 |
| Тодор Димитров Павлов Председател на БАН 1947 - 1962 г. |
ТОДОР ПАВЛОВ
Народен регент на България
Узнал бях,
че проф. Златаров е в Москва, като делегат ра световния конгрес на биолозите.
Търсих го няколко пъти в хотела, в музеите, в Парка на културата и отдиха —
беше неуловим. Той сякаш си беше поставил за задача да види, чуе и преживее за
няколко дни всичко, що тъй дълбоко го интересуваше. Негови колеги — делегати, с
удивление ме попитаха: ״А такива ли са импулсивни, любознателни и
горещи всички българи?“ Отговорих само с усмивка, а в себе си помислих: Де да
са всички такива — България сега не би била там, където е. Оставих им адреса
си, но малко се надявах, че ще се видим с проф. Златаров.
Рано, почти
в зори, на вратата на стаичката ми се почука тъй, че веднага разбрах — той е.
Скочих, отворих — Асен Златаров. Усмивката, светящите умни, живи очи, позата —
всичко изведнаж ме облъхна с дъх от България или, по-точно, от нашия
университет, дето преди много години често сме се срещали в философските
аудитории, на събрания, по дискусии. Додето да се наканя да кажа нещо той се
доближи просто и тъй ми стисна и с двете си ръце ръката и тъй ме прегърна и
почти що не ме целуна, че аз целият изтръпнах от особено вълнение — нали не
веднаж бях писал и говорил против неговите увлечения в махизма и механизма? Ние
не бяхме приятели в областта на философската мисъл. Но пред неговата
сърдечност, топлота и искреност за мене стана изведнаж съвършенно ясно, че туй различие
в възгледите не ще може да ни направи врагове, нещо повече, не ще ни попречи да
се разберем, като съратници на едно хубаво и голямо дело.
Бях прекарал
тежък грип: Това не се изплъзна от вниманието му и той не само се заинтересува
от състоянието ми, но и намери време да ми даде съвети.
Оставих го
за малко да се омия. Когато отново влязох в стаята, той вече беше успял да се
зарови цял в книгите ми и беше се зачел даже в едно последно издание на
Института по физика на Академията на науките за разбиването на атомното ядро,
книга, която той заедно с още някой други отнесе сетне в България.
— Знаеш, —
каза той, — това са прекрасни работи. Аз съм просто поразен от конгреса и от
всичко, що се върши тука в областта на науката, изкуството и културата. Такъв
конгрес светът не бе виждал.
Сам веднага
заговори за философията в СССР, постави ми цял куп въпроси за основните
проблеми, вълнуващи философската съветска мисъл, работата и плановете ни — общи
и лични — в Академията на науките. Да имаше време, би се впуснал с охота в
най-обстойни обсъждания на ония въпроси, които са го интересували цял живот. С
една дума, той целият гореше, целият беше се превърнал в мисъл, в основата на
която трептеше едно голямо сърце и една неугасима жажда за истина, красота и
човешко творчество. Не пропустна, в връзка с тоя разговор, да ме упрекне, за
дето не бях посетил проф. Д. Михалчева в Москва.
—
Философските ни спорове си остават философски спорове, но не бива човек да се
затваря само в тях.
Съгласих се
с последното, като подчертах своето положително мнение за г. Михалчева като
посланик в Москва и като човек, но останах на своето: без
диалектико-материалистическата теория не са мислими признаваните от самия проф.
Златаров практически постижения. От своя страна поставих на госта си открито
въпроса за впечатленията му от общия режим и живота в СССР. Той отговори
откровенно, че има някои работа, които на него, като социалдемократ, не особено
му допадат, но че, в същото време, не вижда никакви основания да не се признаят
несъмнените успехи на строителството особено пък в областта на културния живот.
И сам мина към българските въпроси.
Аз съм
дълбоко убеден, — приблизително така се изрази той, — че у нас, пък и не само у
нас, много може да се постигне и без да се мине точно през същите етапи, през
които се е минало в Съветска Русия.
Поспорихме и
по тоя въпрос. Искаше ми се да го уверя, че никой никога не е твърдял
обратното, че всяка страна и време си имат своите особености, които трябва да
се вземат в съображение и че противното твърдение би било явна и опасна грешка.
В
заключение, подчертавайки своите интернационалистически възгледи, той отново
каза:
— Нашата
България е малка, а колко много преживяхме и се настрадахме! Трябва, трябва да
се върви напред.
— И все
таки, — добавих аз, — именно: да се върви напред...
— Да,
отвърна твърдо той. И повтори с светла усмивка в очите си, усмивка, която не
допущаше никакви колебания и съмнения: Да, пътя е само един - пътя на прогреса,
на свободата, на културата. . .
На тръгване
поиска да разгледа набързо студентския и професорски дом, в който живеех.
Показах му: медицинската амбулатория, детските ясли, спортната площадка,
разните работилници (шивашка, обущарска, фризьорски салон и т. н.), клуба,
библиотеката, асансьорите, радиостанцията, кухните с газови печки, ваните и
душовете — и всичко това създадено изключително в услуга на почти хилядата
обитатели на колосалния шестоетажен и петкрилен дом. Сам той поговори с някои
студенти, жени, деца, работници.
— И все пак,
— поясних аз, — това е сравнително стар тип на дом за живеене. Сега ги строят с
несравнено по-голями удобства и с всички изисквания на архитектурата и
благоустройството. И всеки студент тук, в тоя дом, и въобще 70-80% от
студентите получават държавна стипендия 200-300-450 рубли месечно, като не им
се забранява, ако могат, без вреда за учението си, да си докарат и допълнителни
доходи. Ето и децата на детската площадка — вижте ги сами...
Той отново
се усмихна.
— И всички
тези цъвтящи деца са деца на студенти и работници?
— Не.
Работниците-студенти са голямото болшиство, но останалата част са колхозници и
служащи. Сега вече за никого вратите на университета не са затворени, стига
кандидатът, макар и син на свещеник или бивш белогвардеец, да ги прекрачи по
пътя на приемния изпит. Сега това е първото условие.
Проф.
Златаров ме погледна и в светлия му поглед трепна голяма любов към България, но
тоя път примесена с някаква дълбока скръб. Мисълта му видимо се пренесе към
условията, сред които живее и работи нашето студенство. . .
Из ״На
философски и литературни теми“ — Т. Павлов
Подготвил за печат Кристиан Ковачев
