи железопътната линия Русе—Варна, която тогава принадлежеше на една чужда компания. След преговори правителството внесе законопроект, с който се искаше за тази линия да се заплатят четиридесет и четири и половина милиона лева. Нищо по-добро от това не можеше да се иска, щом стопанските и политически интереси на България са налагали да се откупи тая линия.Изненадата дойде не от самото желание да се извърши това откупване, но от нещо друго.

Петко Каравелов бе забравил, че само преди две години, когато бе в опозиция, и когато трябваше да атакува тогавашното правителство, бе писал във в. Търновска конституция, че същата тази линия Русе—Варна не струва повече от осемнадесет милиона лева. Но ако той бе забравил това, неговите политически противници не бяха го забравили.

И тъкмо в най-решителния момент неговите бивши ученици с право го запитаха в Народното събрание да им отговори — кога именно е говорил истината: преди две години, когато е оценявал линията само за 18 милиона или сега, когато искаше да се платят 44 и половина милиона лева?

Настава смущение, а понесената мълва за подкупи, за комисионни, разпали още повече възбуждението.

Заседанието бе открито в два часа тридесет и пет минути след пладне. В тоя летен ден седми юли 1886 година заседанието в Народното събрание бе истински подвиг за депутатите. Но колкото и горещ да бе тоя ден, колкото душна и непоносима да бе нажежената летна жега, това не бе нищо в сравнение с ефекта от внезапното възбуждение, което се разпалваше с невероятна бързина и сила. Тъкмо това възбуждение предизвика едри капки пот по челата на депутатите, направи да заклокочи вещо в тях и всеки миг можеше да се случи нещо, което никой не е мислил и което никога не е ставало.

На министерската маса бе заел своето място Петко Каравелов. Блед, с блуждаещ поглед, за пръв път чувствуващ несигурна почвата под краката си, той приличаше на моряк сред бурно море, изпуснал за миг кормилото от ръце си. Беше очевидно, че неговият личен авторитет бе вече недостатъчен, за да обуздава, да се налага. И все пак тоя някогашен диктатор на ентусиазъма не можеше да понесе това състояние. Той събира всичките си сили, изправи се и поиска да говори.

Изглежда, възбуждението бе стигнало крайния си предел, а напрежението в наелектризираната атмосфера бе достигнало до там, че най-малкият повод можеше да предизвика експлозия. И наистина, едва Петко Каравелов бе заговорил, когато избухна като бомба оглушителният вик:

— Долу! Долу!

Горчивина изпълни душата; на тоя някогашен диктатор на ентусиазъма, но тия викове вместо да го смутят, да го провалят окончателно, подействуваха върху него тъкмо в обратна посока. Той почувствува как отново израства над околната среда и надживял личните си огорчения, забравил напълно себе си, в него се надигаше само държавникът. Тогава овладян от борческия си дух той отново се изправи сред развълнуваното море от страсти, отново израства като недосегаем гигант. И при незатихналите още гакове на опозицията, той предложи заседанието да се превърне в тайно.

Атмосферата обаче бе все още така неспокойна, че предложението му не бе ясно чуто отвсички, а бе се намесила във виковете и публиката.

Тогава той отново издигна мощния си глас ясно и отсечено:

— Няма да позволя никому да ми вика долу!

А малко след това добави:

— Ако казваме, че публиката ни прави главоболие, то ние пък ще направим лошо впечатление, ако не продължим разискванията.

И чувствуващ вече своето надмощие над развилнялите страсти, забравил всичко лично, уверен в силата на своята честна мисъл, и изпълнен само от чувството на достойнство като държавник, той предлага:

— За достолепието на самото Събрание е да продължи работата.

И работата продължи. А два дни по-късно законопроекта бе приет.

Тъй някогашният парламентарен лъв, пред чиято воля се прекланяше цялото събрание, за когото бяха достатъчни само няколко слова или само един жест, за да овладее и приятели, и опозиция, сега трябваше да изживее една голяма криза.

Това бе толкова скъпа дан на някогашна демагогия. И той, който се ползуваше с обаянието на всички, комуто се опитваха да подражават, когото тъй много уважаваха; той, който бе и остана до края на живота си толкова безукоризнено честен, сега трябваше да долавя слухове за подкупи, за комисионни...

Едва ли има по-тежко възмездие от това, което Петко Каравелов изживя за своята демагогия.

Петко Каравелов бе дал обаче насоката и всички предложения, с които се искаха известни ограничения за българския народ, биваха веднага отхвърляни. Обаянието, което той бе спечелил, бе толкова голямо, че то ставаше дори опасно, защото именно това обаяние го изтъкваше и потикваше да се проявява и като- същински диктатор в Събранието. Но тая диктатура той никога не използува за себе си или за каквито и да е лични желания. Станал носител на демократичното начало и на българския дух. Каравелов бе в стихията си.

Подкрепян от своите по-възрастни другари и известни вече борци още от църковните борби Петко Славейков и Драган Цанков, той макар и по-млад, но по-учен от тях, зае централно място сред либералното течение. Затова и всички предварителни съвещания ставаха у Петко Каравелов.

И дългите години, прекарани в Москва над книгите на най-големите мислители, държавници и философи, сега даваха своите плодове. Сега той нямаше нищо общо с онзи Каравелов от Москва, който само четеше и промишляваше. В дните на Учредителното народно събрание той се яви като съвсем друг човек, като човек на делото, на практическото творчество и строителство или както именитият наш писател Антон Страшимиров казва — като гениален практик.

Петко Каравелов не обича дългите речи. Неговото слово е кратко, дори много кратко. Няколко думи само са достатъчни за него, за да изрази мисълта си, дори за да се мотивира. Понякога, Петко Каравелов притежаваше великолепно този дар да си служи с такива прояви, които бе развил в цяло изкуство за полезно въздействие. Ще се спрем само на два случая от неговия живот и то не толкова, за да илюстрираме мисълта си, колкото да допълним онзи жив портрет за тоя голям наш водач и държавник, който всички трябва да отпечатаме в сърцето си.

Когато Петко Каравелов попадна в Пловдив като изгнаник, скоро за него се понесоха легенди. А когато стана учител, после и кмет на града, хиляди граждани любопитствуваха да видят тоя особен човек, за когото се говореше вече толкова много. Те знаеха, че той е бил в Москва цели двадесет години, че там е изучавал големи науки и когато е започнала Освободителната война, се е завърнал в България. Но те знаеха също, че тоя учен мъж не е можал да се разбере със своя княз, че е повел голяма борба с него и че е предпочел да избегне в изгнание, отколкото да се съгласи с потъпкването на народните свободи. И още много и много се говореше за него.

Потиквани от своето любопитство, а може би и от нещо друго, мнозина искаха да видят тоя странен човек, още повече, че той беше вече кмет на града, кмет на румелийската столица.

Петко Каравелов не отказваше никому, не връщаше никого. Но приемайки всички свои посетители от града и от селата, той искаше да им даде и един поучителен урок.

При тия „приеми“, кметът на румелийската столица се явяваше пред своите посетители, облечен винаги в своите дрехи от обикновен, груб, български шаек. И вместо в студен и неприветлив кабинет или в тържествени зали, тоя оригинален кмет предпочиташе да приема своите посетители в своята малка градинка, често пъти с лопата в ръка.

Някои негови политически противници не закъсняваха да го обвинят, че всичко това не било нищо друго, освен демагогия. В същност и това е пак от рода на демагогията, но само, че то не беше за подстрекаване народа или за лично използуване създаваните настроения, а само за благородно въздействие. И наистина, там, в градинката, облечен с прост шаек и с лопата в ръка той хвърляше невидим мост между учени и прости, между управляващи и управлявани. Тогава душата се отпускаше и кметът, техният кмет, израстваше още повече в техните очи.

Ето и друг един случай. Петко Каравелов е министър на финансите. Един ден научава, че сметките на земеделското училище в Садово не били нещо в ред. На следния ден във второкласния вагон на влака за Пловдив се е разположил мъж, облечен в обикновено облекло от сив български шаек. Той гледа някъде през прозореца и изглежда толкова замислен, че когато минаваше кондукторът, трябваше два пъти да му извика, за да му провери билета.

Слънцето отдавна беше изгряло, когато човекът в сивия български шаек слезе на малката гара Садово и веднага се запътва към земеделското училище. Там обаче слугата го спира и не го пуща да влезе, защото хората вътре още спели.

Смирено посетителят се оттегля и чака вън. От време на време той поглежда часовника си, но търпеливо чака, макар че времето за започване работата отдавна е минало. Най-сетне той дочаква благоволението, когато слугата му извиква сопнато:

— Хайде, директорът те чака.

Посетителят влиза, но директорът нещо пише и без да му обърне, внимание, без да вдигне дори очи, пита небрежно:

— Какво има?

Човекът, облечен с дрехи, ушити от сив български шаек, свалил своята лека широкопола шапка, заговорил:

— Аз съм Петко Каравелов, министър на финан. . .

Посетителят не бе изговорил още последната си дума, когато директорът изпусна писалката, стана и смутено почна нещо да се извинява.

Каравелов му каза защо се е запътил чак от София, а после... после стана това, което трябваше да стане.

Не става дума за директора и всички около него. Те си получиха това, което трябваше да получат. Думата е за това, което стана не в Садово, а за това, което се зашепна по всички канцеларии на цялата държава и за хилядите държавни служители, които дори и на сън започнаха да виждат министра с дългата коса и с рошавата брада да се изправя пред тях на ревизия.

Може и това да е демагогия, но ако всички министри, във всички времена все тъй „демагогствуват“, България може от това само да спечели, а българският народ би се избавил от много директори и много служители като тия от училището в Садово.

Подготвил за печат Кристиан Ковачев