— Не, ти продължавай да си работиш — каза той. — Аз днес съм дошъл да ти искам нещо. Само дай ми дума, че ще изпълниш, каквото ти поискам. . .
Веднага разбрах: тия стъкленки около мене с прахове, от които няколко сантиграма са достатъчни да замразят сърцето.. Стана ми страшно и тръпка на хлад пролази по тялото ми...
Поисках c тия думи да прикрия смущението си, но гласът ми бе неуверен и треперлив.
— Ще ти искам отрова.
Това Яворов го каза спокойно, отмерено, безстрастно, дори някак безразлично. Но под тая привидна кротост аз усетих, че стои едно страшно решение.
И почнах да му говоря, че той трябва да се бори, да победи, защото не всичко е за него умряло: той има още какво да даде на племето ни, а това е достатъчен повод за живот.
— Не, не: ти не разбираш — прекъсна ме той. — Аз ти давам дума, че ще посегна на себе си само ако се убедя, че ме чака пълно ослепяване. И нямам ли тогава право? Мога ли да понеса аз пълната мизерия, ужаса на униженията: нима трябва да почна да прося с номер на гърдите. . .И нима вие, приятелите, ще имате сърце да ме гледате такъв? Ти знаеш живота ми: аз бях горд. Ти дори ми каза наскоро, че аз никому не съм бил приятел, че това е бедата на затворените души като моята: те нямат изповедник, нямат обятия — дето би се стопила болката и би цъфнало успокоението. Ти бе прав: аз цял живот живях сам. Не за друго, не че в сърцето ми нямаше потик за дружба и приятелско излияние, но защото се боях да не ме уязвят, да не се издам в слабост, в нещо, което би ме унизило. И затова в живота аз се борих за недосегаемост и успявах: никой не можеше да надникне в скритото на сърцето ми и да почерпи коз срещу мене. Твои думи са пак, че такива хора са страдалци. Да, това е мъка, да живееш сам и да не можеш да се приближиш непосредствено и просто до тия, които те обичат и скъпят, но какво да с прави; аз имах тоя жребий. Но с тая гордост аз така съм се сраснал, че без нея ще бъда повече труп и от трупа на мъртвец. . .
Аз поисках да го успокоя. Говорих му, че се ще се излезе някак из тоя път, в който нечаканата беда го въвлече: че най-после българското племе му дължи и ще се изплати, в това не бива да се съмнява.
— Нищо не чакам — отсече той. — Ти знаеш ли, че днеска паднах и никой не ми подаде ръка. Да, да, паднах: заплетох си краката в едни камъни и се струполясах. И трябва да е било забавна картина за минувачите: виждам ги как се хилят. . .
Нищо не чакам! Ти кажи само: искаш ли да ми помогнеш да се спася от тия унижения? Или искаш да ме видиш един ден застанал до стълбите на театъра, че протягам ръка за милостиня от публиката, която излиза от представление. . .. Аз пак те моля: дай ми от твоите най-сигурни средства — да свърша със себе си, когато намеря, че това вече трябва да направя . . .
Тоя разговор се в същия дух продължи повече от час. Разбира се, че аз не можах да му дам, и как можех, това, което ми искаше. Други някой, по-силен и по-студен може би изпълни това искане на Яворова. Защото на масата, на която се намериха предсмъртните му бележки, беше и тая да не се пие вода от чашата, защото в нея е имало отрова. Бедният Яворов, колко се е боял да го не измами и тоя път куршумът, та е взел и отрова!. . .
Съпроводих го до къщата му. Из пътя той мълча. Някаква неловкост имаше между нас. Само при сбогуване той ми каза:
— Колко жесток човек си бил. . .
Нищо не му отговорих. И какво можех да му кажа? Моята истина не беше неговата, моето добро не беше неговото: той бе от друг свят и аз не го разбирах. Може би той беше прав, но какво можах аз. . .
След това той вече не дойде при мене. Грях имам, че не го потърсих и аз. След десет дни беше вече късно: Яворов отмина, като остави един дълг към него: да посочим на неговата невинност, да заклеймим чуждото нехайство и жестокосърдечие. Защото срещу Лора и Яворов се бе сдружило и цялото общество и подпомогна тяхната гибел. Не можаха да им простят, че той има слава, а тя — любов. Това ги вбесяваше, неговите завистници, и те дочакаха да видят своя празник: как рухна за миг благото, което те користно поглеждаха. Но това, което нашите дни уби и отрече, утрешните дни ще го осветят и от живота и смъртта на Лора и Яворов ще се роди най-хубавата легенда, откърмена под жестокото небе при полите на Витоша.
1925
ВЪЗХОЖДА ТЯ
П. К. Яворов
Възхожда тя и грей - звезда на моя блян несвесен,
но копнея аз за светлина,
че тя е призрак нетелесен -
и една
сънувана, ала непрозвучала песен.
Сто тела, които доближавах и презрях,
на миналото сенки безпокойни,
гледайте звездите, вижте я сред тях, -
елате, жрици на желанията знойни,
и простете моя грях!
Възхожда тя, но вие сте жестоко отмъстени,
че очите ми са в нея приковани, аз ревнувам нейните лъчи.
в безкрая устремени:
нейното мълчание звучи
бог знае где - за херувимите пленени.
Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ
