 |
| ПОГРЕБЕНИЕТО НА АСЕН ЗЛАТАРОВ, от ЖЕКО ВЪЛКАНОВ |
Когато Асень Златаровъ живѣлъ и училъ народа да живѣе по-сносенъ
и по-човѣшки животъ, на мене той не бѣше известенъ. На 22 декемврий 11 часа
вечерьта 1936 г. излизайки отъ салона на „Славянска беседа” въ дѣсно на стената до последната външна врата
(при входа до тротоара) видѣхъ бѣлъ листъ съ надписъ въ нѣколко стиха, въ който
прочетохъ, че нѣкой си професоръ д-ръ Асѣнъ Златаровъ починалъ, и че неговитѣ
ученици студенти му се кълнатъ, че ще последватъ завета му. А хората,
излизащитѣ следъ мене, се струпватъ, като единъ протегналъ шия, другъ се
вдигналъ на пръсти, за да прочетатъ писаното на листа. И дочухъ думитѣ на
нѣкои: „Умрѣ Златаровъ, младежьта осиротѣ"... „Златаровъ умрѣлъ, но онова
що посе вечно ще никне, стига да има кой да го жъне, но пъкъ и има: стари и
млади проникнати отъ човѣшкото, тѣ вѣчно ще жънатъ..„Ахъ! Асѣнь Златаровъ —
човѣка-борецъ за повече правда въ живота и разбиране на народитѣ — умрѣлъ.
."
Тъй завърши погребението на човѣка —- българина Асѣнь Златаровъ.
I.III.1937 г. София. Жеко Вълкановъ
На другия день жалейки за него, като снѣгъ се бѣлнаха по стени,
дъски и дървета - разнитѣ университети, училища, дружества, кооперации
и...и... изказватъ своята жалба по него. . . Днитѣ вървятъ, града побѣлѣ
отъ жалейки, коя съ кръстъ, коя безъ кръстъ, коя съ черна черта въ дѣсно.
Вестницитѣ се пълнятъ съ страшната весть, че Златаровъ умрѣл и че е редъ
на младежьта на своя гръбъ да понесе неговитѣ дѣла. Издаде се Златаровъ
листъ съ ликътъ му и под него съ надписъ, че науката трѣбва да нахълта срѣд
маситѣ и да се използува отъ нея. А другия день и покана да се
притече народа, за да посрещне и изпрати народния учитель Асѣнь Златаровъ.
Вестницитѣ пакъ пишатъ, че Златаровъ е понесенъ отъ странство за
родната земя съ автомобилъ.
Недѣля. 27 декемврий. Силенъ вѣтъръ вѣе изъ софийскитѣ улици.
Тъмни облаци сѫ надвесени надъ града. Дочухъ нѣщо за Златаровъ и ми се искаше
да ида на погребението му. Вѣтъра се усили, стана по-студено, дето жилне — рѣже
... Къмъ два часа следъ обѣдъ отидохъ къмъ хотелъ Веlе-vu," понеже край
него щѣше да мине погребалното шествие .. . Къмъ 5 часа, отъ къмъ турската
джамия, свѣтнаха факли, блѣснаха вѣнци, черна се народа. Една група отъ цѣлата
маса носѣше сандъка съ мъртвото тѣло на Златаровъ на раменете си, подпирайки го
съ рѫце. Наближиха хотела. Цѣлата улица свѣтна отъ многобройнитѣ факли.
Множеството вѣнци даваха отражение на факлийската свѣтлина. А народъ, народъ,
яйце да хвърлишъ нѣма кѫде да падне... Къмъ срѣдата на погребалното шествие
виждам младежи вдигнали плакати и отъ дветѣ страни съ ликътъ му при надписи:
отпреде — „Демокрацията е реална сила", отзадъ „За мира — противъ
войната" „Той не умира"... „Твоето дѣло е нашъ идеалъ"... „Предъ
любимия учитель поклонъ". За очудване, музика нѣмаше. Неговото
погребение бѣше народно. Нѣмаше автомобили, нямаше файтони. Неговитѣ изпращачи
бѣха хора отъ беднитѣ и разбранитѣ, отъ искреноплачущитѣ. Всѣки дълбоко
възмутенъ, нито една засмивка. Нито дума разговоръ. Стройни редове, тихо като
мъртви, вървѣха, Съ отправенъ погледъ нѣкѫде къмъ сандъка му — се стремѣха да
видятъ нѣщо. Къмъ срѣдата на тази човѣшка народна маса потеглихъ и азъ. При
завоя отъ „Мария Луиза" до „Кохлодуй" се присъединихъ къмъ мирната
маса. Едни минаха презъ дъсчения мостъ надъ ж. п. линия. Други — следъ тѣлото
на Златаровъ подъ каменния мостъ на сѫщата линия.
Наближихме гробищата. Влѣзохме вѫтре. Въ лѣво е алеята „Св.
Петъръ". Нѣколко стражари упѫтваха хората да запазятъ редъ, да се не
натискатъ напредъ. Предъ мене на 40—50 метра бѣше изкопания прѣсенъ гробъ, дето
щеше да бѫде закопанъ Златаровъ. Носещитѣ вѣнцитѣ и факлитѣ се бѣха спрѣли на
северъ до гроба му... Започнаха речи предавани по микрофона. Екна гласа усиленъ
чрезъ него. Всички се сковаха. Вѣтъра жилѣше, но никой не мърдаше. Пръвъ
заговори председателя на общо-гражданския комитетъ Иванъ Пастуховъ: Че какъ,
когато Асѣнь билъ още въ София, го запиталъ защо е така отслабналъ, а той му
казалъ, че е изморенъ, че му се вдигатъ киселини и че не е добре разположенъ.
Пастуховъ му казалъ, че като химикъ да ги неутрализира. „Не могатъ да се
неутрализиратъ, казалъ Златаровъ. Азъ мислѣхъ повече за хората отъ колкото за
мене. Пъкъ сега и пари нѣма да замина въ странство на лѣчение... Азъ мисля за
себе си, когато мисля за всички. Азъ съмъ изморенъ, азъ съмъ отслабналъ не отъ
болестьта си, а отъ срѣдата, въ която живѣя..,, Разправи, че Златаровъ говорилъ
за Ботева. Писалъ е на кого принадлежи и казалъ, че Ботевъ принадлежи на тѣзи,
които си отдаватъ цѣлия си животъ въ служба на народа. Че до последенъ моментъ
Златаровъ се борилъ срещу неправдитѣ и насилията въ нашия общественъ
животъ."
Стани и вижъ, Асѣне, хората отъ народа, отъ всички обществени
слоеве дошли въ тъй небивало множество при факлитѣ на тая зимна нощь, за да ти
кажатъ последното Сбогомъ. Кое ги е събрало наедно. Кое ги вдъхновява въ тоя
часъ. Всѣки отъ тѣхъ чувствува въ себе си частица отъ онова, което бѣше въ
твоята душа. Както всички сѫ обединени предъ дѣлото на Ботева, тъй всички,
които мислятъ въ тоя моменъ за тебе, си даватъ клетва предъ твоя прѣсенъ гробъ,
че ще останатъ вѣрни на твойтѣ свѣтли завети..."
„Асѣне, Асѣне, черви ще проядатъ твоитѣ очи, влагата ще просмучи
месата ти. Защо не станешъ, Асѣне, и да видишъ тоя многохиляденъ народъ дето е
дошълъ да те изпрати, край тебе какъ стои и надига глави да те види, ако не
тебе, то поне гроба ти. Въ тоя зименъ мразъ всички стоятъ — не искатъ да си
отидатъ. Нощь настѫпи, погледитѣ на всички сѫ къмъ тебе насочени…
Втори говори кмета на гр. Хасково, че като кметъ на Хасково,
рождения гр. на Асѣнь Златаровъ, дошълъ да изкаже мѫката, която изпитватъ
съгражданитѣ на Златаровъ — хасковци. Какъ всички останали покъртени за
смъртьта му. Какъ си спомвали какъ имъ говорилъ на разни събрания щомъ посетѣлъ
Хасково, че и той какъ се чуствува тъй зле поради ранната загуба на единъ
народенъ човѣкъ, борецъ за повече радость на живота, повече правди, повече
човѣшки дѣла, повече грижи за обществото отколкото за себе си... и че какъ
единъ пѫтникъ въ влака идвайки за София му казалъ съ най-силни думи —
възмущение си за смъртьта на Златаровъ: „Сърдитъ съмъ на Бога дето ни го отне
Асѣнь Златаровъ толкова рано. Той имаше още много да ни поучава. Ний
осиротѣхме.. Другъ говори, че дошълъ отъ неговия втори рожденъ градъ дето
имъ направилъ чешма и прокаралъ вода на населението. Сравни го съ птичка, която
била кацнала на най-високото розово клонче, клончето което расло и птичката се
издигала все на горе и тъкмо, когато почнала да пѣе най-хубаво, когато пѣсеньта
и почнала да се слуша отъ всичкитѣ околни — то клончето клюмнало и птичката
паднала въ пропастьта, предъ нея си—че това е Асѣнь Златаровъ... Говори
студентъ, че никога младежьта не ще забрави своятъ учитель, че неговото дѣло ще
бѫде идеалъ иа младежьта... После говори студентка, наричайки го, скѫпи
учителю, учитель, който наричалъ ученицитѣ си: другари, обичалъ които се трудятъ,
не че си знаели уроцитѣ, но че обичали самия трудъ,чрезъ който завладявали
науката... че никога не ще намѣрятъ учитель, като него, който въ най-тежкигѣ
моменти да ги утешава и че който пръвъ замислилъ за тежкото положение на
българския студентъ и учитель..." заплака и спрѣ.
А говорящиятъ следъ това изтъкна, че едва ли има смърть на
народенъ труженикъ да е засегнала тъй силно душата на българина, както тъй
ранната загуба на българския любимецъ — радостенъ въ житота, пъленъ съ
творчески сили, любящъ и предаденѣ на народа, ученъ професоръ и общественикъ
Асѣнь Златаровъ. Че грозната весть за неговата смърть отекнала като
болезненъ стонъ по всички краища на страната. Че предъ него въ тоя мразъ и
мракъ стоятъ хиляди граждани. Че всѣки скърби и отдавна почить на паметьта на
скѫпия народенъ трибунъ. Че никога не е имало такoва народно погребение,
такъво огромно траурно множество, дошло изъ срѣдата на ония, който нѣкои
мразятъ, а самиятъ той обичалъ — говори каква бѣ oбичьта на Златаровъ въ сърдцата и умовете на българскитѣ
граждани. Че си отиде единъ голѣмъ умъ, едно сърдце любящо народа, едно
нечувано дарование, единъ ученъ, единъ доблестенъ народенъ трибунъ, издигващъ
се общественикъ, пропитъ съ своята човѣщина въ служба на народа. Че Златаровъ
не билъ само ученъ, който да се затвори въ своя кабинетъ или лаборатория, не
билъ учитель само за студенти. Той ималъ високо и широко съзнание за
своето обществено предназначение.
Той мразѣлъ онѣзи, който произхождали отъ царството на бухалитѣ
а такива сѫ онѣзи наши българи, който стоели по кафенетата и казвали: „Днешната
младежь е кривъ пѫть хванала", че за нея требва да се създадатъ занаяти.
Че науката, културата, просвѣтата трѣбва да бѫдатъ само на единъ крѫгъ граждани
— елитъ, както сами се тѣ наричали. Че Златаровъ бѣше за народната
просвета, култура, наука, който да се внедрятъ заедно въ широките народни маси
съ жива наука. Че науката да се впрегне въ полза на стопанството и единното
народно преуспѣване. Че много години той разливатъ знанията си и човешкото
сърдце предъ хиляди български граждани, своето живо сърдечно слово въ безброй
сказки, статии, книги научни трудове. Буделъ народното съзнание. Че въ
последнитѣ години станалъ жива съвесть на българската интелегенция,
действителенъ народенъ трибунъ — смѣлъ борецъ за обществена правда, за
демокрация и народни свободи и независими права. Че Златаровъ усѣщалъ болкитѣ
на народа. Най-много до стремежитѣ и борбитѣ на пренебрегнатите, до идеалитѣ на
съвременото човечество на растящата интелегенция. Сърдеченъ приятель на изнемогващата
българска младежь. Пръвъ нарисувалъ мрачните картини на мизерствуващите
студенти. Че въ последните си години отъ живота си, той здраво свързалъ името
си съ борбите на българско утителство. Че самъ той усмѣлъ странната расова
теория. Че обичалъ здравия национализъмъ. Всѣкѫде търселъ възможностьта да се
развива въ рамкитѣ на международното разбирателство, въ което самъ вѣрвалъ и за
което самъ се борилъ. Убеденъ, че борбата за мира не е лѫжовна, а е
истинска борба на народите и го виждаме, че презъ лелото 1935 г.той застаналъ
начело на борбата: за миръ въ международния конгресъ състоялъ се въ Брюкселъ.
Че Златаровъ се чувствувалъ едно съ народа и затуй народа го чувствува тъй
близко до себе си. И затова днесъ за него скърби не само жена му и децата му, а
цѣлия български народъ...„Че Поклонъ предъ свѣтлата му паметъ ..." Между
всичкитѣ единъ каза: „Асѣнь Златаровъ умря но да живѣе Асень Златаровъ.
А черни хоругви се издигаха до гроба му съ надписи: „Твоето дѣло
е нашъ идеалъ," „Той не умира" . . .Факлитѣ догарѣха, нѣкой едва ги
държаха. Пламъка имъ ближеше пръститѣ, но не ги изпускаха, тѣ искаха да
изгорятъ пръститѣ имъ, но факлитѣ да не издърватъ. Тѣ искаха да свѣтятъ на
народниятъ учитель. Цѣлата маса навъртяна около гроба му, повече отъ 50 хиляди
души, както стояха прави изглеждаха, като тръне ноще въ полето, сковани съ
сълзи на очи, като росни капки по трънливитѣ листа. Факлитѣ осветяваха по
близкитѣ до гроба, на по-заднитѣ само се очертаваше силуета. Но изведнъжъ
тъмнитѣ облаци, който се бѣха надвесели надъ София, като никога, се
разпръстнаха. Грѣйнаха звездитѣ, огрѣ на изтокъ и месеца. Мрака остѫпи мѣсто на
свѣтлината. Златаровъ го спущаха въ гроба. Масата вмѣсто да заплаче, запѣ „Живъ
е той, живъ е". Колѣничеха всички — въ момента когато се спущаше тялото
му въ гроба. Минутно мълчание — минутно колѣничане. Месеца грѣе, за да изпрати
Златаровъ за черната земя. Вѣтъра утихна, за да догарятъ факлитѣ. Лъхна топлина
масата — изпращащата народниятъ учитель. Черната земя го погълна. За винаги се
изгуби отъ лицето на земята. Всички станаха. Запѣха „Живъ е той, живъ е".
Съобщиха да си отиват всички мирни по домовете си. Заизлизаха, но гръмнаха
пѣснитѣ; „Моята молитва", „Тихъ бѣлъ Дунавъ се вълнува"... Едва
излизаха презъ тѣсната гробарска врата. Притисканица голѣма.
Тъй завърши погребението на човѣка —- българина Асѣнь Златаровъ.
I.III.1937 г. София. Жеко Вълкановъ
Подготвил за печат Кристиан Ковачев
