ПЕТКО КАРАВЕЛОВ - НАШИТЕ ВОДАЧИ

ПЕТКО КАРАВЕЛОВ

Когато през Освободителната война Петко Каравелов напусна Русия и се прибра в България, той донесе със себе си и икономисаните от своите частни уроци в Москва десет хиляди рубли. За онова време тази сума бе твърде значителна. И въпреки отсъствието на Каравелов близo двадесет години от България, той си остана верен на българското разбиране — всеки българин да си има свой покрив, свой дом. И той си купи къща в София още през 1879 година, преди даже да се ожени, преди да има свое домашно гнездо.

На улица Левски, тъкмо срещу кметството, се намираше една обикновена дъсчена ограда с пармаклъци, зад която се намираше малка градинка. Три акации бяха подредени непосредствено в дясно от входа, а още по в дясно се издигаше висок голям брест и поглеждаше отгоре снизходително към малката къщичка, която бе сгушена в дъното на градинката.

Тази именно къщичка с градинка бе купил Петко Каравелов преди още да бъде депутат и министър, в нея той живя през целия си живот. Но изглежда, министерският пост в България по онова време съвсем не е бил доходен, защото Петко Каравелов, след като беше три пъти министър-председател и даже регент, не бе успял да икономиса дори и толкова, колкото бе скътал на страна от своите частни уроци в Москва, защото след неговата смърт семейството се бе принудило да продаде тоя единствен имот, оставен от този голям общественик и държавник.

И днес вместо тази малка къщичка да бъде откупена от държавата и превърната в музей и в светилище за българите, тя бе съборена, за да бъде издигната на нейно място някаква банка.

Наистина, Петко Каравелов бе голям водач и значителна част от народа бе зад него и с него; той бе и голям строител, строеше с широк замах, но всичко, което строеше, правеше го за своята държава, за своя народ. За себе си той не бе помислил, нямаше време. Пък и как можеше да отделя,и време и сили за някакви си лични или семейни нужди?

Нещо повече — когато той бе министър, неговата другарка в живота продължаваше да бъде учителка, само че докато нейният мъж беше министър, на нея бе неудобно да получава своята учителска заплата и тя се отказа от нея.

Каравелов беше сприхав, избухлив, което безспорно му вредеше в неговия обществен живот. Той бе такъв и към най-близките си приятели, дори и когато се събираха в широкия салон на неговия дом или в ״текето“, както го наричаха тогава. Но отидат ли си приятелите, остане ли със своята другарка, влезе ли в средата на своето семейство, той става неузнаваем. И мнозина, дори негови близки, които не познават интимния му семеен живот, не можеха да повярват, нито да допуснат, че той бе един от най-внимателните съпрузи и един от най-нежните бащи.

Скоро младото семейство се увеличи с три деца, три момичета: Рада, Виола и Лора.

Когато акушерката съобщи на щастливата родилка, че и третото дете е дъщеря, по лицето на госпожа Каравелова премина сянка и тя не можа да се въздържи и промълви:

—     Бедният Петко, пак момиче...

В тоя момент тя мислеше само за своя мъж, само за това - как той ще посрещне новината за третата своя дъщеря.

И когато този беден Петко, току-що завърнал се от път влезе при нея, когато той взема в ръце новороденото отроче от женски пол, тя вижда светналото му лице, вижда сиянието на щастливия баща, но измъчвана от съмнение, тя не вярва в неговата искреност и с нежен упрек се обръща към него:

—     Защо се преструваш? Виновна ли съм аз, че пак е момиче?

А той я гледа все още сияещ от радост и се чуди как може да се съмняват в неговото щастие. Но за да бъде повече убедителен, за да разпръсне загнездилото се неприятно чувство, което напразно измъчваше неговата любима, той се вижда принуден да й изложи своите съображения, че не само няма причини да се приструва, но той отдавна живее със скритото свое желание, че ако някога Бог го надари с деца, той има основание да желае те всички да бъдат само момичета.

И техните винаги нежни и от нищо не помрачавани отношения, като че ли от нищо не можеха да бъдат засегнати. И те не бяха помрачени! дори от каприза на природата — в тяхното семейство да се родят три дъщери и нито един син.

Преминала през много изпитания, Екатерина Каравелова не само запази напълно своето влияние на съпруга и майка в семейството и на истинска и вярна другарка, но често се проявяваше и в техния салон. Случеше ли се, че разговорите между приятелите и съмишлениците на нейния мъж се разгорещат, госпожа Каравелова оставаше децата за минута, зарязваше домакинството и уж случайно се появяваше в текето. Обикновено тя нищо не казваше във връзка с разгорещените разговори, но нейното държане, нейната поява дори, оказваше такова благотворно въздействие, както пролетният лъх след мрачната и сурова зима. Това, разбира се, не можеше да остане незабелязано, особено от постоянните посетители на техния дом. И затова появеше ли се тя при такава атмосфера, чуваше се гласа на първия, който я забелязваше: ето нашата миротворка! И приятелите отново ставаха приятели.

Петко Каравелов поглеждаше с благодарност миротворката, макар и често сам той да бе центъра на разгорещената атмосфера.

Но колкото сприхав и темпераментен да беше той в споровете и дори в разговорите, каквито и резки изрази да употребяваше, той никога не влагаше в тия разговори злоба или отмъстителност. Тъкмо напротив — той беше толкова незлопаметен, че още на следния ден можеше да забрави и най-тежките думи и изрази, които е произнесъл.

Една сутрин Каравелов, отивайки на работа в своето министерство срещна случайно Тодор Бурмов, спира се и под влиянието на някаква мисъл му казва рязко:

—     Аз ще те обеся!

Докато изненаданият Бурмов се опомни, Каравелов бе си отминал, но целият ден той не можа да се успокои от тая тежка заплаха. И на следната сутрин той причаква Каравелов по същото време и на същото място и след като дълго бе обмислял своя отговор, и не намери нищо да тежи на съвестта му, нито причини за една такава заплаха, каза му съвършено кратко:

—     Не можеш!

Каравелов на свой ред го изгледа, помъчи се да разбере какво му каза, но... той бе забравил всичко, а Бурмов бе си отминал.

Най-често обаче избухванията на Каравелов произлизаха от глупостта на хората. Към глупостите той бе толкова непримирим, че неговите най-близки приятели обичаха понякога да се шегуват.

Петко Каравелов имаше здрав сън и никакъв шум не можеше да го събуди дори и когато само е задремал. Една вечер, когато Каравелов сладко си дремеше, въпреки разговорите на неговите приятели, и когато те с нетърпение го очакваха да отвори очи, Алеко Константинов им казва: искате ли сигурно той да се събуди, нека някой да каже една глупост. Той дори и на сън не търпи глупостите.

Но той особено не ги търпи, когато е буден. Глупостта според него изравнява хората и всички пред нея са равни. Тъкмо затова каже ли някой една глупост, Каравелов се нахвърля с еднаква стръв срещу нейния автор — бил той противник или най-добрия му приятел.

Един ден в текето са събрани мнозина приятели. Разговорите се водят около злободневни въпроси. Каравелов води оживен разговор с една малка група. Изведнаж той прекъсва разговора си, обръща се и пита възмутен:

—     Кой е този идиот, който иска касирането на депутата Рачо Петров?

Всички замлъкнаха. В салона противници нямаше. Той не се интересуваше кой приятел именно може да иска касирането на един депутат. За него беше важно, че тоя депутат може да бъде полезен на народа си, на държавата си, пък макар в момента да е опозиционер.

И което е още по-рядко за нашите сурови политически нрави, Каравелов не само беше безпощаден към погрешните преценки на своите приятели, но той притежаваше способността и да бъде обективен към своите политически противници.

Когато един ден негови съмишленици силно атакуваха Стамболов и може би бяха с нещо прекалили, Каравелов стана, закрачи възбудено из стаята и възнегодува:

—  Какво — Стамболов, Стамболов! — когато дойде зор, вие всички се изпокрихте из миши дупки, а само Стамболов излезе налице!

Как с мъка човек трябва да се откъсва от толкова важни моменти, от толкова скъпи преживявания на още по-скъп за всички българи човек!

А бихме могли с пълни шепи още да гребем в областта, и на политическия, и на обществения, и на културния и дори на личния му живот, но... невъзможно е тук всички те да бъдат засегнати.  Та и без това може би ние вече доста се разпростряхме.

Ето го политически затворник. Но Петко Каравелов и там влага сетни сили и там отстоява пристъпите на тъмни сили само за да извоюва един по-добър живот в неговата Родина.

И на пети август 1894 година в една от мрачните килии на Черната джамия се реши създаването на демократическата партия. А още на следния ден бе посочено и нейното първо управително тяло. Това управително тяло, което се състоеше от седем души, наречени още седмочисленици, и което се възглавяваше от Петко Каравелов, броеше в своя състав още: Алеко Константинов, Ив. Славов, Г. Калинков, К. Арсениев, Хр. Горанов и К. Димов. А две седмици само след основаването на партията и първият брой на новия вестник Знаме излезе.

Наред със своя бурен политически живот Петко Каравелов намираше и достатъчно време за културните прояви в новата държава. И тук пак той се явява било като вдъхновител на много идеи, било като застава начело на много ценни почини.

И още в 1889 година ние виждаме да се създава известната библиотека Св. Климент, редакцията на която бе привлекла за свои сътрудници най-видните за своето време хора на литературата и науката, без да се ограничава от тяхната политическа принадлежност.

 Редактор на тая библиотека бе неизвестният Камен Чернев, но сведущите съвременници знаеха още тогава, че това беше само един псевдоним, зад който се изправяше маститата фигура на Петко Каравелов.

Тая библиотека обаче просъществувала едва около две години, трябваше да спре, защото нейният именит редактор бе грабнат една вечер от дома му, изпратен в участъка, за да бъде хвърлен в Черната джамия. Наистина, сътрудници имаше още достатъчно, но... душата, редакторът липсваше.

А едва Петко Каравелов бе излязъл от затвора и неговото влияние не закъсня да се отрази отново в нашия обществен и политически живот. И трябваше да изминат само няколко години, за да бъде той отново потърсен.

На деветнадесети февруари 1901 година Каравелов е отново министър-председател и отново начело на управлението — сега коалиционното управление от неговите демократи и прогресивната партия на Драган Цанков.

Но и тоя път, както и винаги през целия си живот, той постави интересите и достойнството на българската държава много по-високо от интересите на партията и на своите приятели.

Беше се явила необходимост от държавен заем. Предложените условия обаче бяха неизгодни и уронващи престижа на държавата.

Нима можеше да има колебание за мястото на честния и уважаващ народа си държавник? И Петко Каравелов отхвърли смело и категорично предложените условия за заема, макар и да знаеше, макар и да беше напълно уверен, че с това ще бъде сигурно бламиран от своите съдружници в управлението.

И още същата вечер, втори декември 1901 година, едва заемът бе гласуван, Петко Каравелов си подаде оставката и с вдигнато чело се отправи като обикновен, но честен гражданин, към своя скромен дом.

Неговото здраве не беше вече в ред. Налагаше се повече спокойствие, налагаше се и специално лекуване. Но можеше ли човек като Каравелов да остане спокоен и равнодушен към толкова жизнени за народа въпроси, към толкова крещящи неправди?

А да се подлага на специално лекуване? — Та затова са необходими преди всичко материални средства. Може би странно е това за нашите съвремениици, но Петко Каравелов, който бе вложил всичките си сили да промишлява за съдбата на милиони хора, за съдбата на целия народ, бе пропуснал да помисли само за своето семейство и .. за себе си.

Оказа се, че когато стана нуждаещ, той нямаше никакви средства.

Най-после приятели бяха намислили нещо. Той трябваше да замине за чужбина.

И на двадесет и втори януари 1903 година в скромния дом на Каравелов пак се забеляза оживление. Бяха дошли първенците на демократическата партия, а на кушетката в салона бе полегналКаравелов. В тоя ден трябваше да се избере заместника на шефа на партията преди той да замине за чужбина. И тоя заместник бе намерен в лицето на Александър Малинов.

Два дни след това обаче, тоя временен заместник трябваше да поеме изцяло ръководството на партията.

Късно вечерта на двадесет и четвърти януари 1903 година, едва последните приятели си бяха отишли, Каравелов се надигна от леглото и извика:

—     Катя, водица!

И неговата Катя веднага се отзова с чаша вода, но когато с едната си ръка тя държеше чашата, а другата подложи под главата му, за да я повдигне и му даде няколко глътки, той като че ли бе чакал само тоя момент и главата му се отпусна на ръката на неговата Катя, за да не мръдне повече.

Петко Каравелов вече не беше жив.

Точно два месеца не му достигаха, за да завърши своите шестдесет одини. Неговата артериа склероза, според лекарите, а може би още по-право — неговият бурен политически и обществен живот, извика преджевременно неговата смърт, за да бъде оплакван от всички ония, които го бяха виждали, слушали, за да бъде оплакван и от тия, които ще слушат за страданията на един честен държавиик заради честността си и на един смел и неумолим общественик заради своята неумолимост.

И тук ние не можем да не повторим думите на руския писател Амфитеатров:

— Българино,... сваляй шапка благоговейно. Защото Петко Каравелов умре тогава, за да заживее в сърцата на всички българи, на тия, които ще дойдат утре, на целия народ.

Из книгата на Петко Пеев - "Петко Каравелов - Нашите водачи", Библиотека "НАШИ ВРЕМЕНА" 

Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ